Решение № 11810 от 4.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5738/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Д., гражданка на Република Турция чрез адв. С. Маринова АК Търговище, срещу Решение 597 от 30.04.2024г., постановено по адм. дело 84/2024г. по описа на Административен съд Търговище, с което е отхвърлена жалбата й против Заповед 363з-108/15.01.2024г., издадена от ВПД Директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище за прилагане на принудителна административна мярка Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба се излагат твърдения за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционния съд не е отчел обстоятелството, че жалбоподателката не е имала възможност да пътува заради ограничителните COVID-19 мерки, както и поради здравословни проблеми. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт с постановяването на друг, с който да се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед, както и присъждане на сторените разноски. Ответната страна ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, чрез юрисконсулт Мирева, в писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед Заповед 363з-108/15.01.2024г., издадена от ВПД Директор на ОД на МВР Търговище, с която на Г. Д., гражданка на Република Турция, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ, Отнемане на правото на пребиваване в Република България . Административният съд е установил, че на Г. Д. е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ с решение рег. 778872/20.10.2020г. на дирекция Миграция гр.София, с посочен постоянен и настоящ адрес в [населено място], общ. Търговище, обл.Търговище, [улица]. При извършените административни проверки във връзка с предоставеното й право на постоянно пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, са извършени справки в АИС на МВР и две посещения на заявения адрес, от които е констатирано, че лицето не се е установявало на територията на Република България, пребивавала е за кратки периоди от време, а общия престой на територията на страната след разрешението за постоянно пребиваване е 16 дни. Установено е, че за периода от 15.09.2021г. до 22.10.2022г. Д. е отсъствала повече от 12 последователни месеца от територията на страната. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Съобщение за започване на административно производство по налагане на принудителна мярка Отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България на чужденец рег. 363000 - 36074/28.11.2023г., издадено на осн. чл. 26, ал. 1 АПК до Г. Д., е връчено по реда на чл. 18а АПК и й е била предоставена възможност в 7-днесен срок да представи документи, обяснения или възражения във връзка с административното производство. Съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Посочил, че действително Д. не се е установила на територията на страната, а освен това липсват и данни, че е имала намерение да се установи да живее в Република България. По тези съображения съдът приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея като неоснователна. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Разрешението за постоянно пребиваване на Г. Д. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Цитираната разпоредба предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 6 ЗЧРБ за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция или в сектори/групи Миграция при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл. 34, ал. 1 във вр. чл. 40 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ, в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателката, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила като постоянен адрес: [населено място], общ. Търговище, обл.Търговище, [улица]. От събраните по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес. Установено е, че Д. е посещавала посочения от нея адрес за пребиваване в страната в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване общо за период от 6 дни. Обосновано първоинстанционният съд е направил извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Като доказателство за това е и обстоятелството, че Г. Д. е заплатила здравните си осигуровки едва при започването на административното производство по отнемане на предоставения й статут. Неоснователни са наведените с касационната жалба доводи относно невъзможността на Д. да се установи на територията на страната поради наличието на ограничителни мерки, свързани с разпространението на COVID-19. Тези ограничения не са довели до невъзможност за Д. фактически да се установи на територията на Република България, още повече по преписката има данни, че Г. Д. е влизала и излизала от Република България по време на пандемията от COVID-19. Сочените здравословни проблеми, свързани с извършена на 21.07.2022г. радикална мастектомия в десен медиастинум и дисекция на лимфни възли, са относими за период извън едногодишния срок след разрешението по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период не могат да обосноват извод за трайно установяване. Настоящата инстанция споделя разбирането на административния съд, че понятието "трайно установяване", за което няма легална дефиниция, следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл, на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. Ето защо е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Предвид установеното, че Г. Д. не пребивава на посочения адрес. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденецът на територията на Република България, както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,