Решение № 289 от 11.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1126/2016 г.

Решение № 289 от 11.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1126/2016 г., VI о., докладчик председателят Георги Георгиев Производството е по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административно процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Ж. М. И. от гр. Б., чрез процесуален представител, срещу решение № 1874 от 03.12.2015 г. на Административен съд Б., постановено по адм. дело № 623 по описа за 2015 г. Поддържат се доводи за неправилност на решението, вследствие нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба не се представлява и не взема становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, преценява касационната жалба за допустима като подадена в срок и от надлежна страна и разгледана по същество за неоснователна по следните съображения: Административният съд е бил сезиран с жалба на настоящата касаторка срещу Решение № 1040-01-4 от 22.07.2015 г. на директора на ТП на НОИ - Б., с което е потвърдено Разпореждане № РВ-3-01-00031301 от 05.06.2015 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Б., с което на основание чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО е разпоредено жалбоподателката да възстанови като недобросъвестно получени сумите за изплатеното й парично обезщетение поради общо заболяване за периода от 15.01.2014 г. до 31.12.2014 г. в размер на 769.02 лв., от които 708.21 лв. - главница и 60.81 лв. лихва от датата на неправомерно полученото парично обезщетение до датата на разпореждането. Прието е от съда, че оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентните по закон органи - чл. 117, ал. 1 и чл. 114, ал. 3 от КСО, в предписаната от закона форма и съдържание - с изложени фактически и правни основания. За безспорно установено съдът е приел, че жалбоподателката е била осигурявана по трудов договор с "Бултера строй груп" ЕООД и по сключен по чл. 111 от КТ трудов договор за допълнителен труд със "Соларен парк Х. ДЗЗД". Както и, че за периодите 15.01.2014 г. - 24.01.2014 г., 30.09.2014 г. - 14.10.2014 г., 10.11.2014 г. - 19.11.2014 г., 13.12.2014 г. - 04.01.2015 г. жалбоподателката е била в болнични, като е представила издадените й болнични листове само пред работодателя по основния трудов договор - "Бултера строй груп" ЕООД, и й е изплатено обезщетение за временна неработоспособност. За същите периоди от време е установено от представените платежни ведомости при "Соларен парк Х. ДЗЗД", носещи подписа на жалбоподателката, че е получила трудовото си възнаграждение по трудовото правоотношение с втория работодател - за м. 01.2014 г., м. 09.2014 г., м. 11.2014 г. и м. 01.2015 г. в пълния му договорен размер от 131,25 лв., за м. 10.2014 г. и м. 12.2014 г. е получила възнаграждение - за отработени дни и дни в платен отпуск в размер общо на по 131,25 лв. Според административния съд официалните данни от персоналния регистър на Ж. И. за внесените осигурителни вноски по отработените дни за месеците 01.2014 г., м. 09 -12.2014 г. и м. 01.2015 г. при двамата работодатели и писмените данни от приложените по делото ведомости за заплати на "Соларен парк Х. ДЗЗД" за изплатеното пълно месечно възнаграждение /за отработени дни и дни в платен отпуск/ за м. 01.2014 г., м. 09.2014 г. -м. 12.2014 г. и м. 01.2015 г., удостоверяват престирането на труд и не могат да бъдат опровергани посредством свидетелските показания за неприсъствието на И. на работното място в дните на неработоспособност. Безспорно установено е от административния орган и потвърдено в хода на съдебното производство според съда, че жалбоподателката е полагала труд по правоотношението с втория работодател, за което е получила възнаграждение, в т. ч. за ползван платен отпуск, в нарушение на забраната по чл. 46, ал. 3 КСО. След като жалбоподателката е получила възнаграждение за всички работни дни /в т. ч. отработени дни и дни в платен отпуск/, което предпоставя положен труд по време на удостоверените с болнични листове периоди на временна неработоспособност, то съгласно чл. 40, ал. 1 от КСО няма право на парично обезщетение за времето на отпуска поради временна неработоспособност вместо трудово възнаграждение. Паричното обезщетение замества трудовото възнаграждение или трудовия доход по правоотношенията за трудова дейност - основание за осигуряване, а получаването на възнаграждение /респ. доход/ по правоотношение, което е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство, е несъвместимо с едновременното получаване на парично обезщетение по този риск, независимо дали осигуряването произтича от едно или повече правоотношения. Именно заради това съдът е приел, че издаденото разпореждане и потвърждаващото го решение за възстановяване на недължимо платеното обезщетение по издадените на И. четири болнични листове, ведно с предвидената в закона лихва, са законосъобразни и е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Атакуваното решение е постановено в съответствие със съдопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и е обосновано. Първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти и е изложил мотиви, които настоящата инстанция изцяло споделя. На база на правилно установените факти съдът е извел обосновани изводи, които е аргументирал в съответствие с приложимия материален закон (чл. 40, ал. 1 и чл. 46, ал. 3 от КСО). След като е обсъдил събраните по делото доказателства правилно съдът е обосновал извод за издаване на оспорения акт от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно прилагане на материалноправните разпоредби. Съгласно чл. 40, ал. 1 от КСО осигурените лица имат право на парично обезщетение вместо трудовото възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност. Недопустимо е едно лице едновременно да получава обезщетение за временна нетрудоспособност и трудово възнаграждение при друг работодател, именно поради заместващия характер на възнаграждението. В случая е налице хипотезата на чл. 46, ал. 3 от КСО, съгласно която парично обезщетение за временна неработоспособност не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване през периодите, за които са издадени актове от здравните органи, като следва да се има предвид, че в конкретния случай, както в хода на производството пред административния орган, така и в съдебната фаза на административния процес, е доказано, че И. е полагала труд при втория работодател за периодите, които съгласно болничните листове е била временно неработоспособна. Като е приел, че оспореният административен акт е материално законосъобразен и е отхвърлил подадената жалба като неоснователна, Административен съд Б. е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 пр. 1 от АПК, Върховен административен съд, шесто отделение