Решение № 9 от 13.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 761/2012 г.

Решение № 9 от 13.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 761/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение от 06.04.2012 г. на Софийски градски съд, IV-д въззивен състав по гр. д. № 1401/2011 г., с което е отменено решение от 11.10.2010 г. по гр. д. № 16470/2010 г. на Софийски районен съд, 51 състав и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на А. Я. Б., че М. Г. Б. е собственик на * ид. ч. от апартамент в [населено място] на [улица], ет. *, застроен на * кв. м. Касационната жалба е подадена от ответницата А. Я. Б. чрез пълномощника й адв. З. В нея са наведени доводи за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на писмено доказателство - одобреното от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), с което съпрузите са уредили имуществените си отношения, включително досежно процесното жилище. Ответникът по жалбата М. Б. не се явява в съдебно заседание. В приложени от пълномощника му писмени бележки взема становище за неоснователност на жалбата. С определение № 528 от 26.10.2012 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за значението на постигнатото споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) относно недвижимите имоти - съпружеска имуществена общност при преценка основателността на предявен по-късно от единия съпруг иск за опровергаване презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК (отм.), съответно за признаване изключителна собственост върху същия имот. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по установителен иск за собственост досежно * ид. ч. от жилище в [населено място]. Страните са бивши съпрузи и собствеността върху апартамента е придобита по време на брака чрез договор за издръжка и гледане, сключен с родителите на ищеца. Впоследствие на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договорът е развален за * ид. ч. от имота, а спорната * ид. ч. е останала в патримониума на съпрузите като придобита по време на брака на възмездно основание - чл. 19, ал. 1 СК (отм.). Бракът е прекратен с одобрено от съда споразумение по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), в което изрично е посочено, че апартаментът остава в съсобственост, без уточняване квотите в съсобствеността. Ищецът се домогва да установи, че е изключителен собственик на тази идеална част чрез оборване презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК (отм.) за съвместен принос. В. съд е приел за доказано, че още към момента на прехвърляне на имота с договора за издръжка и гледане през 1993 г. съпрузите са били в трайна фактическа раздяла като ищецът е живял и работил в друг град и не е поддържал отношения с ответницата по иска /сега касатор/. Обсъждайки свидетелските показания съдът е намерил, че раздялата е настъпила година след сключване на брака - през 1992 г. и е продължила до развода. Поради това и съгласно указанията в Т. № 35/1971 г. съдът е счел, че имуществото придобито по време на трайна фактическа раздяла не е съпружеска имуществена общност поради липса на съвместен принос. Затова е уважил иска като е признал ищеца за собственик на * ид. ч. от имота. По правния въпрос, обусловил допускане на касационно обжалване. В Решение № 124 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 792/2009 г. на IIг. о. и в Решение № 296 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 422/2009 г. IIг. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че по отношение на имуществата, придобити по време на брака посредством възмезден придобивен способ, изразената в споразумението по чл. 99, ал. 3 СК (отм.) воля обвързва страните включително и досежно наличието на съсобственост и размера на притежаваните след прекратяването на съпружеската имуществена общност дялове. Поради това докато споразумението не бъде изменено, прекратено, развалено или отменено по предвидения в закона ред, уредените в него въпроси, касаещи имуществените отношения между бившите съпрузи, не могат да бъдат пререшавани. Настоящият състав споделя така създадената практика. По касационната жалба. Решението е неправилно като постановено в нарушение на закона. В. съд е уважил предявената претенция за установяване изключителна собственост върху апартамента, като придобит по време на фактическа раздяла. Съдът обаче не е взел предвид изричното изявление в споразумението по чл. 99, ал. 3 СК (отм.), че жилището на [улица], придобито чрез договор за издръжка и гледане, остава в съсобственост на съпрузите. При така изразената воля, която съдържа признание, че имотът съставлява съпружеска имуществена общност /придобит по време на брака на възмездно основание/, то искът за изключителна собственост не може да бъде уважен. Споразумението, като вид спогодба, има правоустановяващо действие - страните се задължават да не оспорват прогласената от самите тях съсобственост и да спазват поведение, отговарящо на установеното правно положение. Поради това, приетото в споразумението съпритежание на правото на собственост върху жилището, не може да бъде преразглеждано, докато споразумението е в сила. Несъстоятелни са доводите на ответника по жалбата, развити в писмената защита, че споразумението урежда единствено ползването на семейното жилище, което няма вещноправен ефект. Споразумението, възпроизведено в решението на съда за прекратяване на брака, съдържа както клауза относно ползването на семейното жилище, което се предоставя на А. Б. и на роденото от брака дете, така и клауза относно собствеността върху същото това жилище в смисъл, че то остава в съсобственост на съпрузите. Именно в тази си част, с която прогласява съществуването на съсобственост, споразумението ограничава възможността на подписалите го страни в следващ процес да отричат тази съсобственост. /Фактът, че споразумението е подписано от ищеца М. Б. е приет за безспорен между страните с определение на първоинстанционния съд в съдебно заседание на 16.06.2010 г./ С оглед на изложеното предявеният иск за установяване изключителна собственост върху придобитата по време на брака * ид. ч. от недвижимия имот, е неоснователен. Обжалваното решение следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и постановено друго за отхвърляне на иска. При този изход жалбоподателката има право на сторените разноски за водене на делото. Тя претендира разноските за касационното производство, които възлизат на 92 лв. и следва да бъдат присъдени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.