Решение № 9112 от 9.8.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2608/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на културата, представлявано от министъра на културата, чрез процесуалния представител юрисконсулт Л. Харизанова, срещу решение 7068 от 08.12.2020 г. по адм.дело 6988 по описа за 2020 г. на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 246 от 26.05.2020 г. по преписка 518 по описа за 2018 г. на Комисията за защита от дискриминация. В касационната жалба са изложени съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони, както и поради необоснованост, които съставляват отменителни касационни основания по чл.209, т.2 и т.3 от АПК. Иска се обезсилване на решението или неговата отмяна, и връщане на делото за ново разглеждане на спора, както и присъждане на съдебни разноски за две съдебни инстанции, представляващи юрисконсултско възнаграждение и такива за платена, като се представя списък по чл.80 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК. Ответната страна по касационната жалба - Комисия за защита от дискриминация оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния си представител юрисконсулт А. Бешков. Претендира присъждане на съдебни разноски и прави възражение за прекомерност на възнаграждението за процесуалния представител на касационния жалбоподател. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключени за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл.218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административният съд - София град е било решение 246 от 26.05.2020 г. по преписка 518 по описа за 2018 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗДискр.). С него в производство по реда на чл.50 и сл. от Закон за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), образувано въз основа с доклад за самосезиране с вх. 12-11-1545 от 09.07.2018 г., е установено, че при осъществяване на своята дейност Регионалния исторически музей в гр.Видин е поддържал и продължава да поддържа архитектура среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания в сграда музей "Кръстата казарма" - гр.Видин, с което е нарушил разпоредбата на чл.37, ал.2 от ЗЗДискр. и е извършен акт на дискриминация по смисъла на чл.5, във връзка с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. На основание чл.47, т.6 от ЗЗДискр. е препоръчало на Регионалния исторически музей - гр.Видин в тримесечен срок от постановяване на решението да предприеме необходимите действия за изграждането на достъпна архитектура среда, осигуряваща свободен и самостоятелен и независим достъп на лицата, включително с ограничена подвижност до него. Със втори диспозитив от посоченото решение на КЗДискр. е установила, че Министерство на културата, представлявано от министъра на културата е поддържало и продължава да поддържа архитектура среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до сграда музей "Кръстата казарма" - гр.Видин. Със същото решение е наложена, на основание чл.47, т.3, във връзка с чл.80, ал.2 от ЗЗДискр. поради установената дискриминация по признак "увреждане" имуществена санкция на Министерство на културата в размер на 500.00 лв., които на основание чл.83 от ЗЗДискр следва да бъдат внесени по сметка на КЗДискр. Със същото решение, на основание чл.47, т.4 от ЗЗДискр. на Министерство на културата е дадено предписание в тримесечен срок от постановяване на решението да предприеме необходимите действия за изграждане на достъпна архитектурна среда, осигуряваща свободен и самостоятелен и независим достъп на лица, включително с ограничена подвижност до обекта. С разпореждане от 22.07.2020 г. съдебният състав на АССГ е конституирал като страни в производството пред него Министерство на културата, представлявано от министъра на културата, като оспорващ административния акт и административният орган издал така оспореният административен акт, а именно Комисията за защита от дискриминация. Проведеното съдебно-административно производства е между тези страни и това не дава основание да се твърди, че решението е недопустимо, понеже в производството пред съда не е участвал като страна Регионалният исторически музей - гр.Видин. Същият както беше посочено по-горе е участвал в административното производство, като с издадения административен акт за засегнати негови прави и законни интереси, но същият не го е оспорил, което е резултат на негова самостоятелна преценка. Неконституирането на страна в съдебното производство, без да са налице законови изисквания затова не е представлява нарушаване на чл.153, ал.1 от АПК, понеже тази страна в административното производство очевидно приема правните последици от издадения акт и не желае да го оспорва. Тези две страни, ответници, в посоченото производство представляват самостоятелни правни субекти, като не може да бъде обусловено участие в съдебно производство само по съображения за изпълнение на административния акт, ако оспорването няма положителен резултат за оспорващия го, още повече, че санкциите са наложени конкретно и отделни за всеки един от адресатите на акта. Съдебното решение е издадено от съдебен орган, в състав определен от закона, като правният спор, с който е сезиран му е родово подсъден, т.е. са налице всички положителни процесуални предпоставки за провеждане на производството. Обжалваното съдебно решение не се явява недопустимо. В мотивите на сега обжалваното решение е изложена подробно фактическата обстановка по развилото се административно производство и конкретно по повод изготвянето на доклада за самосезиране с с вх. 12-11-1545 от 09.07.2018 г., обоснован и със съставения констативен протокол с вх. 12-11-1217 от 21.06.2018 г. за извършена проверка на обект Музей "Кръстата казарма" в гр.Видин, чиито фактически констатации не са били оспорвани. В това производство не е бил спорен фактът, че този музей е публична държавна собственост, съгласно акт за държавна собственост 2633 от 22.05.2009 г. и е със статут на архитектурен паметник на културата от национално значение. През 2012 г. сградата е ремонтирана по Европейски проект и договор сключен между Министерство на културата и Консорциум "ПВБ Строй" ДЗЗД, като в процеса на ремонта се е наложило допълнително укрепване, породено от пропадане на източното крило на сградата, което е довело до неизпълнение на други заложени дейности по проекта. Направен е извод, че тази сграда на Музей "Кръстата казарма" в гр.Видин не е достъпна за хора с увреждания, което е в нарушение на чл.169, ал.4 от Закон за устройство на територията (ЗУТ), чл.9 от Конвенцията за правата на хората с увреждания и Наредба 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хората с увреждания. Административният орган е приел, че е извършен акт на дискриминация по смисъла чл.4, ал.1, във връзка с чл.5 от ЗЗДискр., според която последна разпоредба изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация. От правна страна административният съд е приел, че решението е издадено от компетентен орган, в изискващата се писмена форма и съдържание, съгласно чл.65, т.5, чл.66 от ЗЗДискр., във връзка с чл.59, ал.2 от АПК. При формиране на извода си за материална законосъобразност на оспорения административен акт съдът подробно е обсъдил разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., която забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на конкретно посочените признаци в нея, както и на ал.2 от същата, според която пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал.1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Такава се явява дискриминацията по признак "увреждане", поради допуснатото нарушение на чл.5 от ЗЗДискр. При излагане на правните си съображения правилно се е обосновал с понятието "публично място", за което няма легална дефиниция, но с оглед целите на приложените материалноправни разпоредби от закона и Конвенцията по делото следва да се приеме, че обсъжданата сграда на музея се определя като публично място. Прилагането на чл.5 от ЗЗДискр. от административния орган е правилно, понеже задължение и отговорност за осигуряване на достъпна архитектурна среда имат и частните субекти, щом предоставят обществени услуги. Това задължение произтича и от чл.2 от Наредба 4 от 01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително и за хората с увреждания. Същата е отменена с Наредба РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията (обн., ДВ, бр.12 от 12.02.2021 г., в сила от 13.03.2021 г.), но тя е действащо право към момента на самосезиране на административния орган по чл.50, т.2 от ЗЗДискр. Адресати на задълженията са всички собственици, ползуватели на обекти с обществено предназначение, инвеститори, участници в инвестиционния процес, изпълнители и др. Правилно съдът е посочил, че след като музеят е публична държавна собственост и е със статут на архитектурен паметник на културата, то следва да осигурява достъпна среда за хората, включително и за хората с увреждания, каквото задължение има и Министерство на културата. По делото са представени доказателства в единственото проведено съдебно заседание от страна на жалбоподателя Министерство на културата по повод водена преписка относно изпълнение на сега обсъжданото решение на КЗДискр. Видно е, че е съставена Комисия за осъществяване на проверка на място и по документи относно фактическата обстановка в сградата на музея, относно действия по управление върху обекта и да изготви доклад. По делото е представен този доклад (стр.120 от съд.досие), в който в т.3 е записано, че Министерство на културата е изискало от Областната администрация - област Видин да му предостави правата на управление на сградата, има съставен акт за държавна собственост за обекта и той е предоставен за управление на Министерство на културата. Конкретно е записано, че за периода след 2009 г. няма данни за предоставяне на имота за управление на община Видин или на Регионалния исторически музей - Видин. В същия доклад се съдържат и други данни по повод изпълнение по проект по ОПРР с договор BG161PO001/3.1-01/2008/001-005 и предмет "Възстановяване на сградата на "Кръстата казарма" (Етнографска експозиция) и изгаждане на прилежаща инфраструктура, гр.Видин", от което е видно, че Министерство на културата осъществява и фактическо управление на посочената сграда. С оглед на тези факти е неоснователно възражението на касационния жалбоподател, че той не се явява адресат на задължение за поддържане на "достъпна среда", респ. за неправилната преценката на съда относно приложението на чл.5 от ЗЗДискр. от административния орган. Неоснователно е и възражението на касационния жалбоподател, че изводът на съда за неподдържане на тази среда е необоснован и изграден само върху снимков материал. След като той е оспорвал акта, то задължението да обори фактическите констатации е негово и той е могъл да ангажира други доказателства, и доказателствени средства. В единственото проведено открито съдебно заседание процесуалния му представител е заявил изрично, че няма да ангажира доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно в частта, с която съдът е приел, че е реализиран състава на чл.5, във връзка с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., като за да бъде приложена тази разпоредба не е необходимо настъпване на вредоносни резултати, в какъвто смисъл е изложен касационен довод. Позоваването в касационната жалба на чл.57, ал.2 от Закон за хората с увреждания, за да бъде изпълнено задължението по чл.53, ал.1 и с оглед на ал.3 от същия закон, т.е. съобразно правила, уредени в наредба, издадена въз основа на последната алинея, е извън предмета на спора, доколкото към момента на сезиране на административния орган фактическото положение на сградата е установено и безспорно. Това се констатира и от посочения по-горе доклад на комисията, съставена в изпълнение на заповед РД9К-448 от 29.10.2020 г. на министъра на културата, в последната част на който, се предлагат възможни мерки за изпълнение на процесното решение на КЗДискр., което освен, че не е бил стабилен административен акт към този момент, сочи, че адресатът му прави опити затова. Също така по делото не се констатират допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Обжалваното решение е правилно и в частта относно преценката на съда за наложената, на основание чл.47, т.3, във връзка с чл.80, ал.2 от ЗЗДискр. имуществена санкция, както и на даденото на основание чл.47, т.4 от ЗЗДискр. предписание, понеже видът и размерът на санкциите, респ. видът на принудителните мерки и други, е от компетентността на административния орган, издал акта. В случая той е изложил и съображения по повод имуществената такава относно размера й, както и по повод целта за налагането на санкцията и издаването на предписанието, за да се реализира отговорността за допуснатото нарушение на чл.5, във връзка с чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. Съдебният контрол в случая не може да се съобразява с оглед на направените както беше посочено по-горе опити още преди стабилизирането на административния акт, същият да бъде изпълнен. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответната страна по касация следва да се присъдят съдебни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв., за настоящата съдебна инстанция, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, във връзка с чл.144 от АПК. Съобразно изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение