Решение № 2957 от 21.3.2023 г. на ВАС, I о.

Заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Когато документът е представен в съдебно заседание, оспорването може да бъде направено най-късно до края на заседанието.

Съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него.

Тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила. От тълкуването на съща се налага извод, че след направено изрично волеизявление за оспорване на писмени документи, първоинстанцинният съд е следвало да установи, дали оспорените доказателства ще се ползват от страната, която ги е представила, в противен случай те следва да бъдат изключени от кръга на доказателствата по дело. След положителен отговор на този въпрос, съдът следва с нарочно определение да открие производство по оспорване на посочените доказателства, както и да укаже на страните, кой носи доказателствената тежест на оспорването. Доколкото в случая оспорените писмени документи не носят подписа на задълженото лице, а на представители на общинската администрация, то при условията на чл.193,ал.3,изр.второ тежестта на доказване на истинността на документа пада на страната, която го е представила,в случая на ответния по жалбата административен орган. В нарушение на цитираната норма на чл.193,ал.2 ГПК във вр.с §2 ДР ДОПК съдът не е установил, дали ответната страна ще се ползва от оспорените доказателства. Липсва и нарочно определение за откриване на производство по оспорване и проверка на истинността на документите, както и такова за разпределение за доказателствената тежест в процеса на оспорване. Всички изложени обстоятелства съставляват грубо нарушение на съдопроизводствените правила. Нещо повече. В самото съдебно заседание процесуалния представител на ответната страна е заявил, че моли за срок за поставяне на допълнителна задача на съдебно счетоводната експертиза. Освен това, на л. 580 и сл. от т.ІІ от първоинстанционното дело е депозирана молба от Столична Община, дирекция Ревизии и събиране на вземания, изх. СФР18 ТД26 -170/9/ от 02.09.2019г., с която във връзка с извършеното оспорване на представените писмени доказателства е поискано поставяне на конкретни задачи на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, свързани с установяване на действителното извършване на отделните видове услуги, за които се дължи ТБО. Независимо, че подобен род искане е допустим способ за доказване истинността на оспорените писмени документи, въпросната молба е изобщо не е обсъдена от съда, по нея няма нарочно или последващо произнасяне в съдебно заседание и липсва поставяне на такава задача на вещото лице по СЧЕ. Предвид изложеното се налага извод, че при извършено надлежно оспорване, без откриване на нарочно производство по проверка истинността на оспорените документи и без ангажиране на доказателства от страна на страната, която носи доказателствената тежест за установяване истинността на оспорените документи, решаващият съд е приел, че последните удостоверяват реалното извършване на услугите. Допуснатото нарушение е особено съществено и води като резултат до необоснованост на изводите на съда, за материална законосъобразност на ревизионния акт в тази му част. Съществено процесуално нарушение е приетото от решаващият съд, че фактът на извършване на услугите се установява от заключението на експерта по съдебно-техническата експертиза. Въпросният факт е правен, а не технически, и на него отговор следва да даде решаващият съд, а не експертът. Настоящата съдебна инстанция споделя и останалите оплаквания на касатора относно това, че липсва произнасяне от първоинстанционния съд по направени от него конкретни възражения. Съгласно чл.172а,ал.2 АПК, към решението съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. В конкретния случай въпросната разпоредба не е спазена от първоинстанционния съд, който не изложил никакви мотиви относно генералното възражение на жалбоподателя, че не са изпълнени материално-правните изисквания за издаване на оспорения административен акт. Така липсва произнасяне относно възраженията, свързани с това, че не посочен начин на определяне на размера на отделните задължения, механизма на определяне на същите и прочие. Допуснатите нарушения обуславят необходимостта от отмяна на решението в тази му част и при условията на чл.222,ал.2,т.1 АПК връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане следва да бъде открито производство по оспорване на въпросните доказателства, да бъде указано кой носи доказателствената тежест по оспорването съобразно правилата на чл.193,ал.3 ГПК, да бъде поставена допълнителна задача на вещото лице съобразно изричната молба на административния орган от 02.09.2019г. С оглед на ангажираните доказателства да бъде преценено следва ли оспорените доказателства да бъдат включени или изключени от кръга на доказателствата по делото, могат ли да бъдат надлежно доказателство за фактите и обстоятелства, предмет на тяхното съдържание. След това първоинстанционният съд да се произнесе по направените конкретни възражения на жалбоподателя и по основното му възражение, че не са изпълнени материално-правните предпоставки на чл.66 ЗМДТ във връзка с чл. 23 от цитираната по-горе наредба за издаването акта. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските за водене на делото в настоящата съдебна инстанция чл.226,ал.3 АПК в тази му част. Мотивите на настоящата инстанция относно възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност ще бъдат изложени по жалбата срещу допълнителното решение. При този изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната му част за разноските за разликата над 972,54лв. При този изход на спора дружеството касатор следва да бъде осъдено да заплати на Столична община разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 727,64лв. По касационната жалба срещу допълнителното решение. С допълнителното решение Административен съд София град е отхвърлил искането на жалбоподателя за допълване на решението. За да постанови този резултат решаващият съд е приел, че нито в жалбата, нито в хода по същество няма направено възражение за изтекла погасителна давност по чл.171,ал.1 или 2 ДОПК. От това е обоснован извод, че за съда не възниква задължение да се произнесе по възражението с нарочен диспозитив. На отделен ред е посочено, че при оспорването на ревизионния актове за съда е предвидена хипотеза за изтичане на давността в рамките на ревизионното производство по уважено възражение за изтекла давност чл.160,ал.4 ДОПК. Прието е, че такава хипотеза не е налице по делото. Отбелязано е, че при административното оспорване възражението за изтекла давност е отхвърлено като неоснователно. Посочено е, че в случая давностният срок е изтекъл в хода на съдебното производство, не в хода на ревизионното, поради което съдът не дължи предвиденото в чл.160,ал.4 ДОПК произнасяне. В първоинстанционното решение има изложени мотиви относно давността, без изграждане на нарочни изводи, дали същата е изтекла или не. Оспореното допълнително решение е правилно като краен резултат, но не по мотивите изложени в него. Фактът, че съдът се е занимал с въпроса за давността обосновава извод, че такова възражение явно е било направено от страната. Изложените доводи, свързани с липса на задължение на съда за произнасяне по аргумент чл.160,ал.4 ДОПК, също не могат да бъдат споделени. Нормата на чл.160,ал.4 ДОПК урежда една специфична хипотеза, в останалите случаи се прилагат общите правила и след преценка за материална законосъобразност при наличие на данни за изтекла давност, се посочва, че даденото задължение не подлежи на принудително изпълнение. С оглед на данните по делото, настоящата съдебна инстанция намира направеното възражение за изтекла погасителна давност за неоснователно. Нормата на чл.172,ал.2 ДОПК има следното съдържание: С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато: 1. задължението е отсрочено или разсрочено; 2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; 4. изпълнението е спряно по искане на длъжника; 5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа. От данните по делото е видно, че по искане на жалбоподателя, с нарочно определение 10021 от 23.2019г. /л.671 от т.ІІІ от първоинстанционното дело/ , влязло в законна сила като необжалвано, първоинстанционният съд спрял изпълнение на оспорения ревизионен акт до приключване на съдебното производство по оспорването му с окончателен акт. Следователно е налице хипотеза по чл.172,ал.2,т.4 ДОПК, която прави направеното възражение за изтекла погасителна давност неоснователно. В тази хипотеза не съществува задължение за произнасяне с нарочен диспозитив по възражението и постановеното допълнително решение се явява правилно и при условията на чл.221,ал.1 АПК следва да бъде оставено в сила.