Решение № 10548 от 19.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6453/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба подадена от А. Масун Ахмад, чрез адвокат Т. Илиев, срещу решение 2499/14.04.2021 г., постановено по адм. дело 1810/2021 г. на Административен съд - София - град. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са подробни съображения в подкрепа на жалбата, като е направено искане решението на административния съд да бъде отменено като незаконосъобразно с всички законни последици и да бъде разпоредено незабавното освобождаване на А. Масун Ахмад от СДВНЧ - гр. София към Дирекция Миграция-МВР. В проведеното съдебно заседание касационният жалбоподател се представлява от адвокат Д. Гитева, която поддържа жалбата по съображенията в нея. Не претенедира разноски. Ответникът началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, чрез юрисконсулт Д. Иванова, в писмен отговор, оспорва касационната жалба по подробно изложените в него съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд - София - град /АССГ/ е образувано по жалба на А. Масун Ахмад, гражданин на Бангладеш, срещу Заповед УРИ 5392 ПАМ-102/03.02.2021 г. на началника на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция- СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ лицето е настанено принудително в специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ при Дирекция "Миграция" МВР за срок не повече от 6 /шест/ месеца от датата на фактическото настаняване. За да постанови решението си, с което е отхвърлил като неоснователна жалбата на А. Масун Ахмад, административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган, при условията на делегирани правомощия и в предвидената от закона форма, като са посочени релевантните по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ обстоятелства, съставляващи фактически основания за издаването ѝ. Обсъдил е наличието на предходна Заповед УРИ 5392 ПАМ-101/3.02.2021 г. на административния орган за налагане на принудителна административна мярка връщане до страна на произход спрямо чужденеца и съществуването на пречки този акт да бъде изпълнен. Административният съд е съобразил, че мотивите на оспорената Заповед УРИ 5392 ПАМ-102/03.02.2021 г. на началника на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция- СДВР препращат към докладна записка с peг. 5392р-136/03.02.2021 г., което се явява допустим подход за мотивиране на административния акт, съобразно ТР 16/1975 г. на ОСГК на ВС. Съдът е счел за основателно възражението на жалбоподателя, че не му е дадена възможност да се ползва от език, който владее, тъй като административният орган е следвало ако се е уверил, че чужденецът разбира добре български език, да отбележи това обстоятелство, което обаче не е сторил. Въпреки изложено обаче, съдът е приел, че нарушението на посоченото процесуално правилно не е съществено, тъй като не е довело до накърняване на правото на защита на лицето, което е упражнено своевременно, включително с оглед естеството на оспорения акт, който е фактически изпълнен в момента на произнасянето му и по този начин е станал достояние на чужденеца. Първостепенният съд е изложил мотиви за липсата на допуснато нарушение на право на участие на чуждия гражданин в производството, при съобразяване на разпоредбата на чл. 34, ал. 4 от АПК, която въвежда изключение от установените правила, които гарантират правото на защита на участниците в административното производство и анализирайки процедурата по прилагане на принудителна административна мярка по специалния закон /ЗЧРБ/ и спецификата на регулираните от ЗЧРБ обществени отношения. Въз основа на фактически данни по делото и анализа им в тяхната взаимовръзка, съдът е достигнал до извода, че обжалваната заповед е издадена и в съответствие с материалния закон, при съобразяване на разпоредбите на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ и изискванията на член 15 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /наричана за краткост Директива 2008/115/ЕО/. Позовал се е на решение от 5 юни 2014 г., Mahdi, С-146/14 PPU на Съда на Европейския съюз. Административният съд е изложил и мотиви по отношение на съответствието на заповедта с целта на закона, както и че наложената мярка се явява обоснована и пропорционална. Решението е валидно и допустимо, постановено е при правилно приложение на материалния закон. Правилни са изводите на първоинстанционния съд че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. По делото е представена Заповед 9426/06.12.2018 г., с която на основание чл. 43, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция при СДВР е оправомощен да налага принудителни административни мерки по чл. 39а, ал. 1 и чл. 44, ал. 5, ал. 6, ал. 9 и ал. 13 от ЗЧРБ. С оглед посочената заповед, неоснователни се явяват доводите за нищожност на обжалвания административен акт. С разпоредбата на чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ се допуска правомощията по издаване на заповеди за прилагане на принудителни мерки по този закон да се делегират от съответните директори на оправомощени от тях длъжностни лица, поради което е налице материална компетентност на издателя на акта. Заповедта е мотивирана с фактически и правни основания за нейното издаване, съдържащи се в докладна записка с peг. 5392р-136/03.02.2021 г. по описа на отдел Миграция"-СДВР до началника на отдел Миграция СДВР, предвид извършеното с нея изрично препращане към този документ. В този смисъл съдът правилно е преценил наличието на мотиви, включително при съобразяване на дадените разяснения в Тълкувателно решение 16/1975 г. на ОСГК на ВС. При издаването на процесната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е материално законосъобразна и съответства на целта на закона. Верни са изводите на първостепенният съд относно характера на допуснатото нарушение изразяващо се в съобщаването на оспорения акт на български език. От една страна правилна е преценката, че с оглед естеството на оспорения акт, същият е фактически изпълнен в момента на произнасянето му и по този начин съдържанието му е станало известно на чужденеца. От друга страна преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление. В този смисъл пропускът е съществен само ако е ограничил правото на лицето да представи доказателства, които са от значение за решението на административния орган. В хода на първоинстанционното производство такова доказване не е било проведено от страна на жалбоподателя, поради което релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени. Административният съд е правилно е преценил, че разпоредбата на чл. 34, ал. 4 от АПК следва да се тълкува и прилага само при наличието на установените в нея предпоставки. Регулираните от ЗЧРБ обществени отношения и преценката на конкретните обстоятелства по случая, които са възприети както от административния орган, така и от съда, предопределя незабавно произнасяне на органа в защита на важен държавен и обществен интерес по смисъла на чл. 34, ал. 4 от АПК. При това са неоснователни доводите на касатора за нарушено право на участие в производството, както предвид изложеното относно изключението въведено с чл. 34, ал. 4 от АПК, така и предвид обстоятелството, че оспорващият е упражнил в пълна степен правото си на защита в хода на съдебното производство, като не е оборил релевираните от административния орган обстоятелства по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, съставляващи фактически основания за издаване на процесната принудителна административна мярка. Съдът е извършил подробен анализ на приложимата нормативна уредба и е изложил своите доводи, в подкрепа на извода, че А. Масун Ахмад е чужд гражданин, който незаконно пребивава на територията на Република България, като е съобразил изискванията на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ и обезпечителния характер на тази мярка. Фактите по делото са дали основание на съда да приеме, че наложената мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" е с оглед обстоятелството, че има реална опасност лицето да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ - "Връщане до страна на произход, страна по транзитно преминаване или трета страна". Обосновал е извод за липса на намерения на чуждият гражданин да стане в страната, основани на желанието му да замине нелегално за ФРГ. По този начин законосъобразно съдът е приел, че е отчетено наличието на опасност от укриване по смисъла на т. 7 от Директива 2008/115/ЕО и на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, която е предвидена като предпоставка, обосноваваща задържане с цел извеждане по смисъла на член 15, § 1, от Директивата. Правилно съдът е обвързал решаващите си мотиви с постановеното по т. 3 от диспозитива на Решение на СЕС от 05 юни 2014 г. по дело С-146/14 PPU Mahdi - опасност от укриване не може да се обоснове само въз основа на факта, че лицето е без валиден документ за самоличност. Извършил е индивидуална преценка на фактическите обстоятелства по делото и е направил анализ във взаимовръзката им, преценени съобразно подготвящото издаването на оспорения акт предложение освен липсата на документ за самоличност е установено, че чуждият гражданин няма средства за издръжка, няма близки и роднини при които да отседне на територията на Република България, като заявява намерение да не се завръща в Бангладеш и да направи постъпки да замине нелегално за Германия. Същевременно е взета предвид и отхвърлената му молба за международна закрила. Всички посочени обстоятелства, в тяхната съвкупност водят до обоснованост на преценката, че спрямо чуждия гражданин не може ефективно да се приложи по-лека принудителна мярка и едновременно с това съществува опасност той да се укрие. При отчитане на тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била не само неефективна, а и трудно осъществима. По тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в минимален размер 100 /сто/ лева за настоящата инстанция. Разноските следва да бъдат заплатени в полза на Министерство на вътрешните работи - юридическото лице, в чиято структура се намира органът ответник. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Ответникът началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, чрез юрисконсулт Д. Иванова, в писмен отговор, оспорва касационната жалба по подробно изложените в него съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съдът е счел за основателно възражението на жалбоподателя, че не му е дадена възможност да се ползва от език, който владее, тъй като административният орган е следвало ако се е уверил, че чужденецът разбира добре български език, да отбележи това обстоятелство, което обаче не е сторил. Въпреки изложено обаче, съдът е приел, че нарушението на посоченото процесуално правилно не е съществено, тъй като не е довело до накърняване на правото на защита на лицето, което е упражнено своевременно, включително с оглед естеството на оспорения акт, който е фактически изпълнен в момента на произнасянето му и по този начин е станал достояние на чужденеца. Първостепенният съд е изложил мотиви за липсата на допуснато нарушение на право на участие на чуждия гражданин в производството, при съобразяване на разпоредбата на чл. 34, ал. 4 от АПК, която въвежда изключение от установените правила, които гарантират правото на защита на участниците в административното производство и анализирайки процедурата по прилагане на принудителна административна мярка по специалния закон /ЗЧРБ/ и спецификата на регулираните от ЗЧРБ обществени отношения. Въз основа на фактически данни по делото и анализа им в тяхната взаимовръзка, съдът е достигнал до извода, че обжалваната заповед е издадена и в съответствие с материалния закон, при съобразяване на разпоредбите на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ и изискванията на член 15 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /наричана за краткост Директива 2008/115/ЕО/. Позовал се е на решение от 5 юни 2014 г., Mahdi, С-146/14 PPU на Съда на Европейския съюз. Административният съд е изложил и мотиви по отношение на съответствието на заповедта с целта на закона, както и че наложената мярка се явява обоснована и пропорционална. Решението е валидно и допустимо, постановено е при правилно приложение на материалния закон. Правилни са изводите на първоинстанционния съд че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. По делото е представена Заповед 9426/06.12.2018 г., с която на основание чл. 43, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция при СДВР е оправомощен да налага принудителни административни мерки по чл. 39а, ал. 1 и чл. 44, ал. 5, ал. 6, ал. 9 и ал. 13 от ЗЧРБ. С оглед посочената заповед, неоснователни се явяват доводите за нищожност на обжалвания административен акт. С разпоредбата на чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ се допуска правомощията по издаване на заповеди за прилагане на принудителни мерки по този закон да се делегират от съответните директори на оправомощени от тях длъжностни лица, поради което е налице материална компетентност на издателя на акта. Заповедта е мотивирана с фактически и правни основания за нейното издаване, съдържащи се в докладна записка с peг. 5392р-136/03.02.2021 г. по описа на отдел Миграция"-СДВР до началника на отдел Миграция СДВР, предвид извършеното с нея изрично препращане към този документ. В този смисъл съдът правилно е преценил наличието на мотиви, включително при съобразяване на дадените разяснения в Тълкувателно решение 16/1975 г. на ОСГК на ВС. При издаването на процесната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е материално законосъобразна и съответства на целта на закона. Верни са изводите на първостепенният съд относно характера на допуснатото нарушение изразяващо се в съобщаването на оспорения акт на български език. От една страна правилна е преценката, че с оглед естеството на оспорения акт, същият е фактически изпълнен в момента на произнасянето му и по този начин съдържанието му е станало известно на чужденеца. От друга страна преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление. В този смисъл пропускът е съществен само ако е ограничил правото на лицето да представи доказателства, които са от значение за решението на административния орган. В хода на първоинстанционното производство такова доказване не е било проведено от страна на жалбоподателя, поради което релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени. Административният съд е правилно е преценил, че разпоредбата на чл. 34, ал. 4 от АПК следва да се тълкува и прилага само при наличието на установените в нея предпоставки. Регулираните от ЗЧРБ обществени отношения и преценката на конкретните обстоятелства по случая, които са възприети както от административния орган, така и от съда, предопределя незабавно произнасяне на органа в защита на важен държавен и обществен интерес по смисъла на чл. 34, ал. 4 от АПК. При това са неоснователни доводите на касатора за нарушено право на участие в производството, както предвид изложеното относно изключението въведено с чл. 34, ал. 4 от АПК, така и предвид обстоятелството, че оспорващият е упражнил в пълна степен правото си на защита в хода на съдебното производство, като не е оборил релевираните от административния орган обстоятелства по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, съставляващи фактически основания за издаване на процесната принудителна административна мярка. По тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изхода на спора, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да му бъде определено възнаграждение, в минимален размер 100 /сто/ лева за настоящата инстанция. Разноските следва да бъдат заплатени в полза на Министерство на вътрешните работи - юридическото лице, в чиято структура се намира органът ответник. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение