Решение № 38 от 22.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2910/2011 г.

Решение № 38 от 22.02.2012 г. на ВКС по н. д. № 2910/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Шекерджиев Производството пред ВКС е по реда на чл. 420 и сл. НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНЧД № 171/2009 г. по описа на Окръжен съд - гр. Плевен, което е приключило с решение № 183/12.05.2011 г., с което въззивният съд е отменил изцяло присъда № 17/11.01.2011 г., постановена по НЧХД № 1984/2009 г. и е признал за невиновен Ц. Г. Н. по обвинението на 7.03.2009 г. в гр. Плевен да е причинил на Г. Н. П. счупване в областта на дъгата на дясната скулова кост, оток и кръвонасядане по дясното коляно, представляващи временно разстройство на здравето неопасно за живота, като на основание чл. 304 НПК е оправдал подсъдимият по обвинението да е извършил престъпление по чл. 130, ал. 1 НК. С решението е бил отхвърлен изцяло като неоснователен и предявения от Г. П. срещу подсъдимия Ц. Н. граждански иск за сумата от десет хиляди лева, представляващи обезщетение за претърпени в резултата на престъплението неимуществени вреди, ведно с лихвата върху посочената сума, считано от дата на извършване на деянието до окончателното изпълнение на задължението. Представителят на ВКП, в хода на касационното производство, поддържа искането и предлага то да бъде уважено. Ц. Н. и негов защитник не се явява и не взимат становище по искането. Частната тъжителка и граждански ищца Г. П. и повереникът й не се явяват и не взимат становище по искането. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на основанията за възобновяване по чл. 422 НПК намери за установено следното: Искането за възобновяване е основателно. С присъда № 17, постановена по НЧХД № 1984/2009 г. Ц. Г. Н. е бил признат за виновен в това, че на 7.03.2009 г. в гр. Плевен е причинил на Г. Н. П. счупване в областта на дъгата на дясната скулова кост, оток и кръвонасядане по дясното коляно, представляващи временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като на основание чл. 130, ал. 1 НК и чл. 78а НК Н. е бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание "глоба" в размер на 1 000 лева. С присъдата Н. е бил осъден да заплати на П. сумата от 1 000 лева - обезщетение за претърпени в резултата на престъплението неимуществени вреди, ведно с лихвата върху посочената сума, считано от дата на извършване на деянието до окончателното изпълнение на задължението, като предявения граждански е бил отхвърлен до пълния му размер от 10 000 лева. С решение № 183/12.05.2011 г., постановено по ВНОХД № 171/2011 г. въззивният съд е отменил изцяло присъда на първостепенния съд и е оправдал подсъдимия Н. по обвинението да е извършил престъпление по чл. 130, ал. 1 НК. С решението е бил отхвърлен изцяло като неоснователен и предявения от частния тъжител П. срещу подсъдимия Н. граждански иск. Въззивният съд е постановил съдебния си акт, като е преценил, че той трябва да бъде решение и то не подлежи на обжалване. Касационната инстанция прецени, че въззивният съд в нарушение на разпоредбата на чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК е постановил съдебен акт решение, а не присъда. Съгласно посочената норма при отмяна на първоинстанционна осъдителна присъда (каквато е била постановена от първостепенния съд) той задължително е трябвало да се произнесе с присъда в края на проведеното открито въззивно съдебно заседание, а не с решение. Постановеният съдебен акт от своя страна е подлежал на касационен контрол (при постъпила касационна жалба) на основание чл. 346, ал. 1, т. 2 НПК. Настоящият съдебен състав прие, че начинът, по които въззивният съд е озаглавил съдебният си акт не е определящ по отношение на неговата същност и обстоятелството, че въззивното производство е приключило с "решение", а не с изискуемата от закона "присъда" не може да бъде формално основание да се приеме, че е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон. Такова действително е допуснато, защото въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 310 НПК, която го задължава в края на въззивното съдебно заседание да обяви диспозитива на постановения по реда на чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК съдебен акт. Нарушаването на реда за постановяване на присъда, съгласно константната съдебна практика, представлява съществено нарушение на процесуални правила и винаги е основание за отмяна на присъдата и връщане за ново разглеждане на делото от друг състав на съда, пред който е допуснато нарушението. Наред с отразеното по-горе, е допуснато и друго съществено процесуално нарушение, изразило се в постановяване на съдебен акт, който в нарушение на процесуалния закона съдът е приел за окончателен. Съгласно разпоредбата на чл. 346, т. 2 НПК произнесените нови присъди от въззивния съд подлежат на касационно обжалване. Именно такъв акт е бил постановен в това производство от въззивният съд, респективно той е следвало да уведоми страните по делото за него и да им даде възможност да го атакуват пред касационната инстанция. В нарушение на това своя задължение въззивният съд е приел, че съдебният му акт е окончателен, не подлежи на касационен контрол и не е съобщил на страните за постановяването му и за възможността да го атакуват. С тези свои действия съдът е допуснал съществено нарушение на процесуални правила, като е преградил възможността на страните в наказателното производство да атакуват постановен и невлязъл в сила съдебен акт. Предвид всичко изложено касационният съд прие, че в хода на воденото пред въззивният съдебен състав наказателно производство са били допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл. 348, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 НПК. Ето защо съдът прецени, че искането за възобновяване на наказателното производство е основателно, постановеният въззивен съдебен акт трябва да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивният съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение