Решение № 5248 от 1.6.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Сабанджъ, гражданка на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адвокат В. Иванчов, срещу решение 6971/25.11.2021 г. по адм. дело 7323/2021 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата й срещу отказ за издаване на виза 5364р-10848/09.06.2021 г. на директора на дирекция Миграция към Министерство на вътрешните работи. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяната му и постановяване на ново, с което оспореният отказ да бъде отменен. Ответникът директорът на дирекция Миграция към Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния му представител юрисконсулт В. Терзийска, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалбата на М. Сабанджъ, срещу отказ рег. 5364р-10848/09.06.2021 г. на директора на дирекция Миграция към Министерство на вътрешните работи за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/. Съдът е приел от фактическа страна, че производството пред административния орган е инициирано със заявление вх. Г-1224/09.04.2021 г., с което М. Сабанджъ е поискала да й бъде издадено разрешение за постоянно пребиваване на чужденец в Република България, на основание чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Приложени са справка за пътуванията й до и от Република България, за периода 01.01.2016 г. 07.04.2021 г. и справка с данни за подаваните от нея заявления и издадените разрешения за пребиваване. От справка от Единния регистър на чужденците /ЕРЧ/ е видно, че заявителката е пребивавала на територията на страната от 08.03.2011 г., когато е влязла с издадена виза вид D и пребивава на основание чл. 24в ЗЧРБ провеждане на обучение. В следствие на проведено съдебно производство административният орган е издал решение 698162/18.09.2019 г. за продължаване срока на пребиваване, с което на М. Сабанджъ е предоставен срок на пребиваване в Република България до 05.11.2019 г, а на 25.11.2019 г. жалбоподателката е подала заявление за продължително пребиваване с вх. рег. 242971. Въз основа на така събраните документи е издаден отказ с рег. 5364р-10848/09.06.2021 г. на директора на дирекция "Миграция", за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ чужденец на М. Сабанджъ по съображения, че същата е била незаконно пребиваваща от 05.11.2019 г. до 25.11.2019 г., поради прекъсване за период от 20 дни между изтичането на разрешения срок на законно пребиваване и подаването на искането за постоянно пребиваване, което надвишава допустимите 14 дни, съгласно § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ. За да отхвърли жалбата срещу оспорения акт първоинстанционният съд е приел, че същият е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби и целта на закона. Обосновал е извода си, че в процесния случай е налице прекъсване по смисъла на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ, поради което предпоставките на чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ не са изпълнени, като в този смисъл издаденият отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България е законосъобразен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, въз основа на който е издаден оспореният отказ, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които са пребивавали законно и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване и за този период не са отсъствали повече от 30 месеца, като в случаите по чл. 24в се отчита само половината от времето на пребиваване. Тази норма е императивна по своя характер и само при кумулативното наличие на двете предвидени в нея предпоставки: пребиваване на законно основание и без прекъсване на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване, административният орган може да удовлетвори искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване на чужденеца. Основанията, даващи възможност за законно пребиваване в страната са посочени в разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗЧРБ, а редът за установяване на обстоятелства и условията по чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ се определя с ППЗЧРБ. Предпоставките за получаване на разрешение за постоянно пребиваване, респ. изискуемите документи, които чужденецът следва да представи в съответната процедура, са посочени в чл. 34, ал. 1 ППЗЧРБ. По силата на алинея втора от същия текст, заявлението по ал. 1 се подава не по-късно от два месеца преди изтичане на разрешения срок на пребиваване на чужденеца на територията на Република България. С разпоредбата на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ е дадена легална дефиниция на "пребиваване без прекъсване" - когато чужденецът пребивава на законово основание - с виза, по силата на международни договори или въз основа на акт на Министерския съвет за безвизов или облекчен визов режим или след разрешение на органите на дирекция "Миграция" - МВР на МВР, ако разрешенията са издавани последователно, без да са налице прекъсвания между тях. Не се счита за прекъсване времето до 14 дни, през което са били налице причини, нетърпящи отлагане, поставили чужденеца в невъзможност да подаде документи за издаване на разрешение за дългосрочно пребиваване, и той не е напускал територията на Република България. По делото не се спори, че процедурните изисквания са спазени, като оспореният отказ на компетентния административен орган е постановен с мотив за неизпълнение на изискването чужденката да е пребивавала на законно основание без прекъсване на територията на страната през последните 5 години. Като фактическо основание в административния акт е посочено прекъсване за периода 05.11.2019 г. до 25.11.2019 г. В конкретния казус, както е посочено и в касационната жалба, се спори само досежно наличието на прекъсване в пребиваването на М. Сабанджъ, като за прекъсване се счита периода от датата на изтичането на разрешения срок за пребиваване до датата на подаване на последващата молба. Жалбоподателката е била с разрешен срок за пребиваване до 05.11.2019 г., а е подала заявление за продължаване на срока на 25.11.2019 г., поради което е налице закъснение от 20 дни, както правилно е приел административният орган и съдът. При така установените данни, за органа са били налице законовите предпоставки да издаде оспорения отказ, като последващото издаване на разрешението за постоянно пребиваване е ирелевантно към законосъобразността на издадения акт, обратно на твърдяното в касационната жалба. Административният орган действа в условията на обвързана компетентност и при наличието на прекъсване на пребиваването по смисъла на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ, макар и в случая да е формално, то за него съществува задължение да издаде отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, в съответствие с принципите за равенство, последователност и предвидимост по прилагане на закона и постигане на целите му. Освен това, за да не се счита за прекъсване времето до 14 дни между подаване на заявленията за разрешенията, следва да са налице причини, нетърпящи отлагане, поставили чужденеца в невъзможност да подаде документи за издаване на разрешение за дългосрочно пребиваване, каквито твърдения и доказателства от страна на оспорващата не са представени. Ето защо, подаването на заявлението от М. Сабанджъ след изтичане на предоставения в закона срок и липсата на нетърпящи отлагането за това причини изпълва хипотезата на § 3 от Допълнителните разпоредби на ППЗЧРБ, което обосновано е прието от административния орган като прекъсване на пребиваването. Цитираната в касационната жалба съдебна практика, макар да касае сходни случаи, е с различна фактическа обстановка, като периодът на прекъсване в нея се е дължал на множество почивни и неработни дни, какъвто настоящият случай не е, поради което не следва да бъде съобразяване при решаване на настоящия казус. Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че в хода на административното производство е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, поради неуведомяване на жалбоподателката за започналото производство по издаване на процесния отказ и предоставяне на възможност за изразяване на становище по събраните от органа доказателства. Допускането на процесуално нарушение от този вид не е съществено, тъй като не препятства възможността на лицето да направи възраженията си в хода на съдебното производство. С подаването си на жалбата пред административния съд М. Сабанджъ е изложила оплакванията си, като с нея жалбоподателката е упражнила правото си да направи възражения срещу административния акт, а по този начин правото й на защита в производството не е нарушено. Действително съдът не е обсъдил всички наведени от нея оплаквания, но е описал релевантните за спора факти, като спрямо тях е приложил правилно относимите материални норми и е изложил обоснован, макар и кратък извод, за липсата на предпоставките на чл. 25, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, за да се предостави исканото от жалбоподателката разрешение за постоянно пребиваване. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят от настоящата инстанция. Ето защо, като приел отказа на директора на дирекция Миграция за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България за законосъобразен и отхвърлил, като неоснователна подадената срещу него жалба, Административен съд София-град е постановил, валидно, допустимо и правилно решение, което при липсата на касационни основания за отмяна следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, основателна се явява претенцията на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и същата следва да бъде уважена в размер на 100.00 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,