Решение № 3825 от 17.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8378/2010 г.

Решение № 3825 от 17.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 8378/2010 г., VII о., докладчик председателят Иван Раденков Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на МВР (ОДМВР) - Благоевград против решение № 206/03.05.2010 г., постановено по адм. дело № 207/2010 г. на Административен съд Благоевград, с което е отменена негова заповед № 395/03.02.2010 г., с която на основание чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, на Георги Руменов Сребранов е наложена принудителна административна мярка "Забрана за напускане на Република България до настъпване на законово основание за нейната отмяна" по отношение държавите - членки на Европейския съюз. Твърди се, че обжалваното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му. Ответникът по касационната жалба - Георги Руменов Сребранов, не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд като прецени данните по делото и становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. С оспореното решение на Административен съд - Благоевград е отменена Заповед № 395/03.02.2010 г. на Директора на ОДМВР Благоевград, с която на основание чл. 75, т. 6 ЗБЛД, на Георги Руменов Сребранов е наложена принудителна административна мярка "Забрана за напускане на Република България до настъпване на законово основание за нейната отмяна" по отношение държавите - членки на Европейския съюз. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД противоречи на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО, като е приложил актът на вторичното общностно право, отменяйки оспорената заповед в частта й по отношение държавите - членки на Европейския съюз. Решението е правилно. Съдът е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед правото на Европейския съюз. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната и по аргумент от разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, законосъобразността на наложената мярка е преценена с оглед правният статус на адресата като гражданин на Европейския съюз. По силата на българското си гражданство Георги Сребранов е и гражданин на Европейския съюз - чл. 20, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Като гражданин на Европейския съюз той има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Това свое право той черпи пряко от разпоредбата на чл. 21, § 1 от ДФЕС. Относимият производен общностен акт, регламентиращ една от основните свободи на вътрешния пазар - свободното движение на хора, е Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки. Директивата се прилага по отношение на всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава-членка, различна от тази, на която са граждани, както и за членовете на техните семейства - чл. 3, § 1. Единственото ограничение, което Директивата допуска на свободата на движение е визирано в чл. 27, § 1 и е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Въвеждайки цитираните ограничения при упражняване правото на гражданите на Европейския съюз на свободно движение са установени и гаранции, които следва да са налице при прилагане на ограниченията. Това са: забрана за позоваване на съображения за икономически цели; изискване мерките да са в съответствие с принципа на пропорционалност и на недискриминация; да се основават изключително на личното поведение на субекта; както и личното поведение да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Нормата на чл. 37, във връзка с чл. 27 и чл. 1 от Директива 2004/38/ЕО относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в Директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като същевременно забранява позоваването на такива съображения за икономически цели. Визираната в чл. 75, т. 6 ЗБЛД мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя осигурява защита на финансов интерес на частно лице - кредитор по парично вземане, поради което не може да попадне в изчерпателно изброените в директивата основания за ограничаване на свободата на движение. С оглед на това не може да се приеме, че принудителната административна мярка е продиктувана от съображения за защита на обществения ред или на обществената сигурност. При това положение, изводът на решаващия съд, че нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД противоречи на норма на общностното право, е правилен. В съответствие с принципа на примата на правото на Европейския съюз съдът е бил длъжен да остави неприложена националната правна норма. Нормата на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО е ясна, прецизна и безусловна и не оставя възможност за преценка на държавата членка. Такава норма безспорно националният съдия би следвало да прилага, ако и когато констатира противоречие с чл. 75, т. 6 ЗБЛД. Съобразявайки приоритетно общностното право, касационната инстанция намира, че оспорената заповед в частта, в която се забранява на адресата напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз е незаконосъобразна и отменяйки я на това основание, съдът е постановил правилно съдебно решение. Предвид изложеното, не са налице основания за касиране на обжалваното решение и същото следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,