Решение № 12687 от 13.12.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8066/2021 г.

Производството по делото е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от адв. - пълномощник на К. Пенева от гр. Елхово, срещу решение 528/23.04.2021г., постановено по адм. дело 1308/2020г. по описа на Административен съд Варна, 26 с-в, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед РД-1327 от 28.05.2020 г. на кмета на община Долни чифлик, с нареждане за премахване на незаконни строежи: "склад за инвентар и пристроена тоалетна, шеста категория, разположени в поземлен имот с идентификатор 52115.90.102 по КК на [населено място], община Долни чифлик, извън урбанизираната територия, с трайно предназначение - земеделска земя и начин на трайно ползване селскостопански, горски, ведомствен път. Решението се счита неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на процесуалните правила, настоява се за отмяната му и на процесната заповед, с присъждане на разноски за всяка от инстанциите. Сочат се разминавания между приетото като нарушение в КА 6, /в който липсвала констатация, че обектите са строеж по смисъла на закона/ и заповедта, като неизяснени се считат и релевантните, досежно института на търпимостта факти, сочи се като порок и липсата на мотиви за приложението на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. В съдебното заседание касационната жалбоподателка, редовно призована, не се явява и не се представлява. Ответникът - кмета на община Долни чифлик, се представлява от юрк. Петров, оспорва касационната жалба, по съображенията, изложени в отовора по нея и депозираното писмено становище, претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав при Второ отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, насочена е срещу неблагоприятен, подлежащ на последващ инстанционен контрол съдебен акт, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да направи извода за законосъобразност на административния акт, решаващият съд е приел, че жалбата е допустима, като подадена от лице с правен интерес да го оспори, че заповедта е издадена от компетентен орган и в рамките на предоставените му правомощия, въз основа на КА 6 от 23.10.2019г., при спазено изискване за форма и с изискуемото по чл. 59 АПК съдържание, с предмет на премахване индивидуализирани незаконни строежи по смисъла на чл. 225, ал. 2 т. 2 ЗУТ - второстепенни постройки на допълващо застрояване, шеста категория, изпълнени без разрешение за строеж и за които не са налице условията за признаване на търпимост по § 16, ал. 2 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно. След цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, включително изготвените основна и допълнителна СТЕ, неоспорени от страните, с обсъждане на изложените становища и направените възражения, изясняване на релевантните за спора факти и обстоятелства, съдът е извел верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция и към които, на основание чл. 221, ал. 2, пр. последно АПК, този съдебен състав препраща. Неоснователно в касационната жалба се сочат разминавания между приетото като нарушение в КА 6 и заповедта. Изрично и поотделно в акта са описани двата обекта, посочени като "строеж", категоризирани в шеста категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ и Наредба 1/2003 г., за които не е издавано разрешение за строеж и това ги определя като незаконни по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Същото правно основание е посочено и в оспорената заповед, в която констатациите от акта са възприети изцяло, като са посочени допълнително и обсъденото, като неоснователно, възражение на жалбоподателката и конкретното разположение на строежите в чужд имот - земеделска земя, собственост на отправилите сигнал К. Христов и Л. Липчев, съгласно представения нотариален акт от 04.09.2018г. В съдебния акт са изложени и подробни аргументи за неприложимост на разпоредбите на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ, на които предимно са основани възраженията, като в заключение е направен правилният извод, че строежите не отговарят на критериите за търпимост. Обсъдени са детайлно в тази връзка, действалите ЗТСУ и ППЗТСУ, в относимите разпоредби по времето на изграждането им от бащата на жалбоподателката /1991-1992г., съгласно нот. заверени декларации/, както и недопустимостта на изграденото съобразно правилата на ЗУТ. Неоснователни са и доводите на касатора, свързани с местонахождението на строежите, като в съдебния акт са обсъдени подробно доказателствата, включително и заключенията на експерта, ведно с приложенията и уточненията му в с.з., установяващи и онагледяващи, че към момента на изграждането им, процесните постройки са извън урбанизираната територия, поради което не може да се приеме, че са били допустими по одобрения през 1990г. регулационен план, действащ и понастоящем. С оглед казаното, несъстоятелно и голословно е и твърдението за липса на мотиви в съдебния акт досежно приложението на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ. При тези съображения, наведените в жалбата касационни основания не са налице, решението следва да бъде оставено в сила, като при този изход на процеса на ответния административен орган следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, в размер на 150 лв., за изготвен отговор по жалбата, писмено становище и процесуално представителство в с.з., поради което и Върховният административен съд, Второ отделение,