Решение № 11338 от 12.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8197/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. А. Е., гражданин на Сирия, чрез пълномощника му адвокат Г. Димитров против решение 4830/09.05.2025 г., постановено по адм. дело 840/2025 г. по описа на Административен съд - Хасково. Изложени са оплаквания за неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на съдебното решение. Ответникът, председател на Държавна агенция за бежанците (ДАБ), редовно призован, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт Кръстева оспорва жалбата като неоснователна. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след служебна проверка по чл.218 от АПК, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Хасково в производство по чл. 84, ал. 3 във вр. чл. 75 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отхвърлил жалбата на М. А. Е. срещу решение 2320/07.03.2025 г. на Председателя на ДАБ при Министерски съвет, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови решението си, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган по чл. 48, ал. 1, т. 1 от ЗУБ, съдържа всички задължителни реквизити и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В хода на интервюто търсещият закрила М. А. Е. посочил, че роден и живял в гр.Албсайра, област Дейр ал Зор. През май 2024г. живял за около месец в лагер в същия район. В бежанския лагер останали родителите му, друг брат и три сестри. Напуснал Сирия през 7-8ми месец 2024г. и нелегално преминал в Турция. Искал да дойде в България и в средата на септември влязъл. През февруари 2024г. бил арестуван от кюрдските сили, но това било объркване заради съвпадение на имената. Кюрдите искали да го вземат да служи, изпратили му призовка през април 2024г., дошли и в дома му. Не носи в себе си призовката. През 2016г. бил ранен в ръката при бомбардировка. След падането на Башар Асад новото правителство продължавало да руши, нямал връзка със семейството си. През 2013г. видял как унищожили дома на чичо му. Не бил арестуван и осъждан в Сирия, нямал проблеми заради етническата си принадлежност и религия. Не членувал в политически партии, не бил участвал във военни формирования. Не бил заплашван и не му било оказвано насилие. При новата власт също искали да го вземат в армията, а той не искал да убива хора. Анализирайки подробно бежанската история на чужденеца на база даденото от него интервю пред административния орган, както и другите, събрани хода на производството доказателства, съдът е стигнал до извод за съответствие на решението на председателя на ДАБ с материалноправните разпоредби на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Приел е, че по отношение на М. А. Е. не съществуват реални заплахи от каквото и да било естество липсват данни да е имал проблеми с властите, които да обосновават у него основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или партия и др. Чужденецът не е бил лично преследван в Сирия, поради което не са налице основания на същия да бъде предоставен статут на бежанец по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. Съдът е споделил становището на административния орган за липса на основания за предоставяне на М. А. Е. и на хуманитарен статут, доколкото по делото не се доказва осъществяването на нито една от хипотезите по чл. 9 от ЗУБ. Събраните по делото доказателства не сочат на наличието на реална опасност от тежки посегателства, като: смъртно наказание или екзекуция (чл. 9, ал. 1, т. 1 от ЗУБ), или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание (чл. 9, ал. 1, т. 2 от ЗУБ), или тежки заплахи срещу живота или личността на цивилното лице поради безогледно насилие в държавата му по произход - Сирия в случай на въоръжен конфликт (чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ). Самият чужденец не навежда факти и твърдения за наличие на основанията за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9 от ЗУБ. За да обоснове неприложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, административният съд се е позовал както на действалата към датата на постановяване на административния акт разпоредба на чл. 15, б. "в" от Директива 2011/95/ЕО (Директивата), приповтаряща разпоредбата на чл. 15, б. "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, така и на практиката на СЕС - Решение от 17.02.2009 г. по дело С-465/2007 г. на СЕС, както и на представените по делото справки за актуалното положение в Сирия. Въз основа на тях съдът е обосновал извод за наличие на съществена промяна в политическата и икономическа ситуация в Сирия в посока нормализиране на същата и излизане от досегашното състояние на вътрешен и международен въоръжен конфликт. След оттеглянето от власт (или свалянето) на досегашния президент Башар Асад, макар да са налице военни сблъсъци между различни военни групировки, ситуацията в Сирия, съответно - в областта, от която идва чужденецът, не сочи на такава степен на опасност от безогледно насилие спрямо цивилно лице, върнато там, която да съставлява основание за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Според съда в Сирия се установява приемливо ниво на сигурност за гражданите, налице е възможност за вътрешно разселване и спокойно пътуване, на което указва и наличието на немалко вътрешно разселени лица в Сирия, желанието на напуснали страната сирийци да се завърнат в нея, както и положителните сигнали в поведението на новите сирийски власти. Решението е валидно, допустимо и правилно. Постановено е при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен и подробен анализ на приобщените по делото доказателства, както и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК и напълно се споделят от настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение. Неоснователен е доводът на касационният жалбоподател за пропуск на съда да изследва фактите, свързани с личното положение на молителя и опасенията му от преследване във връзка с реалната ситуация в страната му по произход. След подробен анализ на събраните писмени доказателства и изложената от чужденеца бежанска история правилно административният съд е приел, че по отношение на касатора не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗУБ . Изнесените от М. А. Е. факти в бежанската му история не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в държавата му по произход. В проведеното интервю чужденецът е заявил, че е напуснал Сирия, за да не служи в армията. По отношение на него не са били отправяни лични заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил арестуван, съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Основателно съдът е приел, че наведените от молителя причини да не желае да се завърне в Сирия, не съставляват основания за предоставянето на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и по-скоро са от личен и икономически характер. Обсъден е и доводът за общата обстановка на несигурност в страната заради войната и е приет за недостатъчен да аргументира преследване. Събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От съдържащите се по делото справки се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. Поради всичко изложено крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обоснован и правилен. Обосновани са и изводите на Административен съд - Хасково за липса на материалноправните предпоставки, необходими за уважаване молбата на М. А. Е. за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС (голям състав) от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието" въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С- 465/07 и доразвито (доразширено относно субектите, участващи в този конфликт) в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт (бил той международен или вътрешен) безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно - за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. От последните данни за обстановката в Сирия се налага извод за значително успокояване на обществено-политическата ситуация и липса на вътрешен въоръжен конфликт. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетите в касационното производство справки относно актуалното положение в страната. Видно от справката за обстановката в Сирия към 30.09.2025 г., регистрираните инциденти с насилие срещу цивилни са основно в провинция Халеб, но не са повсеместно явление и не засягат цялата територия на област Дейр ал Зор и цялата територия на Сирия. В потвърждение на това са данните на ВКБООН за завръщащи се бежанци към 25.09.2025 г. - считано от 08 декември 2024 г. около 1 027 887 сирийци са преминали обратно в Сирия от съседни страни, а по последни данни към 26.09.2025 г. 1 863 863 вътрешно разселените лица са се завърнали по домовете си от края на ноември 2024 г., включително 980 899 души, напуснали местата за вътрешно разселени лица в северната част на страната. Отбелязано, е че основните причини за завръщане на сирийците остават непроменени с течение на времето, като най-често посочваните са политическите развития, подобрената сигурност и събирането на семействата. С оглед на това може да се приеме, че районите в провинция Дейр ал Зор, заселени с кюрди, не се характеризират с безогледно насилие в резултат на вътрешен военен конфликт, което е на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие там, нито че територията на цялата страна е обхваната от такъв вътрешен конфликт. В този смисъл не са налице обстоятелства, които да обосноват необходимост от предоставяне на кандидата на хуманитарен статут. Дори да се приеме, че все още има конфликт, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата му по произход в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Настоящият съдебен състав съобрази основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07, с което се въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на жалбоподателя се характеризира с липса на каквито и да били основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение, както чл. 8, така и на чл. 9 ЗУБ. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България ЗУБ (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение, а усложнената политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си такава опасност. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд - Хасково е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,