Решение № 3152 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12492/2010 г.

Решение № 3152 от 7.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 12492/2010 г., III о., докладчик председателят Йорданка Костова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Васил Истилиянов Дичев, Анастасия Методиева Дичева и Росица Истилиянова Дичева, всичките представлявани от адв. Любомир Атанасов, против решение № 352/14.07.2010 г. по адм. дело № 65/2010 г. по описа на Административен съд - Благоевград. В касационната жалба са изведени оплаквания за неправилност на решението поради необоснован отказ от допускане на доказателства, противоречие на съдебния акт с материалния закон - чл. 125 и чл. 125а от ЗДвП и противоречие на съдебните изводи със събраните по делото доказателства. Разноски не се претендират. Ответната страна - Министерство на вътрешните работи (МВР) в представени писмени бележки оспорва касационната жалба. Разноски не се търсят. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на обжалвания съдебен акт, тъй като съда е пропуснал служебно да установи липсата на пасивна процесуална легитимация спрямо МВР на основание чл. 205 във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Алтернативно се поддържа, че решението е необосновано и следва да бъде отменено. Върховният административен съд, III отделение, като взе предвид, че касационната жалба е редовно подадена от страни, спрямо които то е неблагоприятно и в срока по чл. 211 от АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С решение № 352/14.07.2010 г. по адм. дело № 65/2010 г. по описа на Административен съд - Благоевград е отхвърлил субективно съединените искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ на настоящите касатори против МВР за присъждане на парично обезщетение в размер на 50 000 лева за причинените им неимуществени вреди от бездействието на органи към сектор КАТ - Пътна полиция при ОДП на МВР - Кюстендил, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 8.06.2008 г. до окончателното й плащане. Мотивите на съда се свеждат до два основни извода. Първият е, че не е доказана пряката структурната принадлежност на служителите от РУ на МВР - Рила и РУ - Дупница от чието бездействие е причинена вредата към МВР. Напротив установено е, че същите имат служебно правоотношение с ОД на МВР - Благоевград, но е не към МВР. От тук е направено заключение, че щом ищецът не е доказал твърдяната от него материално правна легитимация на МВР, предопределена съобразно изискването на чл. 205 от АПК, то претенцията е неоснователна. Вторият извод за неоснователност на иска, касае обстоятелството, че ищците от една страна не са установили настъпването в техния патримониум на твърдените неимуществени вреди, свързани със загубата на близък човек като резултат от процесното бездействие, а от друга, че не е установена причинно-следствена връзка между бездействието да бъде издаден протокол за ПТП и вредите, произтичащи от смъртта на техния наследодател. Съдът е посочил, че доколкото съставянето или не на протокол за ПТП има връзка за съдържанието на дадено застрахователно правоотношение, то интересът произтича от настъпили имуществени вреди, а не от засягането на морални блага. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящия съдебен състав не споделя възражението на прокурора за недопустимост на решението. Разликата между процесуалната и материалноправната легитимация на ответника е точно направена от първоинстанционният съд като е посочено, че дали посочения в исковата молба ответник е материалноправно легитимиран да бъде обвързан с търсената отговорност е въпрос по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Съда правилно е посочил също така, че е извън неговите правомощия да указва на ищеца срещу кого следва да бъде предявен искът. Безспорно е, че съгласно чл. 154, ал. 1 от АПК, съда конституира страните служебно, но това му правомощие намира своето приложение при осъществяване на съдебен контрол върху административните актове, но е и в исковите производства за обезщетение по чл. 1, ал. от ЗОДОВ във вр. с чл. 203 от АПК, при които, приложение намират правилата на ГПК. Съгласно чл. 6 от ГПК съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице или по искане на прокурора, а съгласно чл. 127, ал. 1, т. 2 от ГПК исковата молба трябва да съдържа името на ответника, срещу когото е насочен искът. По силата на чл. 228 от ГПК ищецът при определени в закона условия може да насочи иска си срещу друг ответник. От тези разпоредби следва, че при конституиране на страните съдът не действа и не може да действа служебно. Нито от разпоредбите на чл. 7 ГПК, която изисква от съда служебно участие при разглеждане на гражданските спорове относно движението и приключването на делото, нито от правилото на чл. 171, ал. 4 от АПК, отнасяща се до активността при попълване на делото с доказателства, следва, че за съда е създадена възможност в исковото производство да конституира по служебен път ответници, срещу които ищецът не е насочил своя иск. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът необосновано е ограничил възможностите му за защита като е оставил без уважение искането му да бъде изискана справка рег. № Ж-238/01.09.2008 г. при инспектората на МВР и съдържащите се в нея документи, както и справка Ж-1761/22.07.2009 г. по описа на ВОП - София. В протоколно определение от 10.05.2010 г., съдът е правилно е оставил без уважение посочените доказателствени искания, като е посочил, че от една страна, за нуждите на делото не е необходимо представянето на цялата преписка по справка рег. № Ж-238/1.09.2008 г. при инспектората на МВР, тъй като самата справка и резултатите от нея са приобщени като доказателствен материал като част от приобщено адм. дело № 383/2009 г. по описа на АС - Кюстендил, а от друго, че не е необходимо изискването на справка Ж-1761/22.07.2009 г. по описа на ВОП - София, тъй като ищците разполагат с търсения документ, съставен по техен сигнал (жалба). Неоснователно е възражението за неправилно прилагане на материалния закон. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че ищецът не е доказал, че МВР като ответник по иска, е материалноправно легитимиран по отношение задължението му да поеме имуществената отговорност от бездействието на служители, принадлежащи към Областна дирекция на МВР - Кюстендил. Не е спорно, че областната дирекция е самостоятелно юридическо лице, притежаващо своя правосубектност, както и че е структурна единица от администрацията на министерството. Този факт обаче, не е условие, което да промени страните в спорното облигационно правоотношение между увредените лица и лицето, което следва да поеме обективната отговорност за законосъобразността на актовете на органите и длъжностните лица, причинили вредите и чиято дейност то обезпечава. В случая при условие, че е установено, че спорното бездействие е осъществено от служители при ОД на МВР - Кюстендил, то и на основание чл. 205 от АПК именно тази областна дирекция носи задължението да "плати" за вредите, причинени неправомерно от изпълнението на техните правомощия. От тук следва, че след като не е установено съществуването гражданско (облигационно) правоотношение между ищците и МВР, чийто предмет да касае правото респ. задължението да бъдат поправени вредите, причинени от поддържаното незаконосъобразно бездействие, то установяването на самото бездействие, настъпването на вредите и причинната връзка между тях се явява ненужно. Това е така, защото дори да бъдат установени, то това би разкрило съдържанието на правоотношение между ищците, като кредитор и трето лице, различно от МВР като длъжник. Въпреки изложеното, следва да бъде обърнато внимание на възражението на касаторите, че съдът необосновано е отхвърлил съществуването на причинно следствена връзка между неиздаването на протокол за ПТП, водещо до невъзможност за отправяне на имуществена претенция към трети лица за обезщетяване на причинените им вреди от смъртта на Истилиян Дичев, и понасянето на твърдените в настоящото дело морални вреди - душевни болки и страдания, оценени на 50 000 лева. Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗЗД, обезщетението се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая, изхождайки от твърденията на ищеца, може да се заключи, че не душевните болки и страдания, а евентуалната пропусната полза от реализирането на имуществената отговорност на третите лица, се явяват пряко и непосредствена връзка от твърдяното бездействие. Водим от горното, Върховния административен съд, трето отделение,