Решение № 12564 от 8.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7179/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, подадена чрез пълномощника юрисконсулт Б. Пиперкова, срещу решение 12887 от 11.04.2025 г., постановено по адм. дело 7650/2024 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ). Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изразява несъгласие с преценката на съда за допуснати процесуални нарушение при издаването на процесната заповед и несъответствието й с материалния закон поради недоказаност на нарушението. Счита, че са налице косвени доказателства - сведения от служители, че жалбоподателят е давал устни разпореждания на подчинени му служители да извършват съответните действия. Признава, че няма посочени изрични дати на тези разпореждания, но това е обяснимо с големия период между събитията и даване на сведенията. Посочва, че съдът не е обсъдил направените признания от други служители, липсват мотиви за наличието на нарушение по чл. 203, ал. 1 т. 13 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), а изводът му за несъответствие с целта на закона е неправилен. Моли за отмяна на атакуваното съдебно решение и оставяне в сила на издадената от него заповед. Не претендира разноски. Ответникът - Ц. Б. Ц., чрез пълномощника адвокат Я. Симова, в представен писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва жалбата. Пледира за отхвърлянето й по подробно изложени съображения. Претендира разноски по представен списък. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба, като счита, че са налице твърдените касационни основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение намира, че касационната жалба като подадена от страна в производството и в срок, е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Съдебното производство е образувано по жалба на Ц. Ц. против заповед 8121к-11985/11.10.2022 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 197, ал. 1, т. 6, вр. чл. 194, ал. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 и т. 13 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), му е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение на длъжността - началник на група Охрана на вододайни зони и съоръжения на Охрана на обекти на Софийска вода АД (по чл. 92, ал. 1 ЗМВР) към отдел Охранителна полиция по допълнителен щат към щата на СДВР. Съгласно заповедта и видно от преписката, дисциплинарното производство е образувано във връзка с подаден анонимен сигнал срещу Ц. за това, че е водил на работа служителите С. Ц. и В. К., които без да ходят на работа, чрез поправка на ежедневните ведомости са получавали месечните си възнаграждения. Периодът на проверката е бил 10.12.2019 - 08.05.2020 г., но в нейния ход е установено, че за по-голямата част от него е изтекъл двугодишният давностен срок по чл. 195, ал. 2 ЗМВР. След проведени графологически изследвания е установено, че в ежедневната ведомост на м. април 2020 г., чрез използване на специални технически средства са заличени и изписани от служителите К. В. и Р. И. ръкописни текстове на името на служителя В. К., като подписите срещу имената му не са положени от него. Въз основа на дадени сведения от множество служители наказващият орган е приел, че в периода 29.04.2020 - 08.05.2020 г. Ц. е разпоредил на В. и И. да заличават и изписват ръкописни текстове на името на К., в следствие на което последният не се е явявал на работа по график, но е получил възнаграждение за това - общо осем наряда за периода. Приета е съставомерност по чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 ЗМВР - използване на служебното положение за облага на трети лица. Счетено е също, че деянието е несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР - т. 15 (съобразяване законността на предприеманите действия), т. 19 (опазване доброто име на институцията), т. 20 (личния пример), т. 24 (неизпълнение на професионалните задачи), т. 25 (забрана за злоупотреба с правомощия) и т. 57 (личния пример на ръководителя) от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. Прието е, че нарушението на етичните правила уронва престижа на службата, тъй като поведението на Ц. е станало известно както подчинените му служители, така и на други служители от правоохранителните органи и се свързва с негативен отзвук в обществото, поради което е налице квалификация и по чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР. Наказващият орган е обсъдил дадените от Ц. обяснения, че не е давал нареждания на служителите за поправки във ведомостите с цел К. да се води фиктивно на работа, но поради служебна необходимост се е налагало да бъдат извършвани промени в състава на служителите охраняващи обекти. Намерено е, че тези обяснения обслужват защитната теза на Ц.. При определяне на наказанието органът е изложил мотиви относно тежестта на нарушението, настъпилите последици, обстоятелствата при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на служителя. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на чл. 226 АПК, след като с решение 8442 от 08.07.2024 г. по адм. дело 3576/2024 г. на Върховния административен съд (ВАС) е отменено решение 531 от 19.01.2024 г. по адм. дело 10228/2022 г. на АССГ и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав с указания за проверка съответствието на оспорената заповед с материалния закон и излагането на мотиви за това, досежно извършени ли са дисциплинарните нарушения от Ц. и кои са доказателствата които ги установяват, колко са нарушенията (едно или две) и приложен ли е чл. 197, ал. 3 ЗМВР от органа, правилна ли е правната квалификация, изложени ли са фактически основания за квалифициращия признак - уронване престижа на службата, спазени ли са изискванията на чл. 206, ал. 2 ЗМВР. С обжалваното сега решение АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване изискванията за форма и съдържание, в сроковете по чл. 195, ал. 2 ЗМВР, без допуснати нарушения на правата на санкционираното лице. Намерил е обаче, че в хода на производството са допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно е приложен материалният закон. Посочил е квалифициращите признаци от обективна страна на съставите на двете вменени нарушения като е счел, че не са установени по безспорен начин действия на Ц., които уронват престижа на службата или водят до получаване на облага за трето лице чрез използване на служебно положение. Съдът е приел за безспорно установено наличието на поправки в ежедневната ведомост за релевантния период, извършени от В. и И. и полагането на подписи които не са на К., както и че тези лица са служители в съответното поделение на МВР, ръководено от Ц.. Като недоказано е прието, че последният е давал устни разпореждания на В. и И. именно за конкретните дати на поправките, като по този начин е използвал служебното си положение за облага на трето лице и вследствие на това К., без да се явява на работа, е получил възнаграждение за общо осем наряда. Съдът е цитирал част от дадени сведения на различни служители по случая, но приел ги е за общи и несочещи конкретни дати на които са се случили тези събития. Поради това е намерил, че дисциплинарното обвинение почива на предположение, а не на доказани факти. Изложено е, че в хода на съдебното производство също не е установено неправомерните разпореждания от Ц. към В. и И. да са давани на конкретните дати. Преценено, че органът не е анализирал всички доказателства, а едностранчиво са кредитирани само тези, които подкрепят обвинителната теза, поради което не е доказано, че именно Ц. е извършил деянието, квалифицирано като нарушение. При тези мотиви АССГ е отменил заповедта. Решението е правилно, но настоящата инстанция не споделя изцяло изложените в него мотиви. Макар събраните в дисциплинарното производство писмени и гласни доказателства да обосноват използване на служебното положение при преправянето на ежедневните ведомости от страна на Ц. Ц., не е установена конкретната цел за получаване на лична облага от В. К. и въобще съществуването на такава. Налице е несъвместимост на деянието с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, но не и уронване престижа на службата. При липсата на тези два квалифициращи признака, наказанията следваше да бъдат определени от органа съответно по чл. 200, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗМВР, доколкото са спазени сроковете по чл. 195 ЗМВР. По отношение на нарушението по чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 ЗМВР, използването на служебното положение - разпоредените поправки в ежедневната ведомост на м. април 2020 г. от Ц. на подчинените му В. и И., са установени безспорно както от цитираните в обжалваното решение сведения от служители, така и от частичното признание на Ц., че такива поправки са извършвани поради служебна необходимост. Действително служителите не са посочили конкретно всяка една от датите на които са разпоредени поправките за процесния период, но с оглед установената практика няма съмнения, че тя е била осъществена по същия начин и в периода 29.04.2020 - 08.05.2020 г. Необосновано е прието обаче, че в следствие на разпоредените поправки е налице облага за К. по смисъла на санкциониращата норма. Получаването от него на възнаграждение за периода е в резултат на това, че той е служител на МВР и такова му се дължи на основание чл. 176 и сл. ЗМВР. Дали се е явявал или не на работа, има значение към реализиране на собствена отговорност на К., но след като е служител, той има право на възнаграждение. Изводът на дисциплинарно-наказващия орган, че Ц. Ц. е използвал служебното си положение с цел облага за К. не кореспондира на събраните в хода на производството доказателства, тъй като заплащането на неговото възнаграждение е задължение на органа по назначаването, а не облага. Възможността за дисциплинарно уволнение в хипотезата на чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 ЗМВР изисква по безспорен и категоричен начин да е доказано изпълнителното деяние - превишаване на власт или злоупотреба със служебното положение и същото да е извършено с конкретната цел за получаване на облага за трето лице. Това предполага преднамереност в използване на служебното положение, а именно доставяне на облагата за другото лице. Само ако са налице тези признаци на неправомерно поведение, ръководителят може да наложи дисциплинарно уволнение на посоченото основание. В конкретния случай не е доказано наличието на втория от елементите от фактическия състав на приложимата правна норма, поради което описаното в заповедта поведение на служителя, не може да бъде квалифицирано по чл. 203, ал. 1, т. 7 ЗМВР и за него обосновано да бъде наложено най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение . Правилната квалификация при липсата на специалната цел и наличието на облага е по чл. 200, ал. 1, т. 11 ЗМВР. Осъществените от Ц. деяния по разпоредените поправки обективират поведение, несъвместимо с посочените по-горе етични правила за поведение на държавните служители в МВР. Същевременно те неправилно са квалифицирани от органа като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, защото не е налице квалифициращият елемент от фактическия състав уронване престижа на службата . Наказващият орган декларативно е приел, че тъй като поведението на Ц. е станало известно на подчинените му служители и други служители от правоохранителните органи, се свързва с негативен отзвук в обществото. Конкретни данни за такава обществена реакция няма. Не са установени медийни публикации, а са направени обобщения по приложение на задължителната съдебна практика по тълкувателно постановление 3 от 7.06.2007 г. по т. д. 4/2007 г., ОС на ВАС, без конкретно препращане към установените по случая факти. След като органът не е аргументирал надлежно наличието на признака уронване престижа на службата е следвало да квалифицира деянието и да наложи наказание по чл. 200, ал. 1, т. 12 ЗМВР. Първоинстанционният съд е изпълнил първите две от дадените задължителни указания на ВАС, излагайки мотиви за недоказаност на дисциплинарното обвинение, респективно неправилното приложение на материалния закон. Въпреки извода на съда за допуснати в хода на производството съществени процесуални нарушения, такива не са посочени. Процесуални нарушения не са констатирани и при първото касационно производство, с оглед даденото указание за проверка само на съответствието на заповедта с материалния закон. За правилни следва да се приемат изводите на АССГ за спазване изискванията за компетентност, форма и съдържание на акта по чл. 210, ал. 1 ЗМВР, преклузивните срокове по чл. 195, ал. 2 ЗМВР, гаранциите за правата на дееца по чл. 206, ал. 1 и чл. 207, ал. 8 ЗМВР. По отношение на указанията за проверка приложението на чл. 197, ал. 3 ЗМВР, дадени с решението по адм. дело 3576/2024 г. на ВАС, имащи задължителен характер на основание чл. 224 АПК, следва да се отбележи, че деянията са извършени в условията на идеална съвкупност, но осъществяват от правна страна различни състави на нарушение - по чл. 203, ал. 1 т. 7, предл. 2 ЗМВР и по чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР. Нормата на чл. 197, ал. 3 ЗМВР предвижда, че в случаите на извършване на две едновременно установени нарушения на служебната дисциплина, наказващият орган след като определи наказание за всяко, може да наложи по-тежкото от определените наказания при наличие на нарушения, за които са предвидени различни по вид наказания или едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок при наличие на еднакви по вид наказания. В случая органът е следвало да определи за всяко едно от нарушенията отделно дисциплинарно наказание, което в случая не е сторено. Допуснатото нарушение е съществено и обосновава отмяна на заповедта на самостоятелно основание. С оглед на изложеното и установеното от фактическа и правна страна касационният състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този резултат на делото право на разноски има ответникът по касация, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 3 АПК, в негова полза и в тежест на бюджета на органа следва да се възложат сторените разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение, съгласно договора за правна помощ и инкорпорираната него разписка, в размер на 1500 лева, при липса на възражение за прекомерност. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,