Решение № 1134 от 23.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12029/2019 г.

Решение № 1134 от 23.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12029/2019 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на отдел "Миграция" в Столична дирекция на вътрешните работи срещу Решение № 4582 от 02.07.2019 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 5444/2019 г. С обжалваното решение е отменена Заповед № УРИ-5392-ПАМ-276 от 07.05.2019 г. на началника на отдел "Миграция" в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която на основание чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) на С. М. е приложена принудителна административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" за срок от шест месеца. Касационният жалбоподател – началникът на отдел "Миграция в СДВР, счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че към датата на съдебното заседание по делото е била налице хипотезата на чл. 159, т. 4 АПК за недопустимост на производството, тъй като чужденецът е бил освободен от специалния дом и предаден на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) във връзка с подадена молба за закрила. Оспорва изводите на съда за липса на мотиви за невъзможността да бъдат приложени други ефективни, но по-леки средства за изпълнение на заповедта за прилагане на принудителната административна мярка (ПАМ). Позовава се на Докладна записка № УРИ 5392 р-272/07.05.2019 г., в която се съдържат мотивите за издаване на оспорената заповед. Твърди, че от данните по делото безспорно се установява, че г-н М. няма установена безспорна самоличност, установено местоживеене в страната, социална среда, средства за издръжка и контакти. Счита за доказано, че в случая е налице хипотезата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115). Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което жалбата на С. М. да бъде отхвърлена. Ответникът по касационната жалба – С. М., не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното: С. М. е [гражданство], [дата на раждане], който нелегално е влязъл в България на неустановена по делото дата, като на 07.05.2019 г. заедно с Д. Ф., също [гражданство], [дата на раждане], "са се самопредали" на служители от 06 Районно управление на СДВР, като двамата представили копие от лична карта. С Докладна записка № УРИ 5392 р 272/07.05.2019 г. на началника на отдел "Миграция" в СДВР е предложено на чуждия гражданин да бъдат приложени принудителни административни мерки "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна" и "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци", тъй като по отношение на него не е установено регистрирано преминаване през граничен контролно-пропусквателен пункт на страната, преминал е нелегално границата с Република Турция, няма право на пребиваване в страната, не е подал молба за закрила, декларирал е цел на пребиваване - установяване в Западна Европа. На 07.05.2019 г., със Заповед № УРИ-5392-ПАМ-275, издадена на основание чл. 41, т. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), началникът на отдел "Миграция" в СДВР прилага на г-н М. принудителна административна мярка "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна". На заповедта е допуснато предварително изпълнение. На 07.05.2019 г., със Заповед № УРИ-5392-ПАМ-276, издадена на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, началникът на отдел "Миграция" в СДВР прилага на г-н М. принудителна административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" за срок от шест месеца от датата на фактическото настаняване. На същия ден г-н М. фактически е настанен в специалния дом. На 08.05.2019 г. г-н М. подава молба за закрила, а на 15.05.2019 г. е освободен от специалния дом и предаден на компетентните власти от Държавната агенция за бежанците. В хода на съдебното производство органът представя Заповед № 513 з-9426 от 06.12.2018 г. на директора на СДВР за оправомощаване на длъжностни лица да прилагат принудителни административни мерки по чл. 39 и 44 ЗЧРБ, в която фигурира началникът на отдел "Миграция". При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен по смисъла на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ орган, в законоустановената съгласно чл. 59, ал. 2 АПК форма, но при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело до нарушение на материалния закон. Според съда административният орган не е обосновал обстоятелствата, послужили за основание за прилагане на ПАМ и актът не съдържа мотиви за невъзможността да бъдат приложени други ефективни, но по-леки мерки за изпълнение на заповедта за приложената ПАМ "връщане", което е изискване на чл. 15, § 1, т. 1 от Директива 2008/115/ЕО. Установено е и нарушение на принципа за пропорционалност, предвиден в чл. 15, § 1, ал. 2 от Директивата, тъй като не е обоснована необходимостта от принудителното настаняване с действията, които следва да се извършат за извеждането на жалбоподателя от страната. Прието е, че при издаването на оспорения акт е нарушено изискването за обоснованост на мотивите, относимо към материалната му законосъобразност, като част от правото на добра администрация, предвидено по чл. 41, § 2, буква "б" от Хартата за основните права на Европейския съюз (Хартата), към която препраща съображение 24 от преамбюла на Директива 2008/115. Нарушено е и правото на свобода по чл. 6 от Хартата, което, съгласно разясненията към нея, съответства на чл. 5, § 1, б. "f" от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Тези съществени нарушения на процесуалните правила са довели до несъобразяването на оспорената заповед с материалния закон, поради което съдът е направил извод за нейната незаконосъобразност и я отменил. Изводът на съда е правилен. Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доводите на касатора в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила са за нарушение на чл. 159, т. 4 АПК, тъй като към датата на съдебното заседание г-н М. е освободен от специалния дом и предаден на компетентните власти от Държавната агенция за бежанците. Този довод на касатора обоснова не порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а недопустимост на съдебното решение, тъй като визираното в чл. 159, т. 4 АПК не е процесуално правило за движение на съдебното производство, а абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост. Правото на интерес от оспорване на един индивидуален административен акт следва да е налице във всеки един момент от разглеждане на делото, за да бъде съдебното производство допустимо. В случая, от доказателствата по делото е безспорно, че пет дни след подаване на жалбата срещу Заповед № УРИ-5392-ПАМ-276 г-н М. е бил освободен от специалния дом, поради подадена молба за закрила, с което действието на принудителната мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" правно и фактически е преустановено – чл. 20, т. 2 и чл. 20 а, т. 1 от Наредба №Із-1201 от 01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци в специалните домове за временно настаняване на чужденци и в техните звена и за организацията и дейността им (Наредба №Із-1201). Този факт обаче сам по себе си не води до извод за отпадане на правния интерес на адресата на акта от неговото оспорване, доколкото в случая е налице преустановяване на действието на мярката, поради възникнали нови факти и обстоятелства, а не нейната отмяна. С оглед на това доводът на касатора за недопустимост на обжалваното съдебно решение поради липсата на правен интерес от оспорване у адресата на акта е неоснователен. Касаторът счита обжалваното съдебно решение за постановено в нарушение на материалния закон. Първоинстанционният съд правилно е определи фактическия състав на принудителната мярка по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, като е отчел и факта, че разпоредбата транспонира чл. 15, § 1 от Директива 2008/115. Правилно е приел, че в случая органът е обосновал мярката с една от двете алтернативни хипотеза на разпоредбите – опасност от укриване. За да провери обосноваността на извода на органа съдът е направил анализ на визираните в чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115 и § 1, т. 4 в ЗЧРБ обективни обстоятелства, които могат да обосноват опасност от укриване. Изводът му за недоказаност на твърдяната опасност от укриване е правилен и обоснован, съответен на доказателствата по делото. Както от оспорената заповед, така и от предложението, което е инкорпорирано в нея и което с оглед на Тълкувателно решение № 16 от 30.03.1975 г. на Върховния съд е част от мотивите на оспорения акт, не може да се направи обоснован извод за твърдяната от органа опасност от укриване на г-н М. В предложението е посочено само, че г-н М. и г-жа Ф. са се "самопредали" на компетентните власти като задържането е станало пред Държавната агенция за бежанците и че са представили копие от валиден личен документ за самоличност. Сочи се също, че двамата са заявили, че са преминали нелегално българо-турската граница и желаят да стигнат до Западна Европа. Както обосновано приема първоинстанционният съд, позовавайки се на решение от 5 юни 2014 г., Махди, С-146/14Р, EU: C: 2014: 1320 на Съда на Европейския съюз, опасността от укриване не може да се обоснове само въз основа на факта, че лицето няма валиден документ за самоличност. В случая органът не е обсъдил и ценил по какъвто и да е начин както факта на доброволно явяване пред компетентните власти, така и факта на подадена в първия възможен момент молба за закрила, а и факта на мястото, на което са установени – пред Държавната агенция за чужденците. Следователно, както правилно приема първоинстанционният съд органът нито е установил, нито е обсъдил релевантните за доказване на опасност от укриване факти. Съответен на доказателствата по делото е и изводът на първоинстанционния съд за необсъждане от органа и на предпоставката, при която е допустимо прилагането на принудителната мярка при наличие на една от двете алтернативни хипотези, а именно невъзможността по отношение на чуждия гражданин да бъдат приложени други достатъчни, по по-леки принудителни мерки. Органът не е изложил каквито и да е било мотиви досежно това законово изискване, а по този начин, както приема и първоинстанционният съд, е нарушен принципът на пропорционалност, визиран изрично в съображение 13 и 16 на Директива 2008/115. С оглед на горното доводите на касатора за противоречие на обжалваното решение с материалния закон са неоснователни. Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил материалния закон към надлежно установените по делото факти. С оглед на това решението му като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд