Решение № 646 от 5.01.2012 г. на ВКС по н. д. № 2758/2011 г.

Решение № 646 от 5.01.2012 г. на ВКС по н. д. № 2758/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Гроздан Илиев Касационното производство по чл. 346, т. 1 НПК е образувано по жалба на подс. И. Ш. А. от гр. Т., той и касатор в настоящето производство. Предмет на касационното обжалване е решението от 06.10.2011 г., постановено по в. н. о. х. д. № 245/2011 г. на Варненски апелативен съд, с което е изменена присъда № 14/16 . 05. 2011 по наказателно дело № 200/2011 на Добричкия окръжен съд, като е намалено определеното на подсъдимия наказание от тридесет години на двадесет и пет години лишаване от свобода и в останалата част е потвърдена осъдителната присъда.

С касационната жалба се поддържа довод за отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК с искане за допълнително намаляване на наказанието, като се претендира това да бъде сторено при условията на чл. 58а, ал. 3 вр. ал. 2 НК, с допълнително намаляване на наказанието лишаване от свобода предвид младостта на касатора, пияното му състояние по времеизвършване на деянието и неговото разкаяние.

Прокурорът даде заключение, че при постановяване на решението не са допуснати претендираните нарушения на правилата за индивидуализация на наказанието, поради което следва да остане в сила.

Върховният касационен съд разгледа жалбата, провери въззивното решение с оглед на поддържаното отменително основание и в пределите на правомощията по чл. 347 - 348 НПК, за да се произнесе, съобрази следното:

Добрички окръжен съд с присъдата, предмет на въззивната проверка, е признал подс. И. Ш. А., той и касатор, за виновен в това, че:

• на 08/9.04.2011 г. в гр. Т. при условията на опасен рецидив, извършил грабеж на чужди движими вещи-мобилен телефон "Нокия", модел 1208 със СИМ карта и златни обеци с тегло 6 грама, на обща стойност 317 лева, собственост на Р. Н. С. от гр. Т., като грабежът е придружен с убийството на С., поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 4 и чл. 58а ал. 2 от НК му определил наказание доживотен затвор, което заменил с лишаване от свобода за срок от тридесет години при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието.

По жалба на касатора с решението, предмет на касационната проверка, въззивната инстанция е намалила размера на наказанието лишаване от свобода на двадесет и пет години.

Със същата присъда подс. И. Ш. А. е осъден да заплати на гражданския ищец С. С. обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на 10 000 лева и обезщетение за имуществени вреди в размер на 317 лева, ведно със законната лихва върху присъдените суми. Съдът се е произнесъл и по държавната такса, разноските и веществените доказателства.

В гражданскоосъдителната част първоинстанционния съдебен акт не е бил предмет на проверка във въззивното производство, поради което в тази част е влязъл в сила.

Претендираната с жалбата явна несправедливост на определеното наказание лишаване от свобода не е налице.

Първоинстанционното производство по делото е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, така както е уредено по чл. 371, т. 2 и сл. НПК. При това положение за двете инстанции е бил задължителен редът по чл. 373, ал. 2 НПК, за определяне на наказанието при условията на чл. 58а НК. В случаите, когато подсъдимият е извършил престъпление, каквото е и това по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, за което като алтернативна санкция на лишаването от свобода е предвидено наказание доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна, съдът определя наказанието в императивно уредена в чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 НК последователност. Тъй като при съкратеното съдебно следствие доживотният затвор без право на замяна не се налага, съдът правилно е преминал към следващата алтернатива на доживотния затвор с право на замяна, която заменя с наказание лишаване от свобода в диапазона от двадесет до тридесет години. Дейността по индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода, обаче не се ограничава в този диапазон, така както е сторил първоинстанционният съд. Такава възможност би била налице, само ако за извършеното престъпление е предвидено единствено наказание доживотен затвор само в двете му алтернативи и без алтернативата на наказанието лишаване от свобода. Действащите материалноправни наказателни норми, обаче не уреждат състав на престъпление, чиято санкционната част да предвижда единствено и само наказание доживотен затвор. Понастоящем дори за най-тежките престъпления, каквито са тези по глава първа или по глава тринадесета от НК, вкл. извършените във военно време или бойна обстановка, лишаването от свобода винаги е предвидено като алтернативно наказание на доживотния затвор. Затова, след като извърши замяната на доживотния затвор с лишаване от свобода, съдът следва да продължи дейността по индивидуализация на наказанието, следвайки предписанието на чл. 58а, ал. 3 НК, така както е сторила въззивната инстанция, за да отстрани нарушението, допуснато от решаващия съд. В настоящия случай диапазонът, в който следва да се индивидуализира лишаването от свобода, е със задължителния минимум, предвиден в санкционната част на престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 199, ал. 1, т. 4 НК, а именно петнадесет години лишаване от свобода и максимума на лишаването от свобода, определен съгласно чл. 58а, ал. 2 НК, в размер на тридесет години лишаване от свобода. В този диапазон въззивната инстанция, в съгласие с правилата за индивидуализация на наказанието по чл. 54 вр. чл. 36 НК, е приела, че размерът на лишаването от свобода следва да се определи при превес на отегчаващите обстоятелства на двадесет и пет години. При тежкото съдебно минало на касатора, трайно изградените навици за извършване на престъпления, които не са повлияни в посока на ресоциализация, въпреки нееднократното изтърпяване на лишаване от свобода, нещо повече всяко следващо е по-тежко по отношение на настъпилите съставомерни последици, налагат извода, за необходимост той да бъде изолиран за продължителен период от време, за да му се отнеме възможността да вреди на обществото и за да се гарантира поправително предупредителното въздействие на наказанието.

Индивидуализираното по реда на чл. 58а, ал. 3 вр. ал. 2 НК наказание не подлежи на намаляване с една трета, каквато възможност е предвидена единствено и само в хипотезата на чл. 58а, ал. 1 НК, в случаите, когато лишаването от свобода е предвидено, като самостоятелно наказание или като алтернатива на наказания без лишаване от свобода, за конкретно извършено престъпление. Това законодателно разрешение е обяснимо, като се има предвид, че с последното изменение на чл. 58а НК (Нов - Дв, бр. 27 от 2009 г.; изм. изцяло, бр. 26 от 2010 г.) съкратеното съдебно следствие (ССС) стана приложима процедура за всички престъпления, предвидени в особената част на НК. За да гарантира адекватно по тежест наказание на извършителите на тежки престъпления, които при действие на забраната по чл. 369а НПК (Доп. - Дв, бр. 109 от 2008 г.; отм., бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) бяха изключени от обхвата на ССС, законодателят премахна възможността за намаляване с една трета на определеното наказание лишаване от свобода, когато е било предвидено, като алтернатива на доживотния затвор. Прегледът на историята на текста разкрива, че волята на законодателя е именно с такова съдържание. ЗИДНК с новата редакция на чл. 58а, ал. 3 НК е внесен в пленарна зала с второ изречение "Така определеното наказание се намалява с една трета". При обсъждане на законопроекта в 41-во Народно събрание, осемдесет и пето заседание на второ четене, проведено на 19.03.2010 г., докладчикът прави предложение това второ изречение да отпадне. Предложението е било прието и в окончателната редакция на изменението на чл. 58а, ал. 3 НК възможността да се намалява определеното наказание с една трета вече не съществува. Следователно и по настоящето дело искането за корекция на наказанието с една трета се явява неоснователно. Такова е положението и с евентуалното позоваване на чл. 2 НК, за да се приложи чл. 55 НК, който в отменената редакция на чл. 58а НК позволяваше наказанието да се определя при многобройни или изключителни обстоятелства, дори да не са налице. В настоящата редакция на чл. 58а НК това е възможно само, ако обстоятелствата позволяващи приложението на чл. 55, ал. 1 НК действително са налице, какъвто настоящият случай не е. Вярно е, че нормите за индивидуализация на наказанието са материалноправни, но тяхното приложение е предопределено от процесуалната уредба на ССС, която при действието на отменения чл. 369а НПК изключваше възможността за разглеждане на делото по този ред, когато престъплението е извършено в пияно състояние или са причинени тежка телесна повреда или смърт. Щом като по силата на процесуалната норма, съответният вид престъпление е изключен от обхвата на ССС, не може с позоваване на чл. 2, ал. 2 НК да намери приложение материалноправната норма, която е по-благоприятна за определяне на наказанието. Престъплението, за което касаторът е признат за виновен и осъден, е извършено именно при наложеното с чл. 369а НПК ограничение. При положение, че към момента на извършване на престъплението не е било допустимо ССС, не може да се приеме за основателно и искането за определяне на наказанието при условията на чл. 58а НК вр. чл. 55 НК, поради което както по отделните искания, така и като цяло, искането за намаляване размера на наказанието се явява неоснователно. При това положение като съобрази, че основанието по чл. 348, ал. 5, т. 1 вр. ал. 1, т. 3 НПК не е налице, касационният състав приема, че решението следва да остане в сила.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение