Решение № 278 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3289/2017 г.

Решение № 278 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3289/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 301, ал. 1, т. 7 ГПК. Образувано е по молба на Л. Д. Д., чрез адв. М. Е., адв. К. Б. и адв. С. С., за отмяна на определение № 446/27.06.2012 г., постановено по частно гр. д. № 204/2012 г. от състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение. В молбата се твърди, че са налице условията по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК – решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 08.12.2016 г. по жалби № 7949/2011 г. и 45522/2013 г. – Л. Д. и П. К. срещу България. Молбата се поддържа в открито съдебно заседание чрез адв. П. Б.. В. М. К., лично и като законен представител на детето К. В. К., чрез адв. Я. С., изразява становище за недопустимост на молбата – подадена по отношение на съдебен акт, спрямо който производството по чл. 303 ГПК е неприложимо, както е изяснено в т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, а още и за неоснователност на същата. Счита, че не е налице втората предпоставка, визирана в чл. 303, т. 7 ГПК – да има възможност процесуалните пропуски да бъдат отстранени, а и в решението на Европейския съд по правата на човека не се казва, че съдилищата са допуснали процесуални пропуски на действащия закон; насоката на решението е към Народното събрание, а молителят е обезщетен и той е получил своето морално удовлетворение. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Е. К. С., на която препис от молбата е връчен лично в съдебната палата на 04.09.2018 г., не е изразила становище по нея. В производството по чл. 307, ал. 1 ГПК съдът взе предвид следното: Л. Д. е предявил иск против И. К. С., К. В. К. и В. М. К. за установяване в отношенията между тях, че детето К. В. К. не е заченато и не произхожда от В. М. К., както и, че е биологичният баща на детето е Л. Д. Сезираният Софийски градски съд, с разпореждане № 25704/15.07.2011 г. е върнал исковата молба като недопустима – поради неотстранени нередовности, както и поради това, че Л. Д. не е в кръга на изрично посочените в чл. 63 и чл. 69 СК лица, които могат да оспорват произхода на детето, както и да претендират, че са негов биологичен баща. Въззивният Софийски апелативен съд намерил, че ищецът е отстранил всички нередовности на исковата молба, поради което не е налице основанието по чл. 129, ал. 3 ГПК. Потвърдил разпореждането на СГС по съображения, че ищецът е трето лице, което не може да оспорва произход. Подадената частна касационна жалба не е допусната до касационно обжалване, тъй като не е осъществена поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (редакция преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.). Молбата за отмяна е подадена от легитимирана страна и в срок. Настоящият състав намира, че е и срещу акт, подлежащ в случая на отмяна. Производството по чл. 303 и сл. ГПК е извънреден способ за извънинстанционен контрол на влезли в сила неправилни съдебни решения, когато неправилността се състои в несъответствие между решението и действителното правно положение и се дължи на причини, изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК - основания за отмяна, които не могат да се тълкуват и прилагат разширително. С ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 6, е постановено, че не подлежат на отмяна определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определенията, с които се прекратява производството поради отказ от иска. Съображенията за това разрешение в тълкувателното решение на ОСГТК на ВКС са, че с влизането в сила на такъв съдебен акт не се погасява правото на ищеца да получи търсената с иска защита. Последният отново може да заяви с иск същото спорно право. Повторното предявяване на иска е нов юридически факт, с осъществяването на който се поражда процесуално правоотношение, което не е идентично със старото. С провеждане на проверката за допустимост на производството съдът не повтаря предходната проверка за процесуална допустимост, в резултат на която е било постановено предходното определение за прекратяване на съдебното производство, а отново реализира служебно контрола за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството. В настоящият случай е постановено определение за прекратяване на производството поради неговата недопустимост. Исковете, подадени от ищеца, сега молител, обаче следва да се предявят в посочени от закона преклузивни срокове, които са изтекли към датата на подаване на молбата за отмяна и към датата на възникване на основанието, на което се основава тя. Казаното значи, че единствено по реда на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК молителят може да реализира правата си, ако при разглеждане на молбата по същество, съдебният състав намери, че тя е основателна. В хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК се въвежда специфичен, допълнителен критерий за допустимост на производството по отмяна – разглеждането на делото да е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението, установени с окончателно решение от Европейския съд по правата на човека. Разгледана по същество, молбата за отмяна е основателна. Основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК предполага наличие на две кумулативни условия: 1) окончателно решение, с което ЕСПЧ е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и 2) новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. Наличието на първата предпоставка се установява с решение на ЕСПЧ от 8.12.2016 г. по съединени жалби № 7949/2011 г. и № 45522/2013 г., първата подадена от Л. Д. В него е прието, че невъзможността на същия да установи биологичното си бащинство, липсата във вътрешното право на насоки по отношение на начина по който трябва да бъде упражнено правото на органите по собствена преценка да оспорят припознаване (по чл. 66, ал. 5 СК), както и повърхностният начин, по който са разгледани исковете (не са обсъдени детайлно фактите, нито са преценени различните заложени интереси и по-конкретно висшия интерес на детето), представлява нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧ - неспазване правото на личен живот. Изяснено е, че вътрешното право не предвижда възможност за едно лице, което претендира да е биологичен баща на дете, чието бащинство е установено чрез припознаване, да го оспори или да установи собственото си бащинство. Съдът, като е отчел свободата на всяка държава-членка да преценява при какви условия и на кого да позволява оспорване на припознаване, е изтъкнал, че националната намеса трябва да извърши преценка на справедливия баланс между конкуриращите се интереси на лицето и на обществото като цяло, като се изхожда от висшия интерес на детето. Съдът е приел, че абсолютната невъзможност за един мъж, претендиращ, че е биологичният баща, да се опита да установи бащинството си, единствено поради причината, че друг мъж вече е припознал детето, без да се вземат предвид и други факти, както и да се прецени най-добрия интерес на засегнатото дете в конкретния случай, е нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧ. Забраната за биологичния баща да се опита да установи бащинството си, ако съществува по националното законодателство, не бива да бъде абсолютна. Съдът, като обсъдил предвидената възможност по чл. 66, ал. 5 СК за предявяване на иск от прокуратурата или Дирекция "Социално подпомагане", е приел, че с нея не е уредено ефективно средство за правна защита, защото нормата не установява в кой случай властите могат да упражнят това си правомощие, нито каква е процедурата, която трябва да се следва; органите нямат задължение да проучат различните интереси, които са засегнати; това средство всъщност не е пряко достъпно за жалбоподателя, защото макар и да има възможност да ги сезира, тези органи не са длъжни по закон да изслушат заинтересованото лице или, в случай на отказ, да му съобщят мотивите за решението си, и не е предвидена възможност за съдебно обжалване на отказа. Съдебният състав намира, че е налице и втората предпоставка, визирана в чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК - новото разглеждане на делото е необходимо още и, за да се отстранят последиците от нарушението. Целта на нормата е да се избегне възникване на структурен проблем, засягащ правата на широк кръг лица и да не се постави България в неблагоприятно положение, като се предостави на жалбоподателите, за които ЕСПЧ е констатирал нарушение по ЕКЗПЧ, възможност за повторно разглеждане на случаите, по които ЕСПЧ вече е констатирал допуснато нарушение. Нормата е създадена, за да отговори на изискванията на чл. 46 ЕКЗПЧ и Препоръка № R /2000/2 на Комитета на министрите към Съвета на Европа за избор на подходящи мерки за изпълнение на решенията на ЕСПЧ (мотиви към проекта на ЗИД на ГПК, приет с ДВ бр. 42/2009 г.). В случая, по действащия Семеен кодекс, мъжът който твърди, че е баща на детето, няма активна легитимация да предяви иск за установяване на произход за баща, защото законът му е предоставил друга възможност да установи своето бащинство – припознаването. Той може да предяви иск за бащинство само в хипотезата на чл. 66, ал. 2 СК, ако извършеното от него припознаване бъде оспорено. Припознаването е едностранен и неотменим акт, не се изисква съгласие от други лица, но е необходимо припознатият да няма установен произход. При вече извършено припознаване от друго лице, биологичният родител не може сам да припознае същото дете в същото родствено качество (на баща/майка). Няма и възможност да оспори вече извършеното по-рано припознаване, за да установи собственото си бащинство - съгласно чл. 71 СК иск за установяване на произход не може да се предяви и припознаване не може да се извърши, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението на чл. 61 СК или с припознаването. От решението на ЕСПЧ, ползвано от молителя Л. Д., се установява, че по отношение на него съществуващата абсолютна забрана да оспори припознаването на детето, за което претендира че е биологичен баща, съставлява нарушение на чл. 8, § 1 от конвенцията, след като преди това компетентният орган – в случая сезираният съд, не се е запознал с конкретните обстоятелства, влючително тези, свързани със спазване на законодателството и неговото заобикаляне, както и със ситуацията на отделните частноправни субекти – детето, майката, законния баща и предполагаемия биологичен баща, а още и без да е преценен в конкретния случай най-добрият интерес на детето, вкл. възможността то да е поставено в риск. Правото на достъп до съд, макар и да не е гарантирано изрично, се съдържа подразбиращо се в чл. 6, § 1 ЕКПЧ – разпоредбата засяга не само провеждането на производство пред съда, след като такова бъде образувано, но също така, и най-вече, правото да се поиска образуване на съдебно производство. Правото на достъп до съд означава фактически и правен достъп. При налагането на ограничение на достъпа до съд, ограничението не трябва да е от такова естество, че да нарушава самата същност на правото, то трябва да има легитимна цел и да е в съответствие с принципа на пропорционалност, т. е, трябва да има разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел (Ashingdane v UK). Ограничаване на правото за започване на производство от определени заинтересовани страни, като други се изключват, може да е нарушение на правото на достъп, когато ги лишава от "самата същност" на правото (Holy Monasteries v Greece) или са непропорционални предвид конкретните факти (Arma v France; Kohlhofer and Minarik v Chech Republic). В случая по отношение на молителя Д. с решението на ЕСПЧ е признато, че е нарушено, установеното в чл. 8, ал. 1 от ЕКПЧ право на личен живот. Липсата на законодателна уредба и на осигурена адекватна защита на правото на биологичния баща да установи биологичната си връзка с детето не може да изключи гарантираното му право на достъп до съд по силата на чл. 6, § 1 от конвенцията. ЕСПЧ е припомнил в решението, представляващо основание на настоящата молба за отмяна, че договарящите страни са длъжни да изпълнят постановените окончателни решения по същество, по всяко дело. Установеното нарушение на чл. 8, § 1 е поради невъзможността съгласно вътрешното право, Д. да установи биологичното си бащинство единствено с мотива, че друг мъж вече е признал детето, без никаква преценка за пропорционалност на тази забрана и без съдът да балансира различните засегнати интереси. В тази именно връзка и в решенето е посочено, че националните власти са в най-подходящата позиция да преценят различните засегнати интереси и, че те са най-подходящи да вземат решение относно индивидуалните и общите мерки, които да бъдат взети при изпълнение на настоящето решение. По конкретното дело, доколкото към настоящия момент няма промяна в действащото законодателство, е от значение какви ще са индивидуалните мерки при изпълнение на решението спрямо засегнатите страни; полученото обезщетение за причинени неимуществени вреди от установеното нарушение не лишава страната от правото да получи защита на свое материално гражданско право чрез ефективен достъп до съд. В случая индивидуалните мерки се изпълняват чрез разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, която дава процесуалната възможност за отмяна на влязлото в сила определение за прекратяване на производството и неговото възобновяване на фаза преценка допустимост на исковете. Сезираният съд, предвид установеното нарушение от ЕКПЧ, ще следва да прецени и мотивирано да се произнесе дали съществуващата законова обща забрана за трето лице да оспори произход, установен чрез припознаване, в конкретния случай, спрямо ищеца Д. не нарушава самата "същност на правото", а преценено и с най-висшия интерес на детето, дали има легитимна цел и е в съответствие с принципа на пропорционалност. Това налага да се вземат под внимание конкретните обстоятелства относно отношенията между ищеца и майката, преди и след раждането, фактите относно извършеното припознаване, последващите действия по отглеждане на детето, съмнения за нарушение на закона и за заобикалянето му и всички други конкретни факти; ситуацията за детето, майката, законния баща и предполагаемия биологичен баща. В заключение, молбата за отмяна е основателна и като такава следва да бъде уважена (по съществото си е за отмяна на въззивното определение от 01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 3917/2011 г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него разпореждане от 15.07.2011 г. на Софийски градски съд, 3-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 14914/2010 г.; определението на Върховния касационен съд по ч. гр. д. № 204/2012 г. на III-го г. о., с което не е допуснато касационно обжалване не е по съществото на спорния процесуален въпрос относно допустимостта на исковото производство и не е акт, който подлежи на отмяна по реда на чл. 303 ГПК). Делото следва да се върне на първостепенния Софийски градски съд, който да продължи процесуалните действия по подадената искова молба, като извърши преценка на нейната допустимост с оглед дадените разяснения в настоящия съдебен акт и констатираните нарушения в решението на ЕСПЧ. Съдът следва да има предвид, че не е обвързан от сочената от страната правна квалификация, а още и, че предметът на спора е изяснен още при първоначалното гледане на делото – оспорване на произхода на детето К., установен чрез припознаване от В. М. К., както и обусловения от него иск за установяване на произход на детето К. от баща Л. Д. По разноските, сторени от страните в настоящото производство, следва да се произнесе съдът по спора съобразно постановения резултат. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,