Решение № 12797 от 11.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10803/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Автомагистрали Черно море АД против решение 8948/12.8.2025г. постановено по адм.д. 897/2024 г. по описа на Административен съд Варна. С решението е отменена заповед 18-2553/29.02.2024г. на началника на СГКК Варна в частта, с която е одобрено изменение на КККР на гр. Девня с нанасяне на нови обекти в КККР: поземлен имот с идентификатор 20482.33.100 и промяна в границите на съществуващи обекти в КККР: поземлени имоти с идентификатор 20482.30.18 и идентификатор 20482.30.19. Касаторът смята, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Развива подробни съображения че дружеството касатор бил заинтересовано лице по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗКИР, както и че били налице материалните предпоставки за допускане на исканото изменение на КККР. Иска обжалваното решение да бъде отменено, както и да бъде отхвърлена жалбата срещу заповедта на началника на СГКК Варна. Моли да бъдат присъдени направените деловодни разноски за двете инстанции. Ответникът началник на Службата по геодезия, картография и кадастър Варна не изразява становище по касационната жалба. Ответникът Община Девня изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът В. В. Н., чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежни страни, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. Административен съд Варна е сезиран с жалба на В. В. Н. срещу заповед 18-2553/29.2.2024 г. на началника на СГКК Варна в частта на същата, с която на основание чл. 53б, ал. 5, т. 1, във вр. с чл. 53б, ал. 1 и чл. 51, ал. 1, т. 3 от ЗКИР, е одобрено изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/ на гр. Девня, изразяващо се в нанасяне на поземлен имот с идентификатор 20482.33.100, с площ 111002 кв. м, начин на трайно ползване за кариера за суровини за строителството и промишлеността в скален масив, собственост на Автомагистрали Черно море АД, въз основа на акт за държавна собственост /АДС/ 621/7.4.1995 г., както и са променени границите на поземлен имот с идентификатор 20482.30.18, както следва: данни преди промяната 4433 кв. м, начин на трайно ползване нива, собственост на В. В. Н. и данни след промяната площ 2303 кв. м., начин на трайно ползване нива и на поземлен имот с идентификатор 20482.30.19, както следва: данни преди промяната 1996 кв. м, начин на трайно ползване нива, собственост на В. В. Н. и данни след промяната площ 914 кв. м., начин на тройно ползване нива. Изменението е инициирано със заявление рег. 01-230367/26.4.2022 г. от Автомагистрали Черно море АД, поради неотразяване на поземлен имот и сгради, собственост на заявителя, частично попадащи в поземлени имоти с идентификатори 20482.33.45, 20482.30.18, 20482.30.19, 20482.30.20, 20482.30.21, 20482.30.22 и 20482.30.23. За да отмени заповедта в оспорената й част първоинстанционният съд е приел, че издавайки заповедта органът се е произнесъл по недопустимо искане, тъй като заявлението за изменение на КККР не е подадено от заинтересовано лице по § 1, т. 13 от ДР на ЗКИР, че в оспорената заповед липсват мотиви, които да посочват фактическите основания за издаване на заповедта в оспорената част, а именно поради какви факти е установено, че е налице явна фактическа грешка по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР за новонанесения поземлен имот с идентификатор 20482.33.100, че в процесния случай с оглед изготвената експертиза не се установява наличие на явна фактическа грешка, по която и да е от двете хипотези на § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР. Така постановеното решение е правилно. Касационната инстанция изцяло споделя изводите на Административен съд Варна, че по делото не се установява по безспорен начин, че Автомагистрали Черно море АД са заинтересовано лице по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗКИР относно поземлен имот с идентификатор 20482.33.100, споделят се и изложените в тази връзка мотиви, към които препраща по реда на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Доводи в този смисъл могат да се извлекат и от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза вещото лице изрично заявява, че от документите на които се позовава касаторът /жалбоподател в първоинстанцзионното производство/ не е възможно да се индивидуализира недвижим имот който да съвпада с поземлен имот с идентификатор 20482.33.100. Дори хипотетично да се приеме, наличието на качеството заинтересовано лице по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗКИР по отношение на Автомагистрали Черно море АД, то изводът на административния съд за непосочване в мотивите на заповедта на фактически установявания, които да обосноват наличие на явна фактическа грешка по смисъла на § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР, както и за несъответствие на заповедта в оспорената й част с приложимите материално-правни норми, също е правилен. В случая в административния акт не са изложени каквито и да са фактически обстоятелства, въз основа на които е извършено одобреното изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Девня и не става ясно по какви съображения органът обосновава наличието на правното основание по чл. 51, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 53б, ал. 5, т. 1 ЗКИР. Цитираните разпоредби са относими към отстраняване на допусната явна фактическа грешка в кадастралната карта и кадастралните регистри, по смисъла § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР, но в случая липсват аргументи въз основа на какви доказателства органът приема, че такава грешка е налице. Законосъобразен в този смисъл е изводът на съда, че липсата на мотиви в оспорената заповед и непосочването на фактически основания за издаването й прави невъзможна преценката коя от двете хипотези по § 1, т. 9 ДР от ЗКИР е налице. Цитираната легална дефиниция, както се каза, очертава две хипотези. С оглед лаконичното позоваване от страна на административния орган на наличие на несъответствие в съществуващите на терена граници на имот и сгради по документ за собственост /АДС 621/07.04.1995 г./, както и предвид факта, че процесният имот е в неурбанизирана територия, то може да се изведе извод, че началникът на СГКК Варна е възприел втората хипотезата на § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР. За да бъде приложена тази хипотеза обаче следва да е налице несъответствие в границите на съществуващите на място трайни топографски обекти с естествен или изкуствен произход в неурбанизирана територия, определени чрез геодезически измервания и границите им от планове и карти, одобрени по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, когато разликите в координатите на определящите ги точки са по-големи от допустимите в наредбата по чл. 31. Такова несъответствие в процесния случай не се установява по делото. От една страна в случая административният орган сочи несъответствие в съществуващите на място граници на имот и сгради, собственост на дружеството, и границите по Картата на възстановената собственост на землището на гр. Девня, без обаче да се позовава на трайни топографски елементи на терена, които именно могат да послужат за установяване на границите на процесния имот и да обосноват несъответствие с границите му от планове и карти, одобрени по реда на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд. От друга страна от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е видно също така, че описаният поземлен имот в АДС 621/07.04.1995 г., въз основа на който касаторът претендира да е собственик на имот с идентификатор 20482.33.100, е само с посочена площ от 111000 кв. м., но без описани граници и съседи, поради и което този имот не може да се индивидуализира по граници, доколкото същият следва да се индивидуализира с поне три от границите си /в този смисъл решение 429/28.10.2011 г. на ВКС по гр. дело 579/2010 г./. Установено е от вещото лице още, че този имот е включен в територията на поземлен имот 388 с площ от 232 дка и отреждане за кариера, определена чрез оцифряване на Карта на земи по чл. 18 от ЗСПЗЗ за землището на гр. Девня, който е идентичен с поземлен имот 388 по Плана за земеразделяне на землището на гр. Девня, както и че КВС на землището на гр. Девня е интегрирана в кадастралната карта без изменения. В тази връзка следва да се има предвид, че със съществуването на паянтова ограда от бетонни колове с оградна мрежа не се индивидуализират поне три граници. При така установеното по делото, правилен е решаващият извод на съда, че в случая не е налице явна фактическа грешка, по която и да е от двете хипотези на § 1, т. 9 от ДР на ЗКИР. Неоснователно се явява възражението на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради недопускане на допълнителна съдебно-техническа експертиза и събиране на гласни доказателства за установяване към кой момент е съществувалата западната граница на процесния имот и наличните в него сгради и инфраструктура, доколкото наличието на трайни топографски обекти не следва да бъде установявано със свидетелски показания, както и предвид на обстоятелството, че в производството по чл. 53б от ЗКИР не следва да се разрешава спор за собственост. От друга страна в конкретния случай следва да се има предвид също така, че е недопустимо мотивите на административния орган да се допълват или заместват от съда чрез заключението на съдебно-техническата експертиза, а както бе посочено по-горе мотиви в този смисъл липсват в оспорената заповед. С оглед изложеното като е приел, че процесната заповед в оспорената й част е незаконосъобразен индивидуален административен акт, първоинстанционният съд е постановил решение, което не следва да бъде касирано. При този изход на спора, основателна се явява претенцията на ответниците Община Девня и В. Н. за присъждане на деловодните разходи изразяващи се в адвокатски възнаграждения в претендирания и доказан размер от по 800,- лева, за всеки от двамата ответници. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,