Решение № 9586 от 14.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14455/2016 г.

Решение № 9586 от 14.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14455/2016 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Ш. от [населено място], чрез процесуален представител, срещу Решение № 1921/24.10.2016 г., постановено по адм. д. № 1743/2016 от Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлен иска против Българска народна банка /БНБ/ за сумата от 8627, 97 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва за забава върху максималния размер на гарантираните влогове в размер на 196000 лв. – за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г., произтичащи от нарушаване на правото на ЕС, ведно със законната лихва от датата на образуване на делото до окончателното изплащане на сумата и на БНБ са присъдени разноски.

Касаторът А. Ш. чрез процесуалния си представител твърди, че решението е неправилно, при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – необоснованост и нарушения на материалния закон. Изразява се несъгласие с правните изводите на първоинстанционния съд. Твърди се, че на БНБ са възложени властнически правомощия, поради което той е административен орган съгласно § 1, т. 1 ДР на АПК и осъществява административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В този контекст, се изтъква, че БНБ е държавният орган, на когото е възложено да установи неналичността на депозитите и невъзможността на търговска банка, по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да ги изплати в краткосрочна перспектива. Съдът не съобразил, че се претендира обезщетение за неизпълнение на задължения, произтичащи от приложимо с директен ефект право на ЕС, а именно неизпълнение на задължението за обявяване на неналичност на депозитите в Корпоративна търговска банка АД /КТБ/, съгласно чл. 1 § 3 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити /Директивата/, както и че тази директива не е била транспонирана в националното законодателство. Касаторът сочи, че началният момент на увреждането е 30.06.2014 г. Изтъква се и нарушение от страна на БНБ на чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията за защита правата на човека. Касаторът моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което БНБ да бъде осъдена до пълния размер на иска. Претендира разноски.

Ответникът по касационната жалба – Българска народна банка, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението, като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

С обжалваното съдебно решение съставът на Административен съд – София-град е отхвърлил иска против БНБ за сумата от 8627, 97 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва за забава върху максималния размер на гарантираните влогове в размер на 196000 лв. – за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на образуване на делото до окончателното изплащане на сумата и на БНБ са присъдени разноски.

Ищецът твърди в исковата молба, че от 06.11.2013 г. е вложител в "Корпоративна търговска банка" АД /КТБ/ и че с решение от 20.06.2014 г., чрез преустановяване на изпълнението на всички задължения на КТБ, Българска народна банка е направила всички депозити в банката неналични по смисъла на чл. 1, § 3, буква "i" от Директива 94/19/ЕО, но не е извършила необходимото установяване на неналичността. Това се сочи като неправомерно бездействие на БНБ по отношение на задълженията и, произтичащи от посочената разпоредба - приложимо с директен ефект право на ЕС. Установяването неналичността не депозитите, според ищеца, е следвало да бъде извършено на 20.06.2014 г., а от 30.06.2014 г. – първия работен ден след изтичане на срока по чл. 1 § 3 точка "i" от Директивата е следвало да започне изплащането на депозитите. Сумата от 100 000 евро била изплатена на ищеца на 12.01.2015 г., но за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г. за ищеца настъпили вреди в размер на законната лихва за забавено плащане, в пряка причинна връзка с посоченото по-горе бездействие.

Административен съд Пловдив е приел за доказани сочените в исковата молба факти - ищецът е имал договор за безсрочен депозит в КТБ от 16.11.2013 г.; на 20.06.2014 г. на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции с решение № 73 Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под особен надзор за срок от три месеца; на 27.10.2014 г. БНБ внася в НС доклад за ситуацията в КТБ и предприетите действия; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ; на 04.12.2014 г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките /ФГВБ, фондът/ започва изплащане на същите, като гарантираният депозит от 196000 лв. е изплатен на 12.01.2015 г. на ищеца. По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, според заключението по която лихвата за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г. върху гарантирания депозит от 196000 лв. е в размер на 8611, 25 лв.

От правна страна, съдът е обсъдил само твърдяното незаконосъобразно бездействие и е приел, че при упражняване на правомощията си по чл. 1, ал. 1 ЗБНБ, Българска народна банка действа като публично-правна институция и по отношение на същата е допустим иск за отговорност на държавата за вреди. Независимо от това, съдът е отхвърлил иска по три главни съображения. Първо, смята съдът, неоснователни бездействия на административен орган по смисъла на чл. 204, ал. 4 АПК са налице само при неизвършването на фактически, но не и на правни действия. Второ, чл. 1 § 3 буква "i" от Директива 94/19/ЕО не разписва конкретно задължение за действие, при неизпълнението на което ответникът да изпадне в забава и да дължи обезвреда на вредите. Трето, съдът се позовава на извършените от БНБ действия в периода 20.06.2014 г. – 06.11.2014 г., като счита, че чрез тях е установено реалното фактическо състояние на КТБ, както и че преди отнемането на лиценза не е било възможно да се изплатят съответните гарантирани влогове. Крайният извод на съда е, че няма установено, следващо безусловно от посочената норма на директивата задължение за фактическо действие, поради което исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. Не е обсъдено настъпили ли са вреди за ищеца и налице ли е причинна връзка между тях и твърдяното противоправно бездействие.

Решението е неправилно. Изводът на Административен съд Пловдив за липса на противоправно поведение на БНБ противоречи на материалния закон, а липсата на мотиви относно наличието на настъпили вреди и на причинна връзка между вредите и противоправното поведение представлява съществено процесуално нарушение.

В хода на делото е постановено Решение от 4 октомври 2018 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 както следва:

1) Член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор.

2) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че неналичността на депозитите по смисъла на тази разпоредба трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове, като решението на Българската народна банка, с което Корпоративна търговска банка е поставена под специален надзор, нито презумирана въз основа на обстоятелства като тези в главното производство.

3) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

4) Член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Запитващата юрисдикция е тази, която трябва да провери, от една страна, дали фактът, че неналичността на депозитите не е установена в срока от пет работни дни, предвиден в тази разпоредба, въпреки че са били изпълнени ясно посочените в същата условия, съставлява, при обстоятелствата в главното производство, достатъчно съществено нарушение по смисъла на правото на Съюза, и от друга страна, дали съществува пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и вредите, претърпени от вложител като този в главното производство.

5) Член 4, параграф 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че при липсата на специално производство за ангажиране на отговорността на тази държава членка за вреди от извършено от национален орган нарушение на правото на Съюза:

• допускат национална правна уредба, която предвижда два различни способа за защита, които са от компетентността различни съдилища и предполагат спазването на различни условия, ако запитващата юрисдикция определи дали съгласно националното право отговорността на национален орган като Българската народна банка трябва да бъде ангажирана по Закона за отговорността на държавата или по Закона за задълженията и договорите и ако всеки от двата способа за защита съответства на принципите на равностойност и ефективност,

• не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от спазването на допълнителното условие вредата да е причинена умишлено от съответния национален орган,

• допускат национална правна уредба, съгласно която, за да имат право на обезщетение, частноправните субекти са длъжни да докажат наличието на виновно поведение, при условие че понятието "виновно поведение" не надхвърля обхвата на понятието "достатъчно съществено нарушение", което запитващата юрисдикция следва да провери,

• допускат национална правна уредба, която предвижда плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса, при условие че плащането на проста или пропорционална на цената на иска такса не противоречи на принципа на ефективност, което запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид какъв е размерът и какво е значението на таксата, дали пречката, която тя евентуално представлява за достъпа до правосъдие, е непреодолима или не, дали таксата е задължителна и какви са възможностите за освобождаване от нея, и

• допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение зависи от предварителната отмяна на административния акт, от който е настъпила вредата, при условие че е разумно това да се изисква от увреденото лице, което запитващата юрисдикция следва да провери.

Решението по посоченото дело, като постановено по повод главен спор, сходен на настоящия, следва да бъде съобразено от настоящия съд.

Административен съд Пловдив е сезиран с иск за обезщетение на вреди, за които се твърди, че произтичат от нарушение на правото на Европейския съюз. Съдът не е изложил съображения за реда, по който следва да бъде разгледан иска, но имплицитно е приел, че делото е подсъдно на административния съд и че приложим е редът по чл. 203-207 АПК.

Действително, към датата на предявяване на исковата молба, в българското законодателство липсват специални процесуални норми, регламентиращи реда за реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени в резултат на нарушаване на правото на Европейския съюз.

Съгласно чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите членки, при пълно взаимно зачитане, си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки взимат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Цитираната разпоредба на ДЕС не предвижда иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаване на правото на ЕС, но материално-правните му предпоставки са изведени ясно в практиката на Съда на ЕС, който приема, че принципът на извъндоговорната отговорност на държавите-членки за нарушение на правото на ЕС е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюза. Правната възможност да се ангажира отговорността на всяка държава-членка за вреди от нарушаване на правото на Съюза произтича от чл. 4, § 3 ДЕС и принципа на лоялното сътрудничество.

Правото на ЕС не предвижда процесуалните правила и компетентния национален съд за разглеждане на спорове по повод посочената по-горе отговорност, а предоставя това правомощие на държавите-членки в съответствие с принципа на процесуална автономия, ограничени от принципите на равностойност и ефективност. Освен това, правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита са изрично закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Макар определянето на компетентните юрисдикции и на процесуалния ред за предявяване на иск за отговорност на държавата на основание правото на Съюза да попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, те са длъжни да отстранят по реда на националното право последиците от причинените от държавата вреди, при това при спазване на принципите на ефективност, налагащ националните процесуални правила да гарантират ефективна защита на предоставените от общностното право права и на равностойност, изискващ националното право да предостави на всеки основан на общностна разпоредба иск процесуално третиране, което да е поне толкова благоприятно, колкото е благоприятно третирането, предвидено за сходни искове, основани на вътрешното право.

Правото на Съюза предвижда също, че задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите. Изискванията за прилагане на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти, вследствие нарушение на общностното право, принципно не трябва да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата.

След тези общи положения, както следва и от решението по дело С-571/16, националният съд е този, който следва да определи пред кой съд и по кой ред трябва да се разгледа предявеният иск. Основният въпрос, на който следва да бъде отговорено в тази връзка, е дали задължението на БНБ по чл. 1 § 3, i) от Директивата е административно и в тази връзка действа ли БНБ като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК.

Българска народна банка функционално и организационно не принадлежи към системата на администрацията. Тя се отчита пред Народното събрание, което, наред с Президента, избира ръководните и органи. Управление "Банков надзор" на БНБ се ръководи от подуправител, избран от Народното събрание. Независимостта на БНБ е изрично прогласена в чл. 44 от ЗБНБ, съгласно който, в редакцията към момента на настъпване на твърдяните вреди, при упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет.

Същевременно обаче, Българска народна банка е публично-правен орган, на когото са възложени публичноправни функции, главната сред които е е да поддържа ценовата стабилност чрез осигуряване стабилността на националната парична единица и провеждане на парична политика в съответствие с изискванията на закона. Наред с тази основна цел на БНБ, на нея е възложен и надзорът на кредитните институции, съгласно чл. 1, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Във връзка с надзорните правомощия на БНБ, тя може да издава индивидуални административни актове, които подлежат на съдебен контрол - чл. 151, ал. 3 ЗКИ.

Следователно, принципната независимост на БНБ и разграничаването й от системата на администрацията не изключват обстоятелството, че на нея са възложени конкретни административни правомощия именно по ЗКИ, във връзка с които БНБ извършва административна дейност. Това означава, че в определени хипотези БНБ действа като носител на административни правомощия, овластен въз основа на закон, и в това си качество и в тези случаи представлява административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК. Това е съобразено и във връзка с предвидената подсъдност на оспорванията срещу актове на органи на БНБ, съгласно чл. 132, ал. 2, т. 3 АПК.

Правомощието по по чл. 1 § 3 i) от Директивата е възложено на "съответния компетентен орган" на държавата-членка, който е именно БНБ. Тя е натоварена с изключителна компетентност да регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защитата интересите на вложителите – чл. 2, ал. 6 ЗБНБ. БНБ е компетентният орган за упражняване на надзор върху банките по смисъла на чл. 4, пар. 1, т. 40 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 25.06.2013 г., а възложеното й в чл. 13 и чл. 36 ЗКИ правомощие да издава и отнема лицензи на банки е естествено продължение на надзорната дейност върху тях. При тази своя дейност БНБ осъществява властнически правомощия, като разполага с решаващи, регулиращи и санкциониращи функции спрямо банките.

Освен това, предвид обективния характер на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС, редът за ангажиране на деликтната отговорност по реда на чл. 45-49 от ЗЗД е неприложим. В решението по делото С-571/16, СЕС изрично сочи, че разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС, както и принципите на равностойност и ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която правото на частноправните субекти на обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС зависи от спазването на допълнително условие, а именно вредата да е причинена умишлено от съответния държавен орган.

В контекста на посочените стандарти, на чл. 4, § 3 от ДЕС и на принципите на равностойност и ефективност, както и на тълкуването, дадено с решението по дело С-571/16, следва да се приеме, че искът, с който е сезиран Административен съд Пловдив, макар и предявен преди измененията на ЗОДОВ и АПК /ДВ бр. 94 от 2019 г. /, следва да бъде разгледан по реда на чл. 203-207 АПК, в съответната им редакция, срещу надлежния ответник Българска народна банка, във връзка с възложените му административни правомощия по надзор върху кредитните институции. Като го е разгледал по този ред, Административен съд-Пловдив е постановил допустимо решение.

Изводите на съда по същество обаче са неправилни.

От първо и второ съображение от Директива 94/19/ЕО следва, че с въвеждането на схеми за гарантиране на банковите депозити във всички държави членки и с хармонизирането на приложимите гаранции за минимална сума, Директивата има за цел хармоничното развитие на дейностите на кредитните институции в целия Съюз чрез премахването на всички ограничения върху правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги, като същевременно се повишава стабилността на банковата система и защитата на вложителите.

За тази цел член 3 от Директива 94/19/ЕО предвижда, че всяка държава членка осигурява в рамките на нейната територия да бъдат въведени една или повече схеми за гарантиране на депозити. Съгласно член 7, § 1 и 1а от същата директива държавите членки осигуряват гарантираният размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000 EUR, в случай че депозитите са неналични.

"Неналичен депозит" по смисъла на чл. 1, § 3 от Директивата е депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи.

Както е посочил СЕС в т. 49, т. 50 и т. 51 от решението по дело С-571/16, от текста на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 изрично следва, че необходимо и достатъчно условие, за да се установи неналичността на депозит, който е дължим и платим, е по виждане на компетентния орган дадена кредитна институция да изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и да не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Освен това чл. 1, § 3 i) уточнява, че посочените компетентни органи трябва да установят това колкото е възможно по-скоро и не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за пръв път, че съответната кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. От тези разпоредби следва, че установяването на неналичността на депозитите не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция или от отнемането на нейния лиценз. От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за директивата е видно, че определението за неналичен депозит съзнателно не е обвързано с рисковете на производствата по оздравяване и ликвидация. Освен това от съображение 12 от Директива 2009/14 следва, че съществува възможност възстановяването на депозити чрез схемата за гарантиране да се извършва успоредно с мерки за преструктуриране.

Както е посочил СЕС в т. 60 от решението по дело С-571/16, срокът, в който трябва да се установи, че депозитите са неналични, е императивен и не може да бъде дерогиран. От друга страна, съгласно т. 66 от същото решение, удължаването на срока за изплащане на депозитите е възможно единствено при изключителни обстоятелства и не може да надвишава 10 работни дни. В т. 69 от решението по дело С-571/16 СЕС е прието, че чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Съгласно решението, неналичността на депозитите трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган, като предварителното предявяване от титуляра на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

От изложеното следва, че за да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1 компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2 в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3 схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.

Задължението на БНБ, като надзорен орган върху банковата дейност и такъв, носещ отговорността за поддържане на стабилността на банковата система, да обяви неналичността на депозитите по смисъла на Директивата следва пряко от така посочените й функции и от нормите на самата Директива. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за "съответния компетентен орган".

В конкретния случай, постановявайки Решение № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, за да може да достигне до извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19/ЕО, като преустановяването на достъпа до депозитите е по причини, пряко свързани с финансовото положение на КТБ. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си и не са имали достъп до тях почти шест месеца.

От решението за поставяне на КТБ под специален надзор, което се основава на чл. 115, ал. 1 и чл. 115, ал. 2, точки 2 и 3 от ЗКИ, е видно, че ликвидните активи на банката по преценка на БНБ няма да бъдат достатъчни, за да може банката да изпълнява задълженията си в деня на тяхната изискуемост, или банката не е изпълнила в срок едно или повече изискуеми задължения към своите кредитори. КТБ е поставена под специален надзор с пълно преустановяване на плащанията, въпреки че националното право позволява мерки с по-ниска степен на намеса – т. е. избор между пълно и частично преустановяване на плащанията и ограничаване на дейностите – вж. чл. 116, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗКИ. Видно от решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г., към 11, 58 часа на 20.06.2014 г. по сметката на КТБ в платежната система за брутен сетълмент в реално време RINGS разполагаемата наличност е в размер на 237773 лв., при наредени чакащи плащания за над 38 млн. лв.

При това положение първото условие - кредитната институция да изглежда неспособна за момента да изплати депозита, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, се явява спазено, тъй като от посочения момент КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити.

Освен това не е съществувала близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите. Както е посочено в решението на УС на БНБ, с писмо № 4098/20.06.2014 г., изпълнителните директори са уведомили БНБ, че като имат предвид наличните средства на банката по сметки и в брой, те няма да бъдат достатъчни за изпълнение на задълженията на банката в най-близко време. В резултат, още на същата дата, УС на БНБ е приел решението за поставяне на КТБ под специален надзор, спрени са всички плащания и всички банкови сделки на институцията. Така самата БНБ е постановила законова забрана върху КТБ да изплаща депозити по причини, които са пряко свързани с проблеми с ликвидността на КТБ. Както е видно от мотивите на УС на БНБ в решението от 20.06.2014 г., поставянето на КТБ под специален надзор е продиктувано от наличието на опасност от неплатежоспособност поради засиленото теглене на средства и липсата на достатъчно ликвидни активи към 20.06.2014 г., като определеният тримесечен срок на надзора недвусмислено показва липсата на близка перспектива за изплащане на депозитите от кредитната институция.

От изложеното следва, че с решението си от 20.06.2014 г. БНБ е извършила обективната констатация, че по нейно виждане КТБ изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Следователно, макар да не е извършена изрична констатация в този смисъл, депозитите в КТБ стават неналични по смисъла на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19, поради което в срок от 5 работни дни е следвало да се постанови изричен акт по посочения текст - задължение, което произтича от директно приложимото право на ЕС.

Съгласно т. 117 от Решението по дело С-571/16, разпоредбата на чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявят искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Директният ефект означава, че нормите на общностното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие. Следователно, тези разпоредби са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Общността. Тази последица засяга всеки административен орган, както и всеки съд, чиято задача като орган на държава членка е да защитава в рамките на своята компетентност правата, предоставени на частноправните субекти от общностното право.

При това тълкуване и изричното произнасяне от СЕС, че чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 има директен ефект, именно тази разпоредба, като пряк източник на права и задължения, овластява и задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност.

Като не е взела това решение в императивния 5 дневен срок, БНБ е нарушила правото на Съюза. Това нарушение е достатъчно съществено, за да ангажира отговорността на държавата.

Както е посочено и в т. 105 от решението на СЕС по С-571/16, от практиката на Съда следва, че достатъчно съществено нарушение предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на нейното право на преценка. Факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, или още обстоятелството, че с поведението си институция на Европейския съюз може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики (в този смисъл решение на СЕС от 5 март 1996 г., делата C 46/93 и C 48/93).

В случая чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 ясно посочва при какви условия и в какъв срок се установява неналичността на депозитите, като ако тези условия са изпълнени, компетентният орган е длъжен в императивния петдневен срок да установи, че депозитите са неналични – т. 108 от решението по С-571/16. В случая, въпреки че БНБ е преценила, че КТБ е застрашена от неплатежоспособност и че със собственото си решение за поставяне на банката под надзор е възпрепятствала изплащането на депозитите за по-дълъг период, БНБ не е направила установяването в императивния петдневния срок, което е попречило да започне компенсирането на засегнатите вложители съгласно чл. 7, § 1 и чл. 10, § 1 от Директивата.

Умишленото /груба небрежност/ или по непредпазливост / неполагане на дължимата грижа/ неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи от правото на ЕС е елемент, който следва да се вземе под внимание при преценката за достатъчно съществения характер на нарушението. Липсата на умисъл обаче не води автоматично до отсъствие на достатъчно съществено нарушение. Освен това, отговорността на държавата чрез нейните органи е принципно обективна. Само физическо лице може да формира субективно отношение към нарушението и в този смисъл да формира вина, а и в сферата на деликтното право умисълът се счита за груба небрежност /culpa lata dolo aequipolens est/. Изискването при всички случаи да е проявена груба небрежност, когато се ангажира отговорността на държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС, надхвърля изискването за достатъчно съществен характер на нарушението. В този смисъл, неоснователно БНБ се позовава на разпоредбата на чл. 79, ал. 8 от ЗКИ, според която отговорността на надзорния орган може да бъде ангажирана само ако вредите са причинени умишлено.

Както се сочи и в решението по дело С-571/16, неоснователно БНБ се позовава и на решение от 12 октомври 2004, Paul и др., дело С-222/02, тъй като спорът по главното дело в посочения случай касае отговорност на държавата поради непредприемането на надзорни мерки, предвидени в чл. 3 от Директива 94/19, докато в настоящото производство ищецът ангажира отговорността на надзорния орган не за загубата на депозита си, а за неспазването на предвидените в Директива 94/19 условия и ред за компенсиране.

По изложените съображения, решаващият извод на Административен съд Пловдив за липса на противоправно бездействие от страна на БНБ е неправилен. При постановяване на решението е допуснато нарушение на материалния закон.

Липсата на каквито и да било мотиви за настъпването на имуществени вреди и причинната връзка между тях и противоправното бездействие и за периода, за който се дължи обезщетение, е пречка касационната инстанция да се произнесе по съществото на спора. Освен това, решаването на делото по същество е невъзможно, поради липса на фактически установявания, които не могат да бъдат направени от настоящия състав, предвид забраната на чл. 220 АПК.

В хода на процеса е формирано изрично възражение от Българска народна банка, че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху процесния депозит, както и че в размера от 196000 лв, изплатен на касатора, е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 г. до изплащане на сумата. В тази връзка е поискано издаване на съдебни удостоверения до КТБ и до Фонда за гарантиране на влоговете, с цел да се установи какъв е размерът на изплатената договорна лихва на ищеца, включена в сумата от 196000 лв за периода след 30.06.2014 г. Това обстоятелство е от съществено значение за спора. Съдът е отхвърлил доказателствените искания, като неотносими, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Касационната инстанция констатира това нарушение, съгласно чл. 222, ал. 2 АПК и счита, че е недопустимо да разреши спора, замествайки липсващи мотиви на първоинстанционния съд и формирайки решаващи за спора изводи, без той да е изяснен от фактическа страна. Това налага отмяна на обжалваното решение и връщането на делото за ново разглеждане.

При новото разглеждане Административен съд Пловдив следва да има предвид, че макар размерът на претендираното от ищеца обезщетение за имуществени вреди да е определен чрез стойността на законната лихва за периода на забава, то не е лихва. Своевременното изпълнение на задължението по чл. 1, § 3 i) от Директива 94/19 би защитило в максимална степен освен правата на вложителите и обществения интерес, доколкото цел на директивата е не само защита на вложителите, а и стабилност на банковата система, която може да се постигне само ако държавите членки спазват предоставените на вложителите гаранции, въз основа на които да считат депозитите си за защитени. Както следва и от съображения 8 и 9 от Директивата, за вложителите е от съществено значение да имат постоянен достъп до техните спестявания. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение, се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Според българския закон, при паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от ЗЗД.

В т. 3 от диспозитива от решението на СЕС по дело С-571/16 изрично е прието, че член 1, § 3 i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, трябва да се тълкува в смисъл, че предварителното предявяване от титуляря на банков депозит до съответната кредитна институция на искане за плащане, което не е изпълнено, не може да бъде условие за установяване на неналичността на този депозит по смисъла на тази разпоредба.

Обстоятелството, че ЗГВБ (отм.); обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Тезата на ответната страна, че сроковете за изплащане на гарантираните депозити подлежат на свободно договаряне е в противоречие с изискванията на директивата да не се възпрепятства бързото изплащане и на императивното условие удължаване на императивните срокове да се извършва само при изключителни обстоятелства.

Първоинстанционният съд следва да формира изрични мотиви за действителния период, за който се дължи обезщетението за забава, като вземе предвид срока по чл. 1, § 3, б. "i" от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, срока за изплащане на гарантираните размери на депозитите и момента, в който следва да се счита, че БНБ е преустановила нарушението, слагайки начало на процедурата по изплащането.

При това първоинстанционният съд следва да има предвид, че всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение и може да породи претенция за заплащане на закъснителни вреди. В случая за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение, кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86 ЗЗД. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на законната лихва. Това принципно законово положение не се влияе от обстоятелството, че по вземането към КТБ е начислявана договорна лихва и част от нея е изплатена от Фонда за гарантиране на влоговете.

В същото време обаче, във връзка с размера на иска, не може да се пренебрегне фактът, че за период, съвпадащ с исковия, по влога на кредитора от КТБ са начислявани договорни лихви, съгласно действащия тогава текст на чл. 4, ал. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (отм.);. По естеството си договорните лихви представляват възнаградителни лихви, дължими от банката, затова че определена парична сума й е предоставена за определен период. Лихвите имат характер на граждански плод на капитала. С изплащането на договорните лихви по вземането към КТБ, част от вредата на кредитора, в размер на законната лихва върху сумата от 196 000 лв, за процесния период, би била възмездена.

Вярно е, че договорната лихва е начислена върху вземането на ищеца към КТБ, а законната се начислява върху вземането за обезщетение към държавата. Първата има възнаградителен характер, а втората – санкционен, поради което е и по-висока. Именно затова евентуалното участие на суми, представляващи договорна лихва в рамките на сумата, изплатена от Гаранционния фонд, не води до пълната липса на вреди от незаконосъобразното поведение на държавата. Въпреки това обаче, вредата за ищеца в случая се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал, която следва да се счита частично възмездена от изплатената в рамките на гарантирания размер на влоговете договорна лихва, стига това изплащане и размерът на договорната лихва да бъдат доказани.

Обезщетението по чл. 1 ЗОДОВ не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване. Поради това е необходимо за процесния период размерът на изплатената договорна лихва в рамките на сумата от 196000 лв, ако има такава, да бъде приспаднат от размера на законната лихва върху същата сума. Ако това, както изглежда от погледа на настоящия състав по други подобни дела, е невъзможно да бъде установено само с писмени доказателства, съдът може да назначи експертиза, която да даде съответно заключение, след проверки в КТБ и във Фонда. При това следва да бъде установено по всеки от влоговете на касатора какъв е бил размерът на главниците, какъв е размерът на начислената лихва по всяка от главниците към 06.11.2014 г., какъв е размерът на начислената договорна лихва само за периода на незаконосъобразното бездействие на БНБ. В случая разпоредбата на чл. 76 ЗЗД не намира приложение, тъй като гаранцията, изплащана от Фонда за гарантиране на влоговете, представлява по естеството си глобално плащане. Затова от Фонда за гарантиране на влоговете и от КТБ следва да бъде поискана информация дали и в каква точно пропорция при подаване на сумите за плащане към фонда и при изплащане на гарантирания размер на влоговете са включени главниците и натрупаните договорни лихви. Ако такава информация не се съхранява, вещото лице следва да изчисли тази пропорция, на базата на съответните счетоводни записи, до които следва да получи достъп. Тази пропорция следва да бъде съобразена и съобразно нея да се изчисли какъв процент от договорната лихва за периода на забавата е изплатен в рамките на общата сума от 196000 лв. Този размер на договорната лихва следва да бъде приспаднат от размера на обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД.

По разноските следва да се произнесе първоинстанционният съд, на основание чл. 226, ал. 3 АПК.

По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение,