Решение № 11698 от 31.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5014/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на електронното управление против решение 1555/11.03.2024 г., постановено по адм. д. 10881/2023 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което иска да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно. Тези оплаквания и искания е възможно да бъдат квалифицирани като касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията се излагат в касационната жалба и открито съдебно заседание. Претендира разноски. Ответникът А. П. П. оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и пледоария по същество на спора. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение 1555/11.03.2024 г., постановено по адм. д. 10881/2023 г. по описа на АССГ е отменена Заповед МЕУ-18142/03.11.23 г. на министъра на електронното управление, с която на основание чл. 56, ал. 5, т. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е отказано на А. П. П. да ползва 1 ден платен годишен отпуск на 03.11.2023 г. Административният съд е приел за установено, че жалбата на А. П. е процесуално допустима като подадена против подлежащ на оспорване административен акт. Решаващият съд е обосновал извод, че атакуваната пред него заповед е действителна като издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма, но нарушава на материалния закон. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Обжалваното съдебно решение е постановен от законен състав след надлежно сезиране в срок от заинтересовано лице с жалба против акт, подлежащ на оспорване. Неоснователни са касационните оплаквания за недопустимост на съдебното решение, което е съобразено с установената съдебна практика, цитирана от първата инстанция, към която се присъединява и настоящият съдебен състав. Обстоятелството, че след издаване на оспорената пред първата инстанция заповед служебното правоотношение на А. П. е прекратено не обуславя извод, че за него не е налице правен интерес от оспорване на акт на органа по назначаването, който има значение за изпълнението на това правоотношение към момента, в който все още е съществувало. При напълно изяснена фактическата обстановка, подробно и задълбочено мотивирана въз основа на събраните по делото доказателства, решаващият съд е обосновал законосъобразни правни изводи, които се споделят от касационната инстанция изцяло и по аргумент от чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК не се налага да бъдат аргументирани отново. Съгласно чл. 57 от Закона за държавния служител (ЗДСл) платеният годишен отпуск се ползва наведнъж или на части през календарната година, за която се полага. Държавният служител ползва платения си годишен отпуск с писмено разрешение на органа по назначаването. Органът по назначаването е длъжен да разреши ползването на платения годишен отпуск на държавния служител, освен ако ползването му е отложено по реда на чл. 59. Според чл. 59 от ЗДСл когато нуждите на службата налагат, органът по назначаването може да отложи за следващата календарна година ползването на част от платения годишен отпуск в размер не повече от 10 работни дни. По писмено искане на държавния служител ползването на част от платения годишен отпуск може да се отложи за следващата календарна година. Ползването на платения годишен отпуск може да се отложи и когато през календарната година, за която се отнася, държавният служител не е имал възможност да го ползва изцяло или отчасти поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, за бременност, раждане и осиновяване или за отглеждане на малко дете, както и поради ползване на друг законоустановен отпуск. В случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, държавният служител има право сам да определи времето на ползването му, като го уведоми за това в 7-дневен срок преди ползването на отпуска. В случая няма данни ползването на платен годишен отпуск на А. П. да е отложено по реда на чл. 59 от ЗЗДсл, следователно органът по назначаването е бил длъжен да разреши ползването на един ден платен годишен отпуск, поискано от държавния служител. Доводите, поддържани пред АССГ и възпроизведени в касационната жалба относно правното значение на чл. 59, ал. 5, т. 3 от ЗДСл не са съобразени със съдържанието на цялата разпоредба и въобще не отчитат задължението на органа по назначаването, установено в чл. 57, ал. 4 от ЗДСл. Правилото на чл. 59, ал. 5, т. 3 от ЗДСл задължава органът по назначаване да издаде мотивирана писмена заповед, когато отказва да разреши ползването на поискан отпуск в други случаи т.е. извън хипотезата на чл. 59, ал. 5, т. 1, която се свързва с чл. 59, ал. 1 от ЗДСл, а именно отлагане на ползването на отпуск, когато нуждите на службата го налагат. Задължението за издаване на писмена заповед за отказ да бъде разрешен поискан отпуск не означава, че създава право на органът по назначаването да откаже ползването на поискан платен годишен отпуск, защото съгласно чл. 57 от ЗДСл е длъжен да го разреши, освен ако не го отложи за следващата календарна година поради служебна необходимост. Органът по назначаването разполага с право да прецени дали да разреши ползването на неплатен отпуск, поискан от държавния служител (чл. 64 от ЗДСл), но не и по отношение на платения годишен отпуск (чл. 57, ал. 4 от ЗДСл). Изрично трябва да бъде посочено, че в чл. 59, ал. 5, т. 3 от ЗДСл е използван израз поискан отпуск в други случаи , а не платен годишен отпуск, каквато е разглежданата по делото хипотеза. По изложените съображения трябва да се приеме, че изводът на АССГ за противоречие на оспорената пред него заповед с материалния закон е правилен и законосъобразен. Допълнително изложените от първата инстанция мотиви за наличие на основание за отмяна на Заповед МЕУ-18142/03.11.23 г. на министъра на електронното управление, обусловени от събраните по делото доказателства относно разрешаването, полагането, отчитането и заплащането на извънреден труд във времето преди подаване на искането за ползване на платен годишен отпуск от А. П., както и относно момента на издаване на оспорената пред АССГ заповед и нейното мотивиране, в конкретния случай имат значение само относно изпълнението на длъжността на служителя в този период. Но обсъждането на тези въпроси, повдигнати от страните по спора, не съставлява процесуално нарушение. В случая органът по назначаването се е произнесъл с изрична заповед по отправеното към него искане за разрешаване ползването на платен годишен отпуск, а не го е оставил мълчаливо или изрично без произнасяне, поради което първата инстанция правилно е определила и предмета на спора, иницииран по жалба на А. П. срещу отказ да му бъде разрешено ползването на платен годишен отпуск. На практика съображенията относно добросъвестността на страните по служебното правоотношение при упражняване на задълженията им по него нямат пряко правно значение относно законосъобразността на отменената заповед, поради което и доводите за тяхната необоснованост със събраните по делото доказателства, изложени в касационната жалба, не е възможно да обусловят касационно основание за отмяна на съдебното решение. Неоснователно и не подкрепено с конкретни доводи и доказателства е оплакването в касационната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка относно валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон настоящата инстанция намира, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон. При липса на основателни касационни оплаквания обжалваното съдебно решение трябва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред касационната инстанция ответникът е направил разноски в размер на 700 лв., които с оглед изхода на спора и направеното искане има право да му бъдат възстановени в пълен размер от бюджета на Министерството на електронното управление. По изложените съображения, Върховният административен съд