Решение № 9972 от 13.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5091/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Г., гражданин на Ирак, подадена чрез пълномощник адв. И. Мадамжиев. Жалбата е срещу решение № 10196 от 16.03.2026 г., постановено по адм. дело № 12614 / 2025 г. по описа на Административен съд София – град (АССГ). С него е отхвърлена жалбата на касатора А. Г. срещу заповед № 5364з-5267/21.11.2025г. на директора на Дирекция "Миграция" – МВР, с която на чужденеца е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) на основание чл. 44, ал. 1 и по чл. 44 т. 4 ЗЧРБ „Връщане“, която да се изпълни до страната на произход Република Ирак. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отменена заповедта на директора на Дирекция "Миграция" – МВР. Ответникът – директорът на Дирекция "Миграция" при МВР не взима становище по касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение № 10196 от 16.03.2026 г. е отхвърлена жалбата на А. Г., гражданин на Ирак, срещу Заповед № 5364з-5267/21.11.2025г. на директора на Дирекция "Миграция" – МВР на основание чл. 44, ал. 1 и по чл. 44 т. 4 от Закон за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с която на жалбоподателя е наложена ПАМ – връщане до страната на произход- Република Ирак. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът е установил, че основанието за налагане на конкретната принудителна административна мярка е липсата на право на пребиваване на оспорващия в страната. Съдът приел, че заповедта е издадена в съответствие и с нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По делото не са били представени доказателства чужденецът да е от категорията уязвими лица или доказателства за семейни връзки на територията на Република България. Освен това от направените справки в информационната база на МВР съдът е установил, че към момента на издаване на ПАМ чужденецът не е подал заявление за продължително пребиваване, няма данни за нова виза, няма нова адресна регистрация, няма регистрирани данни за преминаване през ГКПП, както и няма данни за подадена последваща молба за предоставяне на закрила по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. Обжалваното решение е правилно. Съдържащите се в касационната жалба възражения в основната си част преповтарят повдигнатите пред административния съд въпроси, като твърденията са за необоснованост и неправилност на правните изводи, направени от първата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ, принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по ЗУБ е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Една от предпоставките за налагане на мярката е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отнемане на предоставена международна закрила по реда на ЗУБ. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за липса на актуална преценка и „давност“ на отказа за закрила. Правните последици от влязъл в сила отказ за предоставяне на международна закрила не отпадат с изтичането на времето. Видно от данните по преписката, с решение № 16539/04.10.2017 г. на председателя на ДАБ е отказано предоставяне на международна закрила. Решението е било обжалвано, но с влязло в законна сила на 22.11.2018г. определение № 7129/09.11.2018 г. по адм. дело № 12051/2017г. Административен съд София-град е оставил жалбата без разглеждане. Поради това А. Г. се явява незаконно пребиваващ в страната гражданин на трета държава, който може да бъде адресат на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ. Твърдението на жалбоподателя, че пребивава законно в страната, поради участието му в наказателни производства няма отношение към материална законосъобразност на настоящата обжалвана заповед. Качеството на подсъдим или свидетел по наказателни дела на територията на Република България не съставлява правно основание за законно пребиваване по смисъла на ЗЧРБ. Съгласно чл. 8 от ЗЧРБ, законният престой изисква валиден документ за задгранично пътуване, виза или разрешение за пребиваване, каквито касаторът не притежава. Фактическото му довеждане в страната по силата на Европейска заповед за арест (ЕЗА) е с цел изпълнение на процесуални задължения, но не легализира административния му статус след отпадане на мерките за задържане. Към момента на издаване на заповедта за принудителна административна мярка (ПАМ), касаторът е бил освободен с мярка подписка, а компетентната прокуратура изрично е потвърдила, че не се предвиждат непосредствени действия с негово участие. Спрямо лицето няма наложена ПАМ „забрана за напускане на страната“, поради което първоинстанционният съд правилно е приел, че пребиваването му е незаконно. Неоснователно е възражението на касатора, че решението на първоинстанционния съд противоречи на принципа за забрана за връщане. Съгласно чл. 3, т. 3 от Директива 2008/115/ЕО терминът "връщане" е процесът на връщане на гражданин на трета страна — при доброволно или принудително изпълнение на задължение за връщане — в неговата страна на произход, или страна на транзитно преминаване в съответствие със споразумения на Общността или двустранни споразумения за обратно приемане или други договорености, или трета страна, в която гражданинът на трета страна доброволно решава да се върне и в която ще бъде приет. Горепосочената разпоредба следва да се тълкува във връзка с чл. 2, § 2, б. "а" от същата Директива, според която държавите - членки могат да решат да не прилагат настоящата Директива за граждани от трети страни: "а" - по отношение на които има отказ за влизане или които са задържани и засечени от компетентните органи във връзка с незаконно прекосяване по суша, море или въздух на външната граница на държава - членка и които впоследствие не са получили разрешение или право на престой в тази държава членка. От приетите в първоинстанционното дело писмени доказателства е констатирано по безспорен начин, че лицето е напуснало страната на неустановена дата през 2018 г. и първоначално се е установило да живее в Италия, а в последствие в Гърция и Турция. Това е очевидно доказателство, че същият ползва Република България за транзитен пункт към Западна Европа, а не търси международна закрила. По делото не са налице доказателства за семейни или други връзки с лица, живеещи на територията на България, поради което не е нарушен чл. 5 от Директива 2008/115. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,