Решение № 116 от 24.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6385/2007 г.

Решение № 116 от 24.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6385/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.). С решение № 61 от 17.07.2007 г. по гр. д. № 92/2007 г. Бургаският апелативен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила решението от 28.03.2007 г. по гр. д. № 57/2006 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен иска на Г. Д. Д. от гр. Б. против Ж. П. С. от с. гр. за заплащане на сумата 10 001 лв., представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди - повреди върху автобус "ДАФ" с рег. № 1* вследствие пътно-транспортно произшествие на 26.10.91 г., както и сумата 702 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26.10.91 г. до 30.07.2004 г. Въззивното решение е обжалвано от ищецът Г. Д. с касационна жалба, подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.). Касаторът поддържа становище за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост на изводите. Моли то да бъде отменено и делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав, респ. се постанови друго, с което исковете му бъдат уважени с присъждане на направените по делото разноски. Ответникът Ж. С. оспорва жалбата по съображения в писменото му възражение. Върховният касационен съд на РБ, състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в касационната жалба основания във връзка с данните по делото и доводите на страните, и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срок и от надлежна страна против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол. По делото е установено, а и не е било спорно, че на 26.10.91 г. в Република Т. ответникът Ж. С., управлявайки автобус "ДАФ" с рег. № 1* нарушавайки правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил пътно-транспортно произшествие с нанесени средни телесни повреди на пътуващите в автобуса Д. С. и В. В. Образувано е предварително производство по . д № 4349/91 г., по което прокурорът е внесъл в съда споразумение по чл. 414ж НПК (отм.) и същото е одобрено от съда с определение от 27.06.2003 г. по НОХД № 1289/2003 г. на Бургаския районен съд. Съгласно същото на подсъдимия С е определено наказание глоба в размер на 1 лв., постановено е лишаването му от право да управлява МПС за срок 1 месец, като в споразумението е посочено, че причинените имуществени вреди в размер на 120 лв. са възстановени. Видно от материалите по следственото дело имуществените вреди от престъплението представляват повредите на управлявания от С. автобус, по повод на установяването на които са назначени няколко автотехнически експертизи. С одобреното от съда споразумение и наказателното производство спрямо ответника е прекратено, съгласно чл. 414з, ал. 7 НПК (отм.), и същото има последиците на влязла в сила присъда, съгласно чл. 414и, ал. 1 НПК (отм.). За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че повреденият вследствие пътно-транспортното произшествие автобус е собственост на дружеството "К", съдружници в което са били ищецът и съпругата му К. Д. Установено е, че дружеството е прекратило дейността си по решение на съдружниците, като не са представени доказателства за прехвърляне на 1/2 ид. ч. от автобуса на настоящия ищец от другия съдружник, като съдът не е кредитирал оспорената от ответника декларация в тази насока. Затова и направил извода, че до бракуването на автобуса през 1995 г. ищецът е бил собственик само на 1/2 ид. ч. от него, до който размер би могъл да претендира заплащане на обезщетението за причинените имуществени вреди. Този извод на въззивния съд е правилен, а оплакванията на касатора в тази насока - неоснователни. Вярно е, че имуществените отношения по повод собствения на дружеството автобус не са предмет на съпружеска имуществена общност, поради което и обстоятелството за прекратения брак между съдружниците е неотносимо към въпроса за принадлежността на правото на собственост на същия след прекратяване на дружеството. Въззивният съд е обсъдил клаузите на учредителния договор на дружеството относно общността при равни дялове на съдружниците на придобитото имущество, както и липсата на доказателства за прехвърляне правото на собственост на единия съдружник на притежаваната от него сред прекратяване дейността на същото (по решението от 15.08.91 г.) част на другия, настоящият касатор, за да се легитимира той като изключителен собственик на автобуса. Такъв извод не може да се обоснове от представеното решение на съдружниците с оглед необходимостта от спазване на надлежна форма за разпореждане с МПС, а именно - писмен договор с нотариално заверени подписи на страните, какъвто не е представен по делото. Правилно и обосновано съдът не е кредитирал и представената декларация от съдружника К. Г., тъй като съдържанието на този документ е оспорено от ответника и доказателства относно истинността му не са представени, съгласно чл. 154, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм.), а от друга страна декларацията не представлява доказателство относно необходимата за доказване на разпореждането форма. Следователно, правилно въззивният съд е приел, че ищецът, сега касатор, се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от увредения при ПТП автобус и е легитимиран да претендира само половината от причинените имуществени вреди. За да приеме и този му иск за неоснователен, въззивният съд приел, че същият е погасен по давност, в каквато насока ответникът е направил възражение. Счел е, че от прекратяване на съдебното производство по НОХД № 126/92 г. на 22.06.92 г., по което дело са били конституирани със съпругата му като граждански ищци, до прекратяването на наказателното производство със споразумението по чл. 414ж, ищецът не е конституиран като граждански ищец в предварителното производство, поради което и е неприложима разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Без значение е обстоятелството относно продължителността на наказателното производство, тъй като то не е процес относно вземането, за да е налице и спиране на давността, позовавайки се и на разясненията в ТР № 5/2006 г. ВКС. Правилно по принцип е изложеното, че наказателното производство не е процес относно вземането, за да представлява основание за спиране на давността, в какъвто смисъл е т. 2 на цитираното ТР на ВКС, но в настоящият случай въззивният съд не е отчел факта, че след връщане на делото за допълнително разследване с определението от 22.06.92 г. по НОХД № 126/92 г. на Бургаския районен съд, в което Г. Д. и К. Д. са били конституирани като граждански ищци в процеса, Г. Д. е бил конституиран по негова молба от 13.04.2000 г. като граждански ищец в наказателното производство, съгласно действувалата към този момент редакция от Д. в. бр. 21/98 г. на чл. 60, ал. 1 НПК (отм.), за претендираните от него имуществени вреди от увреждането на автобуса- постановление на следователя от 14.04.2000 г. В това му качество на същия е било предявено неколкократно и предварителното производство, а обвиняемият в това производство Ж. С. не е възразил против предявения иск - протоколи за предявяване от 18.04.2000 г., от 27.11.2000 г., протокол за разпит от 24.04.2003 г. /след допълнително събиране на доказателства/, протокол за предявяване от 25.04.2003 г., в който е налице единствено оспорване размера на причинените вреди по автобуса. Следователно, пострадалият е предявил граждански иск в наказателното производство относно претендираните от него имуществени вреди, причинени му от ответника, т. е. налице е съдебен процес относно вземането му, което представлява основание за спиране на погасителната давност докато трае същият, съгласно чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Прекратяването на наказателното производство по реда на чл. 414ж НПК (отм.), в което участието на гражданския ищец не е задължително, е от 27.06.2003 г. (НОХД № 1289/2003 г.) и от тогава е започнала да тече нова давност за вземането на касатора, която не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба - на 30.07.2004 г. Поради това и направеният от въззивния съд извод за наличие на погасителна давност е в нарушение на материалния закон, но тъй като поради него липсват и изложени съображения по съществото на спора относно претендираното от ищеца вземане, то след отмяна на решението делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, при което съдът следва да обсъди събраните доказателства относно наличието на предпоставките на чл. 45 ЗЗД във връзка с доводите на страните и се произнесе по съществото на спора, съгласно правилото на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), както и по въпроса за разноските и за настоящето производство. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), настоящият състав на ВКС, II гражданско отделение