Решение № 17 от 16.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2007 г.

Решение № 17 от 16.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание § 2, ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е въз основа на две касационни жалби против въззивно решение от 10.01.2007 г. по гр. д. № 1* по описа за 2006 г. на Софийски градски съд. В подадената от В. И. Г. - чрез процесуалния му представител - адвокат Т. посоченото касационно основание е чл. 218б, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Иска отмяна на обжалваното решение в частта, в която е отменено решението на Районен съд София досежно присъдената сума и е отхвърлен иска за разликата от 5 385 лв. до пълния предявен размер от 8 040 лв.и иска за мораторна лихва в размер на 807.58 лв. и решаване на въпроса по същество като предявените искове бъдат уважени в пълен размер. Претендира направените по делото разноски. В подадената от "Е" А. гр. С., представлявано от членовете на управителния съвет - Р. и Т. посоченото касационно основание също е чл. 218б, б. "в"от ГПК (отм.) - неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по същество с отхвърляне на предявения иск. Претендира направените по делото разноски. В съдебно заседание - съдът допусна промяна в наименованието на жалбоподателя в "Ч" ЕА. гр. С. Срещу така подадените касационни жалби не е постъпил писмен отговор по смисъла на чл. 218г от ГПК (отм.) В съдебно заседание касаторът-физическо лице поддържа жалбата си и оспорва тази на противната страна. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение от 30.12.2005 г.по гр. д. № 5* по описа за 2004 г., в частта, в която на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД "Е" А. гр. С. (сега - "Ч" ЕА. гр. С. е осъдено да заплати на В. И. Г. сумата, представляваща разлика от 5 385 лв.до 8 040 лв., ведно със законната лихва върху нея от 7.07.2004 г.до окончателното й заплащане, в частта, в която на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е осъдено да заплати сумата от 807.58 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 24.09.2003 г. -7.07.2004 г. и в частта за разноските, и вместо това е отхвърлил предявения от В. И. Г. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за разликата от 5 385 лв.до пълния размер от 8 040 лв.като неоснователен, както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 807.58 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода 24.09.2003 г. -7.07.2004 г. Съгласно чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.) - касационният съд се произнася само по заявените в жалбата основания. По жалбата на "Ч" ЕА. гр. С. Счита за неправилен извода на въззивния съд за наличие на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника. Твърди, че обстоятелството, че през 2001 г. дружеството не е изчислявало икономическа целесъобразност на съоръжения поради липса на установена цена на присъединяване, изключва възможността за присъждане на стойността на изградените от ищеца по искова молба съоръжения. Позовава се на нормата на чл. 93, ал. 6 от Закона за енергетиката е енергийната ефективност (ЗЕЕЕ) и чл. 15, ал. 1 от НППРЕМПП, както и на липса на искане от ищеца за присъединяване на обекта му към електрическата мрежа и сключен договор за присъединяване. Оспорва и размера на определената сума, като счита, че от нея следва да бъде приспадната цената на присъединяване от 2 316 лв. Настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора. Нормата на чл. 93, ал. 6 от ЗЕЕЕ, на която се позовава касатора, не може да се разглежда отделно и изолирано от останалите алинеи на чл. 93 от ЗЕЕЕ. Законоустановеният принцип е установен в чл. 93, ал. 4 от ЗЕЕЕ и той е, че електропроводната линия и другите съоръжения, чрез които се извършва присъединяване на електрическите уредби на потребителя към разпределителната или преносната мрежа на жилищни или вилни сгради -се изграждат за сметка на разпределителното, съответно на преносното предприятие и са негова собственост. В ал. 5 и ал. 6 от ЗЕЕЕ са установени изключенията и те са- в случаите, когато това изграждане е икономически нецелесъобразно за енергийното предприятие-тогава финансирането се осъществява със средства, осигурени при условия, определени в наредба (чл. 93, ал. 5), а при липса на възможност на осигуряване на средства по ал. 5-необходимите съоръжения за присъединяване могат да се изграждат от съответния потребител (чл. 93, ал. 6). Следователно-изводът, който се налага от така цитираните разпоредби е, че в случаите, когато изграждането на съоръжения, чрез които се извършва присъединяване на електрическите уредби на потребителя към разпределителната или преносната мрежа на жилищни или вилни сгради е икономически целесъобразно за енергийното предприятие, то тогава те се изграждат за сметка на разпределителното, съответно на преносното предприятие и са негова собственост. В конкретния случай е безспорно установено, че ищецът по исковата молба е изградил със собствени средства (от фактура № 511 от 24.09.2001 г.се установява, че той е заплатил 8 040 лв.) - две кабелни линии за ниско напрежение (НН)за външно ел. захранване на жилищната си сграда в гр. Б., като едната (с кабел САВТ-3х185+95/не е само за негови нужди, но и за присъединили се през 2004 г. - други потребители. И единичната, и назначената тройна експертиза - са единни в оценката си, че така изградените съоръжения са икономически целесъобразни за енергийното предприятие. При тези данни изводът на въззивния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е правилен. Обстоятелството, че към претендирания период - към 2001 г. не е била установена цена на присъединяване) такава е определена с решение на Държавната комисия за енергийно регулиране (ДКЕР) с № Ц* едва на 29.03.2002 г., в сила от 1.04.2002 г.) не може да обоснове различен извод. Основанието, от което произтича задължението на ответната страна е нормативно установено (чл. 93, ал. 4 от ЗЕЕЕ) и то не се влияе от начина, по който технически ще бъде определен размера на задължението. Като не е изпълнил задължението си да заплати стойността на изградените от ищеца по исковата молба съоръжения - ответникът се е обогатил за негова сметка и дължи връщане на онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Настоящият съдебен състав не споделя и изложените доводи в касационната жалба за неоснователност на предявения иск поради липса на искане от страна на ищеца за присъединяване на обекта му към електрическата мрежа и поради липса на сключен договор за присъединяване. От писма с вх. № 4* от 15.08.2003 г. и от 24.09.2003 г., подписани от ищеца и отговори с изх. № 1798/3.08.2001 г., с изх. № 4* от 2.09.2003 г., както и от 24.09.2003 г.на ответника - се установява, че такова искане от страна на В. И. Г. неколкократно е правено, но не е финализиран процеса именно поради неразбирателство между страните по въпроса за това, кой следва да заплати стойността на съоръженията. Следователно - липсата на сключен договор за присъединяване не е резултат на виновно поведение на ищеца, а на ответника и от това последният не може да черпи облаги. Неоснователен е и довода за това, че следвало от размерът на определената сума за обезщетение да се приспадне цената на присъединяване от 2 316 лв. Видно от възприетото от въззивния съд заключение на тройна експертиза (депозирано на 8.11.2005 г.) - определената стойност на обезщетение от 5 385 лв. е получена като от изчислената от вещите лица цена на инвестицията - 7 280 лв. е извадена цената на присъединяване от 2 316 лв., пресметната съобразно Решение на ДКЕР № Ц* от 29.03.2002 г. Следователно искането за повторно изваждане на тази сума е неоснователно. Относно жалбата на В. И. Г.: Посоченото касационно основание е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон при определяне на размера на дължимото обезщетение. Счита, че имуществената облага, получена от ответника без основание е стойността на направените от него разходи в размер на 8 040 лв, поради което същите следва да му се присъдят. Настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора. Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - обогатилият се без основание за сметка на другиго, дължи връщане на онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Установеният размер на обогатяването в случая е 5 385 лв. Това е стойността, която всички вещи лица, назначени по делото са дали като стойност на извършеното от ищеца и това е сумата, която като надлежно установена в хода на настоящето производство може да бъде присъдена на същия. Фактът, че той е установил с представената фактура № 511 от 24.09.2001 г., че реално е заплатил по-висока стойност от действителната (за каквато съдът приема изчислената от вещите лица по делото) не обосновава друг извод. Неоснователна е и тезата относно иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 807.58 лв. Правилно въззивният съд е отхвърлил същия, като е приел, че по делото не са представени доказателства за отправена към ответника покана за заплащане на претендираната сума по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В горепосочената кореспонденция между страните такава не се съдържа. Покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД е предявяването на исковата молба, поради което претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода 24.09.2003 г.-до предявяване на иска 7.07.2004 г. правилно е приета за неоснователна. Пред вид изхода на делото-разноски не се дължат. С оглед изложеното и предвид липсата на наведено друго касационно основание, Върховен касационен съд, състав на III г. о.