Решение № 7598 от 21.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15432/2018 г.

Решение № 7598 от 21.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 15432/2018 г., III о., докладчик председателят Марио Димитров Производство по чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) против решение № 6522/9.11.2018 г., постановено по адм. дело № 630/2017 г. от Административен съд - София-град, в частта, с която Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието е осъдена на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр. с чл. 284 от ЗИНЗС, да заплати на С. Илиева, сумата от 3 600 лева представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на противоправни бездействия на длъжностни лица от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи, че не са установени факти и обстоятелства обосноваващи наличие на причинно-следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административен орган от структурата на ГДИН, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Посочва, че никъде в доказателствата по делото не се установява момент, в който ищцата е имала необходимост от ползване на санитарен възел в тъмната част от денонощието и е бил отказан такъв. Поддържа, че съдът субективно, игнорирайки показанията на свидетел (служител от надзорно - охранителния състав на затвора гр. Сливен), позовавайки се на изложеното в исковата молба и кредитирайки свидетелските показания други лишени от свобода (за които касаторът твърди, че са заинтересовани), е стигнал до неправилния извод, че е налице негативно въздействие, унизително и недостойно отношение. Иска, да се отмени решението в обжалваната част и се присъдят направените разноски. Ответникът - С. Илиева, редовно призован не се явява и не взема становище по жалбата. Участващият в производство на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховна административна прокуратура излага становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Излага, че не са налице касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Намира извода на съда за наличието на всички кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за мотивиран и е приема, за правилно определен размера на обезщетението за доказани неимуществените претенции на Илиева при съобразяване нормите на ЗЗД. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. С решение № 6522/9.11.2018 г., постановено по адм. дело № 630/2017 г. Административен съд - София-град, в обжалваната част, ГДИН е осъдена да заплати на С. Илиева сума в размер на 3 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на противоправни бездействия на длъжностни лица от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", изразяващи се в липса на нормални санитарно-битови условия в периода 29.12.2014 - 13.12.2016 г., през който Илиева е изтърпявала наложеното й наказание "лишаване от свобода" в затвора в гр. Сливен, в останала част до пълния претендиран размер от 20 000 лева, искът е отхвърлен като недоказан. В отхвърлителната част съдебното решение не е атакувано и е влязло в сила. От фактическа страна съдът е установил, че се касае за сочено от Илиева бездействие, изразяващо се в неосигуряване на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Килията, в която ищцата е изтърпявала наказанието си, не била оборудвана със санитарен възел. Нощем (във времевия диапазон от 20.00 ч. до 05.30 ч.) килиите се заключвали, като са излагани твърдения, че независимо от настоявания, дежурните служители от надзорния състав не се отзовавали да отключат килията, за да бъде възможно ползване на общата тоалетна през нощта. Всички лишени от свобода били принудени да осъществяват физиологичните си нужди в метална кофа, пред погледа на останалите лишени от свобода настанени в килията, което причинявало на Илиева психоемоционален дискомфорт и стрес. Същото положение било установено и при едночасовия ежедневен престой на открито, като в определения терен не бил осигурен санитарен възел. Бездействието на ответника – настоящ касатор да изпълни задълженията си за осигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, довели до причиняването на неимуществени вреди на Илиева, изразяващи се в трудности, унижение, срам и неудобство. Съдът е посочил, че съгласно чл. 3 от Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, администрацията на затворническото общежитие е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лицата, изтърпяващи наказание лишаване от свобода. Съобразил е ратификацията на ЕКЗПЧОС, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, тя има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията, представлява задължение пряко произтичащо от закон. Съдът се е позовал и на европейска съдебна практика, а именно на решения по делото Йовчев срещу България и делото Шахънов срещу България. Съставът е счел, като безспорно установено, че хигиенно-битовите условия, при които С. Илиева е била принудена да пребивава, са условия, които противоречат на общата забрана за нечовешко и унизително отношение. Административният съд е намерил, че данните по преписката кореспондират с показания на свидетелите Велинова и Терзийска. Съобразил е, че при изтърпяване на наказание лишаване от свобода, ищцата е преживяла душевен и битов дискомфорт извън границите на допустимото. Предвид което е намерил, предявеният иск за доказан по основание, а по отношение размера на обезщетението, съдът е съобразил нормата на чл. 52 от ЗЗД и по справедливост е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена за целия претендиран период от близо 36 месеца - 29.12.2014 - 13.12.2016 г. до размера от 3 600 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 20 000 лв.. Обжалваното решение е частично неправилно. Административен съд Сливен е изследвал цялостно фактите по делото, съобразил е бездействията на ГДИН, свидетелските показания и претърпените неимуществени вреди от ищцата. Обсъдил е релевантната национална нормативна уредба и задължителната европейска практика. Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, които се споделят от настоящия състав. След осъществяване на служебна проверка настоящият състав установи, че е постановено решение по идентичен на процесния казус, а именно по иск на С. Илиева срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр. с чл. 284 от ЗИНЗС за период на изтърпяване на наказание лишаване от свобода в затвор в гр. Сливен (29.03.2012 г. – 29.12.2014 г.). Искът е обективиран в неимуществени вреди причинени вследствие на бездействие на административния орган по изпълнение на наказанията, касаещи санитарно-битовите условия и достъпа до течаща вода и тоалетна. Следва да се съобрази разпоредбата на чл. 177 от АПК и фактът, че решението постановено по идентичен случай за предходен период, има сила за страните. Касационният състав следва да съобрази решението постановено по адм. дело № 8841/2015 г. по описа на ВАС поради констатирания идентитет на исковете, страните, бездействието на административния орган, с единственото разминаване във времевото изражение на периода на понасяне на вредите, а именно 29.03.2012 г. – 29.12.2014 г. спрямо процесния в настоящото производство - 29.12.2014 - 13.12.2016 г. Съставът по така посоченото дело е уважил частично иска на Илиева за размер от 700 лева ведно със законна лихва, представляващи репарации за претърпени неимуществени вреди. Безспорно е установено, че Илиева е лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода, в исковия период и е била поставена в условия, на които са подложени всички обитатели на затвора, а именно да не използва санитарен възел и постоянно течаща вода във времевия диапазон от 20.00 часа до 05.30 часа, като при необходимост извършва физиологичните си нужди в кофа. През това време ползването на тоалетна е било възможно само след сигнализиране на постовия надзирател. Съдът обосновано е кредитирал показанията дадени от свидетелката Велинова, която била настанена през визирания в исковата молба период в един отряд с ищцата Илиева. Същата е описала много обстойно санитарно-битовите условия и е посочила, че при чукане по вратите надзирателите не идвали да отключат, нямало система за сигнализация и надзорният състав не можел да чува. Посочила е, че за ищцата, както и за всички други в помещението било унизително да се ползват кофи. Предвид изложеното и независимо, че по делото не е установено здравето на ищцата да е увредено, следва да се приеме, че Илиева е претърпяла неприятни преживявания за период от приблизително 24 месеца, а не като съдът е посочил 36 месеца, което се квалифицира като унижение на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Съдът обосновано е съобразил разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС, която на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ съставлява част от националното право и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Съгласно чл. 3 от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, на каквото ищцата безспорно е била подложена. В период от близо 24 месеца ищцата е била принудена в периода от 20.00 до 05.30 ч. да използва кофа, вместо тоалетна в помещение и в присъствието на останалите лишени от свобода, без да е осигурена възможност за изолиране, които обстоятелства действително причиняват значително неудобство и накърняване достойнството на човека. Поради което, искът правилно е уважен по основание. Настоящата инстанция намира за основателен довода на касатора подкрепен с позоваване на чл. 52 от ЗЗД, че размерът на присъденото обезщетение не е определен по съразмерност и същият е завишен. В повече, съдът некоректно е посочил периода, в частност броя месеци на причинените вреди (36 месеца), при действителни 24 месеца. Предвид тези съображения, касационният състав счита като справедлив размер на обезщетението сумата от 700 лева. Поради което, решението в обжалваната му част следва да се отмени относно размера на присъденото обезщетение за разликата над 700 лева. В останалата обжалвана част, решението на АС - Сливен като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ претенцията на касатора ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, се явява неоснователна. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение