Решение № 15678 от 27.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2284/2013 г.

Решение № 15678 от 27.11.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2284/2013 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Костадин Тодоров Ватралев от гр. Пловдив, ул. "Щип" № 1, срещу Решение № 2686 от 12.12.2012 г., постановено от Административен съд - гр. Пловдив по адм. д. № 2952 по описа на същия съд за 2012 г., което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт (РА) № 161202257/31.05.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с Решение № 1056/21.08.2012 г. на зам.-директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, относно установено задължение за данък по чл. 35 от отменения Закон за облагане доходите на физическите лица за 2005 г. в размер на 7786,86 лв. и лихва от 5902,01 лв. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът изтъква, че Съдът неправилно е определил началното салдо на паричните му средства. Навежда оплакването, че паричният превод от м. декември 2005 г. не представлява дарение, а разпореждане с парични средства за сметка на родителите му за задоволяване на техни нужди. Касационният жалбоподател претендира отмяна на решението и решаване на спора по същество с цялостна отмяна на ревизионния акт. Не претендира разноски. В с. з. касаторът не изпраща представител. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП - в писмена защита чрез юк. Рашева излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд коректно е описал фактическата обстановка по делото. Съдът е формирал извода, че оспореният пред него РА е издаден от компетентен административен орган, както и че в хода на ревизионното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта, поради което същият е допустим и валиден административен акт. Съдът е установил, че спрямо касационния жалбоподател са установени обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, а именно - декларираните и/или получените приходи и доходи не съответстват на имущественото и финансовото му състояние на ревизираното лице за ревизирания период. Въз основа на това ревизиращият орган е приел, че данъчната основа на жалбоподателя за облагане с преки данъци следва да се определи по правилата на чл. 122 - 124 ДОПК. Съдът е споделил изводите на ревизиращия орган за несъответствие на имущественото и финансовото състояние на жалбоподателя с доходите му за ревизирания период от. Оттук е приел, че са налице основание за извършване на ревизия по особения ред на чл. 122 ДОПК. Съдът е изложил мотиви, че не са оборени констатациите в РД и РА относно фактическите установявания в хода на ревизията. Позовал се е на лежащата върху жалбоподателя тежест на доказване, с която последният не се е справил. Така постановеното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При постановяване на съдебния акт са спазени изискванията на чл. 156 и следв. ДОПК. При разглеждане на делото са допуснати и събрани всички относими към спора доказателства. Предоставена е пълна процесуална възможност на страните да изложат и защитят твърденията си. Правилно е разпределена доказателствената тежест по делото. Завършващият съдебен акт е постановен от законен състав, в съответната форма и надлежно връчен на страните. При това положение не се констатира допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. По направените твърдения за материалната незаконосъобразност и необоснованост на съдебното решение касационният съд намира следното: Когато ревизиращият орган установи наличие на предпоставки по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК, т. е. превишаване на разходите на ревизираното лице над приходите му, установената разлика следва да се счете за доход с недоказан произход, подлежащ на облагане, като размерът на данъчната основа се определя съобразно чл. 122, ал. 2 ДОПК, при спазване на производството по чл. 124 от кодекса. С посочените разпоредби законодателят е уредил законова презумпция, съгласно която наличието на несъответствие между приходи и разходи поражда основание за определяне на данъчна основа, подлежаща на облагане, като в производството по съставянето на акта за установяване на конкретното задължението ревизираното лице не само има право, но и задължението (по чл. 124, ал. 3 ДОПК) да декларира имуществото си, вида и размера на направените разходи, както и всички източници на доходи, приходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране и техния размер. Това задължение, преди да бъде определен конкретният размер дължимия данък, е пряк израз на принципа на обективност в действията на данъчната администрация и законоустановеност на публичните задължения. При несъответствие между двете финансови величини на ревизираното лице се предоставя възможност и негова е тежестта да докаже, че не е налице такова несъответствие. Когато това не бъда сторено, след преценка на обстоятелствата по чл. 122, ал. 2 ДОПК органът по приходите издава ревизионен акт с определена от него данъчна основа за облагане. Това е сторено в настоящия казус. Особеният ред за извършване на ревизия по чл. 122 и сл. ДОПК е приложим във всеки случай, когато данъчната основа не може да бъде определена по реда на материалния данъчен закон. В тези случаи в резултат от проявлението на някой от фактите, визирани в чл. 122, ал. 1 от кодекса е налице противоправно развитие на данъчното правоотношение. Същността на особеното ревизионно производство е да се установят и анализират относимите към ревизирания субект обстоятелства-критерии, за да се установи възможната пълнота от данни, които се доближават максимално до тази данъчна основа, при която би се стигнало при нормално развие на правоотношението. За определяне конкретните приходи и разходи на ревизираното лице е необходимо бъде установен възможно най-верният размер на данъчната основа, спрямо която да се изчисли и конкретно дължимият данък. Критериите за определяне на данъчната основа са очертани в чл. 122, ал. 2 ДОПК и същите не са лимитирано изброени, като целта на закона е данъчната основа да бъде определена в максимална степен обективно, т. е. в най-близка степен да е равна на действителната. Определената по този начин данъчна основа ще се различава в определена степен от реално осъществените данъчни фактически състави, но това е в резултат на действията, респ. бездействието на ревизираното лице. Върховният административен съд се е произнасял нееднократно, че съгласно чл. 124, ал. 2 ДОПК в производството по обжалване на РА при извършена ревизия по чл. 122 от кодекса фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното. Нормата е процесуална и има императивен характер (Решение № 3496 от 17.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12762/2008 г. и др.). При съдебното обжалване на акта законодателят е създал още една възможност в полза на ревизираното лице да установи липсата на обстоятелства по чл. 122, ал. 1 ДОПК, оборвайки констатациите на РА. Касационният съд намира, че действително жалбоподателят и настоящ касатор не се е възползвал от така предоставената му възможност, поради което не е успял да обори констатациите на ревизията. От гледна точка на съдебния административен процес да се упражни правото на съдебно обжалване означава да се предяви пред съда искане за разглеждане и разрешаване на конкретен административен спор. В съдебното производство задълженото лице е равнопоставено с административния орган. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. При разпределение на доказателствената тежест между страните решаващо е обстоятелството каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно фактите, обуславящи тази последица, съответната страна носи доказателствената тежест. Основно място тук има коментираната по-горе законова презумпция по чл. 124, ал. 2 ДОПК. Доказателствената тежест не означава задължение за представяне на доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в процеса налагат Съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без значение дали те са представени от страната, чиято е доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по спора, или са издирени служебно от съда. При това положение въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Това разбиране произтича от задължението за съда да реши делото по същество, като отмени изцяло или отчасти ревизионния акт в обжалваната част или да отхвърли предявената жалба, независимо дали в съдебното производство страните са ангажирали доказателства. Изпълнението на това задължение от страна на съда, означава при отсъствие на доказване, да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом не е осъществен юридическият факт, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление. Както пред административния съд, така и пред настоящата инстанция са били спорни два въпроса: първият - дали следва да се зачетат като съставляващи на началното салдо към 1.01.2005 г. декларираната като налична сума в брой в размер на 2500 лв. и изтеглените през 2003 г. и 2004 г. суми от банковите сметка на ревизираното лице; вторият - как следва да се тълкува банковият превод от м. декември 2005 г. По нито един от тези въпроси не са ангажирани убедителни доказателства, опровергаващи констатациите на ревизията, поради което жалбоподателят следва да понесе последиците от надоказването, дължащи се на пасивното му процесуално поведение. По първия спорен момент ревизираното лице се е позовало на суми по банковите си сметки и налични пари в брой. Безспорно е установено, че към началото на ревизирания период банковите му сметки са били с нулеви салда. Това означава, че сумите по тях са изтеглени преди 1.01.2005 г. Ето защо твърдяните суми не могат да се приемат за налични и разполагаеми, така че да участват във формирането на началното салдо на жалбоподателя. При това положение не е ясно дали изтеглените суми не са изразходвани за по-крупни покупки на движими или недвижими вещи или ремонти, като следва да се има предвид, че ревизията не се е занимавала с този аспект, тъй като е извън времевия обхват на ревизията. Относно твърдяните като налични пари в брой не са представени доказателства нито за мястото и начина на съхранението им, нито за начина на тяхното кумулиране, за да може Съдът да се убеди в истинността при тяхното деклариране. При съвкупната преценка на събраните доказателства става ясно, че декларацията на ревизираното лице по чл. 124 ДОПК остава изолирано доказателство, което не се подкрепя от останалите по преписката. По втория въпрос прави впечатление промяната в защитната версия на жалбоподателя: първоначално той е твърдял, че сумата му е дадена назаем от неговите родители, а впоследствие - че става въпрос за чужди пари, с които той е извършил само банков превод като операция с технически характер. Правилна е преценката на Съда за липса на каквито и да било доказателства, от които да могат да бъдат направени макар и косвени съждения относно факта, че родителите са притежавали тези пари и че действително са я дарили на сина си. Освен твърденията им други доказателства няма, за да бъдат съпоставени с оглед преценката за достоверност. Не е доказано дали имотът, за който е закупена отоплителната инсталация, принадлежи изцяло на родителите на жалбоподателя. В тази връзка следва да се има предвид, че адресът на сградата, за която се твърди да е монтирана инсталацията, е същият, който жалбоподателят и настоящ касатор е посочил в двете си жалби - до административния съд и до ВАС. Не е ясно дали отоплителната инсталация е доставена, нито дали е монтирана. Не е доказано по какъв начин е захранена банковата сметка - дали въпросните суми са предадени на жалбоподателя или са преведени по банков път от родителите му. Крайното становище на касационната инстанция е, че констатациите на ревизията за превишение на разходите над приходите на ревизираното лице са били законосъобразни и за размера на определения на касатора пряк данък и лихва правилно са били потвърдени. Предвид гореизложеното решението на Административен съд-гр. Пловдив не страда от пороците, посочени в жалбата и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора и претенцията на ответника по касация за разноски, на него не следва да се присъждат разноски, тъй като вече са му присъдени от първата съдебна инстанция. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд, Осмо отделение,