Решение № 77 от 19.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 302/2012 г.

Решение № 77 от 19.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 302/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Елеонора Чаначева Производството е по чл. 47, т. 3, пр. 2-ро и т. 4 ЗМТА, образувано по иск на [фирма] - [населено място] за отмяна на постановеното от Арбитражния съд при Стопанска асоциация - [населено място] решение от 29.02.2012 г. по в. а. д. № 47/2004 г. по описа на същия съд. Ищецът поддържа, че решението на Арбитражния съд противоречи на обществения ред на Република България, както и че дружеството - ищец не е бил редовно призован за проведеното на 18.05.2005 г. заседание. Във връзка с тези основания по-конкретно е посочено, че с оглед постановяване на арбитражното решение от трима съдии е било накърнено началото за независимост на съдебната власт - конституционен принцип залегнал в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията, спорът не е разрешен в разумен срок- нарушен процесуалноправен принцип, който също се обхваща от понятието "обществен ред". Освен това, бил нарушен и принципа за равенство и състезателност на страните в процеса, тъй като арбитражния състав не е обсъдил доказателства и възражения на [фирма] - [населено място], които били от значение за решаване на спора. Ответникът - [фирма] - [населено място] оспорва предявения иск, като излага доводи за неотносимост на сочените оплаквания към основанията по чл. 47, т. 3 и 4 ЗМТА. Претендира разноски, представя списък на разноските и доказателства за извършването им. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Исковата молба е подадена в срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. С решение от 29.02.2012 г. по в. а. д. № 47/04 г. на Арбитражният съд при Стопанска асоциация - [населено място] са отхвърлени предявените от [фирма] - [населено място] искове за заплащане на конкретно определени разходи, необходими за отстраняване скритите недостатъци, проявили се по-късно в процеса на работа на климатизиращата система, предмет на сключения между страните договор от 28.12.2012 г. за обект "Климатични инсталации хотелски стаи и коридори - Н. П. - В. II", както и иска за неустойка по чл. 59 от същия договор. Уважени са предявените от [фирма] - [населено място] насрещни искове-за заплащане на неизплатени СМР, вложен труд, лихви върху тези суми, произтичащи както от договора между страните от 28.12.2002 г. за обект "Климатични инсталации хотелски стаи и коридори - Н. П. - В. II", така и от договор със същата дата, но за обект "Пристройка и надстройка на хотел "Г.", к. к. С. бряг - ниски тела". [фирма] - [населено място], чрез пълномощника си, е поддържал основание за отмяна на така постановеното арбитражно решение по чл. 47, т. 3, пр. 2-ро ЗМТА. За да е налице това основание е необходимо ищецът да установи, че арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България. Понятието "обществен ред" включва основните принципи на правопорядъка - израз на основните идеи и ценности на държавата и обществото. Тези принципи съставляват утвърдени основни начала, нарушаването, на които води до ограничаване на признати от законовия ред права, чиято реализация е препятствувана от постановеното решение. Ето защо не всяко нарушение на материалния и процесуален закон установява това основание. Правният принцип винаги се изразява чрез съдържанието на правните норми, чиято съвкупност го определя. В този смисъл не се считат за принципи на правото отделни норми, колкото и те да са важни и характерни за него, доколкото те не предопределят цялостната уредба на конкретно обществено проявление. Поради това, сама по себе си нормата не става принцип и поради нейното прогласяване от Конституцията. Всеки принцип на правото има своето конкретно проявление, което като осъществен факт изчерпва неговото съдържание. Следователно, страната, която твърди, че е нарушен принцип на правопорядъка, следва да очертае както неговото конкретно проявление, така и да посочи изводите на арбитражния съд, довели до игнорирането му чрез постановяване на решение, което му противоречи. В случая, ищецът е поддържал, че решаването на арбитражен спор от действащи съдии накърнява началото за независимост на съдебната власт, съставляващо конституционно установен принцип. Посочено е, че този принцип също така е залегнал и в Закона за съдебната власт, очертаващ случаите на несъвместимост на длъжността "съдия" с други дейности, а съобразно чл. 195, ал. 1, т. 3 ЗСВ /ред. изм. 3.04.2009 г. / определя несъвместимост на тази длъжност с получаване на възнаграждение за извършване дейност по договор или друго правоотношение. Развито е и разбирането, че по същество участието в арбитражен състав било платена професионална дейност, услуга, която се извършва по граждански договор с обществена организация. С оглед разгледаната дефинитивност на основанието тези доводи не установяват наличие на предпоставките му. В случая -съставът на арбитражния съд е определен, съобразно изискването на чл. 11 и сл. ЗМТА / и чл. 13 от Правилника на АС/, като ищецът е посочил именно К. К. и тогава заемащ длъжността "съдия", с изрично искане той да арбитрира спора. Противната страна по първоначалните искове също е посочила действащ магистрат, с искане именно той да бъде арбитър по спора. Следователно, участието на действащи магистрати в арбитражния състав се дължи и на поведението на настоящия ищец, който сега, в това производство по отмяна на арбитражното решение за първи път повдига въпроса за неправомерност на това участие. Нормата на чл. 195, ал. 1, т. 3 ЗСВ е изменена /в настоящата си редакция от 3.04.2009 г./ т. е. след даване ход по същество на арбитражния спор/ срв. з. от 16.05.2007 г./. Принципът за независимост на съдебната власт, за който страната твърди, че е нарушен чрез формирането на този арбитражен състав и който мотивира извода й за нарушение на обществения ред по смисъла на обсъжданото основание, обаче, няма относимост към така развитите доводи. Този принцип, както е посочил и ищеца, цитирайки решение № 6/22.04.1993 г. по к. д. № 4/93 на КС РБ, се основава на това, че съдията при вземане на решение по спора се подчинява само на закона и че може гарантирано свободно да формира своето вътрешно убеждение. Дефинитивно, независимостта на съдебната власт се състои в забраната във връзка с разглеждане и решаване на делата да бъде оказвано каквото и да било въздействие върху решаващия орган- обективно или субективно, а при своята правораздавателна дейност органите на съдебната власт, като подчинени единствено на закона не следва да се съобразяват с други разпореждания, независимо от кого изхождат. Безпристрастността е свързана с позицията на необвързаност на решаващия правораздавателен орган с конкретния спор, и неговата неангажираност със страните и техните твърдения. В случая, данни за обективно настъпили факти, предполагащи както оказване на въздействие върху арбитражния състав, поради това, че се състои от действащи магистрати, респективно такава зависимост, очертаваща липса на безпристрастност не са налице. Посочените от ищеца норми, дори и нарушени, могат да бъдат относими към различно по състав и правни последици изискуемо поведение от магистратите, но не и към формирането на конкретното решение по спора, а още по-малко към изложените мотиви. Страната не е посочила по какъв конкретен начин формиране на волята на състава, респективно постановяване на арбитражното решение е опорочено от това, че посочените и от нея арбитри са заемали длъжност "съдия". Освен това ЗМТА регламентира /а и към формиране на арбитражния състав е регламентирал/ както широка възможност за посочване на арбитри по споровете/ чл. 11 ЗМТА/ така и задължения на избрания арбитър по чл. 13 ЗМТА, който ред определя и изискването за безпристрастност и независимост на арбитрите. Данни в обратен смисъл не са сочени от ищеца и в настоящето производство. Страната не е отчела неотносимостта на доводите, изведена и от правните последици от наличие на твърдяната от нея несъвместимост, въпреки, че е отбелязала регламентирането им от чл. 165, ал. 1, т. 7 ЗСВ, т. е. по реда на понясане на дисциплинарна отговорност. За пълнота на изложението и във връзка с доводите на ищеца, следва да се отбележи и това, че нито един от членовете на арбитражния състав не е чл. - съдия във ВКС/ само тази инстанция съобразно чл. 47, ал. 1 ЗМТА разглежда такива спорове/, а оттам произтича и правната необоснованост на твърдението, че решението може да бъде оспорвано пред държавния съд и това води до пристрастие на постановилите го арбитри. Този довод не обосновава наличие предпоставките на обсъжданото основание и поради това, че дори и членовете на арбитражния състав да бяха съдии във ВКС, участието им в извънсъдебното разглеждане на спора щеше да доведе единствено до приложение на чл. 22 ГПК. Освен това развитото разбиране на ищеца в тази насока съставлява позоваване на евентуални, ненастъпили правни последици, които като неосъществени са ирелевантни по отношение преценката за нарушение, водещо до установеност на обсъжданото отменително основание. Не обосновава довод за наличие предпоставките по чл. 47, ал. 3, пр. 2-ро ЗМТА и разгледаното разбиране за това, че арбитражния спор не е решен в разумен срок. Бързината на правораздаването не изпълва съдържанието на основен принцип, а съставлява цел на съдопроизводството, постижима чрез съвместните усилия, както на законодателя, така и на правоприлагащите органи. Този извод произтича, от това, че бързината на правораздаването не съставлява елемент от същността на гражданския процес, а е изискване за неговата по-голяма практическа ефикасност, тъй като съобразно процесуалния регламент бавното правораздаване не е еднозначно с незаконосъобразно осъщественото правораздаване. Следователно и изложеното от ищеца в тази връзка не установява съдържанието на основанието, тъй като неправилно е третирано като процесуалноправен принцип- имплицитна част от обществения ред. А и изискването за решаване делата в разумен срок, разгледано в контекста на приложените от ищеца решения на ЕСПЧ е ирелевантно по принцип за това основание и поради това, че е относимо само към държавно осъществяваното правораздаване от страна - членка на ЕС. Извод пряко налагащ се и от резолутативните части на тези решения. В случая спора е разгледан от арбитражен съд, който не осъществява държавно правораздаване. Още повече, че и специалния закон - ЗМТА / дерогиращ общите правила/, регламентира специфичен ред, по който страната - недоволна от поведението на арбитрите може да защити правата си - чл. 17 ЗМТА предвижда, че когато арбитър неоправдано бездейства, неговите правомощия се прекратяват. В случая, липсват данни, ищецът да е упражнил правата си по посочения ред, като поиска отстраняване на състава и прекратяване на правомощията му, въпреки твърде дългия срок, в който решението не е било обявено т. е. съставът е бездействал неоправдано. По разглежданото основание /чл. 47, т. 3, пр. 2-ро ЗМТА/, ищецът е поддържал още, че при постановяване на решението си арбитражния състав не бил обсъдил всички възражения на [фирма] - [населено място], които според него били от значение за разрешаване на спора, което довело до нарушаване на конституционно установените принципи на равенство и състезателност на страните в процеса. Като конкретни доводи в тази насока е посочено - фактическите доводи на арбитражния съд се базират единствено на заключенията по единичната и тройната експертиза, не било обсъдено становището на инж. К. Ф. и инж. А. К. от 2.01.2004 г., писмото на главния изпълнителен директор- инж. С. Н., на главния изпълнител на обекта, показанията на свидетеля Т., противоречието в показанията на този свидетел и свидетеля на Д. Д. и независимо, че бил допуснал преразпит на свидетелите, такъв не бил проведен, игронорирани били и показанията на свидетеля Хр. Т. от с. з. на 9.02.2005 г., не били обсъдени също и възражението на [фирма] - [населено място] във връзка с клаузата по чл. 59 от договора между страните, която според страната била относима към всички случаи на забава, становищата по насрещния иск, не били приети с нарочно определение представените към насрещния иск доказателства. Формиране на решение по съдебен спор, в т. ч. и на арбитражното решение, обхваща съвкупната преценка на събраните доказателства по вътрешно убеждение и в съответствие с тяхната относимост, допустимост и надеждност, с оглед очертаване на фактическата обстановка, от която следват правните изводи и съответно приложението на конкретната правна норма. Доколкото при тази дейност са налице нарушения на процесуални респ. на материалноправни норми, то и навеждането на конкретни доводи за такива нарушения /каквито са изложените от ищеца/ са относими изцяло към правилността на акта т. е. към приетото, респективно неприетото от съда, съобразно обсъдените според него релевантни факти за спора. В тази връзка и разбирането на ищеца по конкретно допуснатите нарушения от състава, изцяло изведено от защитната му теза съставлява оплакване за неправилност на решението. Извън това арбитражния състав е обсъждал становището на проф. Д. - стр. 10 и 11 на решението, било е обсъждано и възражението по чл. 59 от договора -стр. 16 и 17 от решението. Преразпитът на свидетели зависи от волята на състава, само доколкото той следва да го допусне- което е и направил. Дори, обаче и тези конкретни обстоятелства да не бяха обсъдени, то също така това би било довод за осъществени евентуално /ако доказателствата са относими/ процесуални нарушения, което касае правилността на акта. Определянето на конкретни твърдяни факти като релевантни за спора- напр. тези свързани със становища на трети за спора лица, обсъждането на конкретни данни, възприемането или невъзприемането на сочени доказателства, респективно становища на страната по тези факти, не обосновават друг извод, след като арбитражния съд е разгледал и формирал решение по всички спорни между страните въпроси и се е произнесъл по тях. Несъгласието с постановения резултат от тази дейност се дефинира именно като оплакване за неправилност на решението. При формиране на решението по спора не може да се поддържа дори процесуално нарушение, ако с оглед сочените доказателства, съдът възприеме конкретна фактическа обстановка, различна от тази поддържана от една от страните. Принципът за равенство и състезателност и изведеното от тях право на защита, като съдържание обхващат правото на всяка страна да участва в процеса и да разполага с еднакви процесуални права за да защити свое нарушено право, респективно да се защити от твърдение, че е нарушила чуждо субективно право /в съответствие с процесуалната си позиция/. Ето защо обсъждането и възприемането от състава на конкретни факти и доказателствата, които ги установяват след като са налице мотиви за това, не може да бъде третирано като нарушение на този принцип. Или доводите на ищеца съставляват не конкретно твърдение за нарушение на основен принцип на правопорядъка, а оплакване за незаконосъобразност на изводите на арбитражния съд и са ирелевантни към соченото основание по чл. 47, т. 3-та, пр. 2-ро ЗМТА, тъй като в настоящето производство не може да бъде извършвана проверка на правилността на изводите на арбитражния състав, с оглед характера на производството за отмяна на арбитражното решение, искането, по което е основателно само на лимитивно посочени от чл. 47 ЗМТА основания. Ищецът е поддържал и доводи за наличие предпоставките на чл. 47, т. 4 ЗМТА. За да е налице посоченото основание, следва да бъде установено, че в резултат на нарушаване на процедурните правила той е бил лишен от възможност да участвува в арбитражното производство - не е бил надлежно уведомен за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от него причини не е могъл да вземе участие в производството. В разглежданият случай, страната твърди, че не е била редовно призована за едно от заседанията на арбитражния съд - проведено на 18.05.2005 г. Този извод е направен във връзка с поддържания като процесуално нарушение довод за това, че съдът следвало да не дава ход на делото, а вместо това приел доказателства, послужили за формиране на неговия извод по основателността на исковете. Това твърдение, обаче, не установява поддържаното основание за отмяна на арбитражното решение, тъй като е неотносимо към посочените в текста хипотези. Още повече, че в посоченото заседание, съдът изрично е дал възможност на отсъстващата страна да вземе становище по приетата в заседанието експертиза, допуснал е до разпит четирима свидетели и е допуснал преразпит на двама свидетели. Т. е. ищецът не е бил лишен от защита, нито от възможността да сочи релевантни за спора факти, както и да оспори заключението на вещото лице, което и е направил в следващото заседание на 22.06.2005 г. При тези фактически данни се налага извод за това, че не се подкрепят от така установените факти твърденията на страната, за това, че е била лишена от възможност да се защити в арбитражното производство, тъй като такъв извод следва само в хипотеза когато именно поради нередовното си призоваване, страната е била поставена в обективна невъзможност да защити субективното си право, какъвто както вече бе обосновано не е разглеждания случай. По изложените съображения, предявеният иск е неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора на ответника следва да бъдат присъдени поисканите и установени разноски в производството в размер на 30000 лв. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение