Решение № 5597 от 30.5.2023 г. на ВАС, VIII о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директор на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - гр. София, подадена чрез процесуалния му представител юрк. Горанов, против Решение 5337/22.08.2022 г., постановено по адм.дело 10225/2021г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, в частта му, с която е отменен Ревизионен акт /РА/ Р-22220520004700-091-001 от 26.03.2021 г., издаден от органи по приходите на ТД на НАП - София, потвърден с Решение 1421 от 13.09.2021 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - София при ЦУ на НАП, в частта, с която на Компласт България ЕООД са определени задължения за ДДС за внасяне в общ размер на 47 906,06 лева и лихви за забава в размер общо на 10 588,89 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит, и допълнително установен Корпоративен данък за внасяне за 2015, 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г. в размер общо 29 600,44 лева и лихви за забава в размер на 7 346,23, както и в частта му за разноските. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като от аргументите в касационната жалба се извеждат касационни основания по смисъла на чл. 209 т. 3 от АПК необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Изложени са подробни съображения, че след като правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса, необосновано спрямо доказателствата по делото съдът е приел, че Компласт България ЕООД се е справил с нея и е установил в условията на пълно доказване спорния по делото факт по осъществяването на доставките на стоки/услуги, вкл. и последващото им използване в неговата икономическа дейност част от кумулативните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит, респ. обосноваващи документалната обоснованост по смисъла на чл. 10 от ЗКПО на осчетоводените разходи. Подробни аргументи са развити в касационната жалба, като е сторено позоваване на съдебна практика, формирана в цитирани решения на ВАС, и тълкуването на общностните правни норми дадени в също посочени Решения на СЕС. По същество претендира отмяна на обжалваното решение в посочената му части и съответно отхвърляне на жалбата против РА и в тези му части, ведно с присъждане на осъществените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба Компласт България ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Бърчев оспорва касационната жалба. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Осмо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е била законосъобразността на РА Р-22220520004700-091-001 от 26.03.2021 г., издаден от органи по приходите на ТД на НАП - София, потвърден с Решение 1421 от 13.09.2021 г. на Директора на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП в частта му, с която на Компласт България ЕООД, са установени следните допълнителни /извън тези, декларирани от данъчно-задълженото лице, а и разчетени с бюджета/ по вид и размер публични задължения, както следва: При разрешаване на спора относно материалната законосъобразност на РА съдът подробно е изложил предприетите от приходната администрация действия в хода на ревизията и събраните на съответния етап от производството писмени доказателства. Откроил е вменените публични задължения по видове, данъчни периоди и правни и фактически основания за тяхното определяне. След това административният съд е пристъпил към разглеждане на спора по същество по отделните материални закони. По определените по ЗДДС публични задължения са изложени мотиви в следните насоки: В частта на установените задължения по ЗДДС След като са анализирани относимите правни норми и част от практиката на СЕС на ВАС, е прието е, че правният спор се свежда до това налице ли са действително извършени доставки по процесните фактури с предмет стоки, респ. услуги по смисъла съответно на чл. 6 /чл. 14 § 1 от Директива 2006/112/, респ. чл. 9 от ЗДДС и настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС, който въпрос е посочен като фактически и свеждащ се до доказване факта на прехвърляне собствеността върху стоките, а при доставка на услуги - до доказване факта на предаване резултата от извършените услуги на получателя, и в крайна сметка за физическото им наличие при ревизираното лице. Доказателствената тежест за установяване на този положителен факт от обективната действителност е възложена изцяло на жалбоподателя, съобразно общите правила за доказване, според едно от които, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. В доказателствена тежест за оспорващия е възложено и установяването на наличието на идентифицираните кумулативни предпоставки по чл. 68 и чл. 69 от ЗДДС и отсъствие на пречки по чл. 70 от ЗДДС, които да препятстват упражняването на правото на данъчен кредит. Прието е, че с тази доказателствена тежест Компласт България ЕООД се е справил, поради следните аргументи. На лице е документалната обоснованост на всяка една от спорните фактури /такива съществуват/; получаването на спорните доставки е осчетоводено при жалбоподателя, което води до извод за законосъобразно извършена счетоводна операция. Доставчиците са отразили спорните фактури в дневниците за продажби и СД по ЗДДС, с изключение на фактурата, издадена от Транс Бат Комерс 2012 ЕООД, поради което оспорването, с изключение в частта му касателно тази фактура, следва да се приеме за основателно. Така прието е, че се касае до реално извършени и приключени счетоводни операции, поради което и изводът за противното на ревизиращия екип е възприет за необоснован. Отхвърлени са аргументите, че от значение за установяване факта наличието на доставка по смисъла на чл. 12 ал. 1 от ЗДДС е необходимо установяването на технически, материален и кадрови ресурс за доставчика, както и че тази липса не може да се разглежда самостоятелно извън събрания по делото доказателствен материал; на лице е документалната обоснованост на всяка една от спорните фактури /такива съществуват/; получаването на спорните доставки е осчетоводено при жалбоподателя, което води до извод за законосъобразно извършена счетоводна операция. Анализът на съда аналогично е сторен относно съдържанието на фактурите, доказателствата за плащане в брой /фискални бонове - ФБ/, данните за счетоводното отразяване на доставките при получателя и за включването им в дневниците за продажби и СД по ЗДДС от всеки един от тези доставчици, потвърдено и от заключението на вещото лице, което е мотивирало съдът да приеме, че отказът от право на данъчен кредит с мотив за липсата на материална, кадрова и техническа обезпеченост за доставчиците е незаконосъобразен. В подкрепа на този си извод е цитирал и практиката на СЕС по дела С-18/13 и С-342/11. В обобщение е прието, че при наличието на преки доказателства за реалност на доставките на стоки и услуги, каквито ревизираното лице при проявена дължима грижа е обезпечило още в хода на своята търговска дейност (договори, приемо-предавателни протоколи, стокови разписки, протоколи за извършена работа и др.), е налице основание съдебният състав да приеме за успешно проведено от страна на жалбоподателя главно и пълно доказване на настъпване на юридически факти, водещи до възникване на право на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. Посочено е и че, неоткриването на третите лица на адресите на управление само по себе си не може да формира изводи във вреда на ревизираното лице и в съвкупност с изложените факти, не разколебава извода за доказана реалност на процесните доставки. По тези съображения РА е приет за материално законосъобразен в частта му относно отказаното право на данъчен кредит по фактура 2000000283 от 14.01.2020 г., с издател Транс Бат Комерс 2012 ЕООД и жалбата е отхвърлен в тази й част, респ. е възприета материалната незаконосъобразност на РА в посочените му по-горе останали негови части и същият е отменен. Относно установените задължения по ЗКПО. Предвид възприетото по-горе първоинстанционният съд е възприел като частично материално незаконосъобразен РА и в частта му относно допълнително установените задължения за корпоративен данък за внасяне за всеки един от спорните данъчни периоди (с изключение на задълженията по ЗКПО за 2019 г., ведно със съответните лихви за забава, установени във връзка с непризнатия разход по фактура 2000000283 от 14.01.2020 г., с издател Транс Бат Комерс 2012 ЕООД), с аргументи че в случая не са на лице както предпоставките на чл.26 т.2 във вр. с чл.10 от ЗКПО за преобразуване на декларирания счетоводен финансов резултат в посока неговото увеличаване със сумата на данъчните основи на процесните фактури, отчетени като разход по сметка 602, поради тяхната документална обоснованост. Аналогично и РА е отменен частично. Настоящата касационна инстанция преценява решението на АССГ в оспорените му части като валидно и допустимо, но неправилно поради неговата необоснованост и следващото от това неправилно приложение на материалния закон а именно по всички посочени касационни основания от Директора на Дирекция ОДОП гр. София. Правилно е приел съдът, че РА е валиден акт, издаден от компетентни органи по приходите, както и че в ревизионното производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Първоинстанционният съд подробно е обсъдил доказателствата във връзка с доставките на всеки един от доставчиците, но е сторил и необосновани фактически изводи за доказано реално осъществяване на спорните услуги, респ. прехвърляне правото на разпореждане като собственик по отношение на спорните стоки. Въз основа на неправилно установените факти неправилно е приложен материалният закон. Безспорно разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на нормативните изисквания за реквизити, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, а и от цитираната в касационната жалба съдебна практика, като СЕС в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на осъществена доставка било то на стока или на услуга. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11. Материално правните предпоставки за възникването на правото на приспадане на данъчен кредит са формулирани нееднократно и в съдебната практика на ВАС, и в тази на СЕС, вкл. и цитираната такава в касационната жалба. Както е посочено например в т. 25 от Решение от 13 февруари 2014г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано. . Или вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС и въпроса за последващото влагане на услугите/стоките в икономическата дейност на данъчно-задълженото лице, но преценката му е неправилна. Тук е мястото да се посочи и че формалните предпоставки за правото на приспадане са дефинирани нееднократно в съдебната практика, вкл. и тази на СЕС. Както е посочено например в Решение от 15 Септември 2016г. по дело С-516/14 на СЕС /т.41 и сл./ Колкото до формалните предпоставки за упражняване на това право, от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. Wąsiewicz, C280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C277/14, EU:C:2015:719, т. 29). Разбира се в същото това решение се подчертава и, че принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнени материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация за да установи последните, при което е прието, че Данъчната администрация не може да откаже правото на приспадане на ДДС просто със съображението, че дадена фактура не отговаря на изискванията по член 226, точки 6 и 7 от Директива 2006/112, ако тя разполага с всички данни, за да провери дали материалноправните предпоставки, свързани с това право, са изпълнени и не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. Тази констатация се потвърждава от член 219 от Директива 2006/112, съгласно който всеки документ или съобщение, което изменя и се отнася специално и недвусмислено за първоначалната фактура, се третира като фактура. , но също така постановява и че при положение, че именно данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това (вж. в този смисъл решение от 18 юли 2013 г., ЕвитаК, C78/12, EU:C:2013:486, т. 37). Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (вж. в този смисъл решение от 27 септември 2007 г., Twoh International, C184/05, EU:C:2007:550, т. 35). /т.42 и сл./. В тази връзка относимо за разрешаването на правния спор е разрешението дадено и с Решение от 8 май 2013г. по дело С-271/12 на СЕС, съобразно което, общностното право допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки . Или в обобщение установяването на всички посочени кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС, вкл. и цитираната такава в касационната жалба. Едва при справяне с така възложената му доказателствена тежест, би стоял въпросът за добросъвестността на получателя в аспекта на извършена измама/респ. злоупотреба с права и неговото знание и/или участие, безспорно доказателствената тежест за установяването на които обстоятелства стои изцяло в данъчната администрация. Именно това са били обстоятелствата в главното производство при които е постановено Решение от 21 юни 2012г. по съединени дела С-142/11 и С-80/11, а именно че, първо, сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е извършена видно от съответната фактура и второ, тази фактура съдържа данните, изисквани от Директива 2006/112, поради което са изпълнени предвидените в тази директива процесуални и материалноправни условия за възникването и упражняването на правото на приспадане /т.44 и т.52/. В този порядък съобразно наведените възражения в касационната жалба относно сторената преценка на доказателствения материал и обосноваността на изводите на първоинстанционния съд, е необходимо да се уточни, че във връзка с доказване на посоченото от страна на ревизирания субект са представени единствено и само процесните фактури, ведно с приложените фискални бонове към тях и доказателства за счетоводното им отразяване, но такива липсват във връзка с последващата реализация на стоките, респ. влагането на същите и/или услугите в облагаемата дейност на Компласт България ЕООД, което е било достатъчно основание, дори и при установена реалност на доставките да се откаже претендираното право на данъчен кредит. Основателно се поддържа в касационната жалба, че тази кумулативна предпоставка /посочена междувпрочем и от първостепенния съд/ не е била доказана, при оспорването на този факт, повдигнат още с РД и РА. Това не е установено посредством вкл. и приетото по делото заключение на вещото лице. Така например неясно, с коя точно от икономическите дейности на ревизирания субект (данните са за строителство и търговия с регистрационни табели, но не собствено производство, а внос от РСърбия) са свързани например доставките на както е посочено пластмаса и гранули за пластмаса . Веднага следва да се посочи, че това последващо използване в икономическата дейност (сама по себе си облагаема) на ревизирания субект не следва да е непременно под формата на последващи доставки на стоки в непроменен вид, респ. на идентични услуги, но във всички случаи следва да е доказано в процеса. На следващо място, както се посочи по-горе, по част от доставките единствените доказателства за осъществяването им са самите фактури, ведно с фискалните бонове към тях и доказателствата за счетоводното им отразяване, но това както нееднократно се сочи в съдебната практика, само по себе си не е достатъчно за доказване факта на доставката за целите на облагане както с косвени, така и с преки данъци. В крайна сметка по делото дори не са приложени конкретно индивидуализирани фактури, издадени от доставчиците Ай Три Билд ЕООД; Датас Трейдинг 2016 ЕООД; Ди Вижън БГ ЕООД; Ивела 09 ЕООД; Интралот БГ ЕООД; Кенанендглоуп ЕООД; Кю Кюмюникейшън ЕООД; Перфект Строй Роудс ЕООД; Сивера-Милков ЕООД; Стинекс енд ко ЕООД; Булберк Консулт ЕООД и по две от фактурите, издадени от Интеграл Инвестмънт ЕООД, във връзка с упражненото право на данъчен кредит по които самото ревизирано лице е извършило необходимите корекции т.нар. тяхно сторниране в последващ данъчен период, за което са ангажирани и съответни доказателства. В така съставените документи всъщност Компласт България ЕООД признава неизгодния за себе си факт от обективната действителност, а именно че правото на данъчен кредит по същите първични счетоводни документи е упражнено, респ. по същите е осчетоводен разход, без да е извършен обективираната с тях доставка /било то на стока или услуга/. Що се касае до преките доставчици с изключение на Стинекс Енд Ко ЕООД, Булбек Консулт ЕООД, Фрий Трейд ЕООД, Ронброс БГ ЕООД, Ею Съксен ЕООД и Мари Билд ЕООД, никой не е ангажирал каквито и да било доказателства в срока, предоставен им в хода на извършените им насрещни проверки, след редовно връчени ИПДПОЗЛ /така протоколите за извършени насрещни проверки/. Останалите писмени доказателства в битието им на частни документи без материална доказателствена сила, е необходимо да са точни, конкретни, изчерпателни и да е налице съответствие относно стопанските операции, отразени в тях. С оглед на така изложеното и при съобразяване предмета на доставките, вписан във фактурите и при лисата на ангажирани договори и приемо-предавателни протоколи по част от тях, респ. при ангажирани единствено приемо-предавателни протоколи и изолирани договори, не винаги с идентично описание (например и двете фактури, издадени от Енерджи Мар Билд ЕООД, са предмет услуга съгласно договор , осчетоводени са по сметка 602 Разходи за външни услуги съгласно заключението на вещото лице, но са ангажирани Договор и приемо-предавателен протокол за доставка на материали; Договорът за доставка от 23.10.2018 г. и приемо-предаватеният протокол от 23.10.2018 г. са с различен предмет от фактура 100000038 от 23.10.2018 г., издадена от Зарди Ауто ЕООД; Договорите, сключени с Амирал Груп ЕООД имат за предмет изработка на дизайн на табели без ясни параметри, при положение че се твърди да се касае до регистрационни табели на автомобили, които са нормативно уредени; фактурата, издадена от Василевс Билдс ЕООД е с предмет съгласно Договор , 1 бр. ед. Цена 5 000 лева, което неясно как кореспондира с представения Договор от 29.09.2017 и ППП от същата дата за кашони , бр. 1 250, ед. цена 4,00 лева и обща цена 5 000 лева), без яснота в какво точно се изразява рекламна кампания за 2020", "поддръжка на сайт , без яснота относно параметрите на транспортна услуга мартингово проучване , фейсбук реклама , поддръжка на фейсбук страница , транспортни разходи и товаро-разтоварни дейности , необосновано съдът е приел, че същите са индивидуализирани в достатъчна степен, за да е възможно да се установи тяхното осъществяване предаване на стока и предоставяне на услуга. В този смисъл не следва да се кредитират, и основателно е възражението на касатора за това, представените приемо-предавателните протоколи и останалите писмени доказателства към част от фактурите. След като се констатира, че на практика по-голямата част от фактурите не отговарят на изискването на чл. 114 т. 9 и т. 11 от ЗДДС, вкл. и на това на чл.226 т.6 и т.7 от Директива 2006/112 /всъщност описанието на стопанските операции е крайно бланкетно/, към които препраща чл. 71, т. 1 ЗДДС, а част от процесните фактури дори и не са представени на вниманието на ревизиращите органи, а и на съда, то се следва изводът, че не е изпълнено условието на чл. 71, т. 1 от ЗДДС за признаването на правото на данъчен кредит. В случая не може да се приеме, че са на лице други съпътстващи доставките документи, които да удостоверяват тези индивидуализиращи ги белези /вкл. и по смисъла на чл.219 от Директива 2006/112/ каза се съдържанието на представените и то само частично в хода на ревизията приемо-предавателни протоколи и договори, в по-голямата си част са бланкетни. Без да бъде установен конкретно видът на услугите и какво е получено в резултат на извършването им, е невъзможно да се извърши преценка за това дали тези услуги действително са извършени, датата на която е настъпило данъчното събитие по тях и дали резултатът от тях е използван от получателя във връзка с икономическата му дейност. Или в случая следва да намери разрешението, дадено с цитираното Решение на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/2012., Petroma Transports SA, съгласно което допустима е национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на доставки, които разполагат с непълни фактури и това е така, защото информацията относно вида на стоките и услугите и тяхното количество е необходима за преценката относно това налице ли са условията, при които следва да се признае правото на данъчен кредит, а отделно от това допустим е един такъв отказ дори и ако въпросните доказателства за представени едва след приемане на решението за отказ. Следва да се посочи, че дейността на администрацията е била в унисон и с разрешението дадено с цитираното по-горе Решение на СЕС по дело С-516/14 - не може да се приеме в конкретиката на казуса, че същата е разполагала с доказателства и то предоставени от ревизирания субект /а и от доставчиците/, които да й позволят да установи материално правните предпоставки за възникването на правото. По отношение на останалите фактури, макар да е налице описание на стоките/услугите в приложените към тях ППП, то това описание е твърде общо и непълно, налични са непълни и различаващи се документи /както се посочи по-горе/, поради което и не може да се приеме, че същите доказват прехвърлянето на правото на разпореждане със стоките, респ. такива установяващи вида и обема на конкретните услуги, за да се приеме, че е изпълнено изискването за осъществяване на доставките. По делото липсват и каквито и да било доказателства за последващото им влагане в икономическата дейност на търговеца. Каза се осъществяването на доставките и използването на стоките или услугите от получателя за неговите облагаеми доставки, респ. във връзка с осъществяваната независима икономическа дейност, са основните две предпоставки, които следва да са налице, за да се признае правото на приспадане на ДДС /т. 33 от решението на СЕС от 6 декември 2012 по дело C-285/11, Боник, на което АССГ се е позовал в мотивите на решението си/. Лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, както принципно правилно е посочил и първостепенният съд /виж т. 44 от определение на СЕС от 15 юли 2015 по дело С-123/14, Италес/. Доколкото доставка на стока според определението на чл. 14, § 1 Директива 2006/112, транспонирана в чл. 6, ал. 1 ЗДДС, означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик, то именно фактът на предаването и приемането им на първо място следва да бъде доказан, а при услугите - какво е изработено /изпълнено/ от доставчика, как е констатирано изпълнението, какъв е резултатът от изпълнението и обстоятелствата по предаване и приемане на същия от възложителя. А това именно следва да се приеме, че не е сторено от ответника по касация. Съобразява се и разбирането, застъпен вкл. и от СЕС в цитираното по-горе решение по дело С-13/18, т.41, че Необходимо е да се припомни, че в рамките на общата система на ДДС държавите членки са длъжни да гарантират спазването на задълженията, които данъчнозадължените лица имат, и те се ползват в това отношение с известна свобода, що се отнася именно до начина на използване на средствата, с които разполагат. В рамките на тези задължения член 242 от Директива 2006/112 предвижда по-специално, че всяко данъчнозадължено лице следва да води достатъчно подробна счетоводна отчетност за целите на прилагането на ДДС и за извършването на контрол от данъчния орган (вж. в този смисъл Решение от 29 юли 2010 г. по дело Profaktor Kulesza, Frankowski, Jóźwiak, Orłowski, C188/09, Сборник, стр. I7639, точки 22 и 23). . В конкретиката на казуса очевидно вкл. не се установява и водената счетоводна отчетност именно при ревизирания да позволява установяване на материално правните предпоставки, както бяха очертани по-горе (в частност влагането в икономическата дейност), за възникването на правото на приспадане Принципно вярно е, че установяването на произхода на стоката, респ. притежанието на същата у прекия доставчик, транспортът й, кадровата, материалната и техническата обезпеченост не са част от елементите формиращи правото на данъчен кредит, но също така е вярно, че основната предпоставка за възникването и надлежното упражняване на същото това право е осъществяването на доставка на стока по смисъла на чл.6 ал.1 от ЗДДС, респ. чл.14 § 1 от Директива 2006/112/ЕО, а именно прехвърляне правото да се разпорежда като собственик на получателя върху стоката, респ. извършването на услугата по смисъла на чл.9 от ЗДДС. Именно за нуждите на този обективен факт от действителността, а и на факта на последващото им влагане в облагаемата дейност на касатора, установяването на които е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС, се дължи съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Що се касае до съображенията на съда относно добросъвестността на лицето, то каза се при несправяне с доказателствената тежест относно установяването на всички формални и материално правни предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на данъчен кредит по спорните фактури, то този въпрос е ирелевантен. В този смисъл според т. 33 от решението на СЕС от 6 декември 2012 по дело C-285/11, Боник, само ако се установи, че разглежданите в главното производство доставки на стоки са реално осъществени и впоследствие тези стоки са били използвани от получателя за целите на неговите облагаеми сделки, по принцип правото на приспадане не би могло да му бъде отказано. Лицето, което иска да приспадне ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това /вж. решение от 26 септември 1996 г. по дело Enkler, C-230/94, т. 24 и решение от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, Евита-К, т. 37/. Като в т. 43 и т. 44 СЕС пояснява, че тъй като отказът да се признае право на приспадане, представлява изключение от основния принцип, какъвто се явява това право, компетентният орган по приходите трябва надлежно да установи обективните данни, въз основа на които може да се заключи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки /вж. решение по дело Mahagеben и Dаvid, т. 49/ и само в случай, че запитващата юрисдикция приеме за установени реалното осъществяване на доставките на стоки и последващото използване на тези стоки за целите на облагаемите сделки на получателя, тя би трябвало да провери дали съответните органи по приходите са установили наличието на такива обективни данни. Или в оспорената му част относно установените задължения /главница и лихви/ първоинстанционно решение е постановено при неправилно прилагане на относимите материалноправни норми и приложимите решения на СЕС, като основателни са доводите на касатора. Според последните именно националната юрисдикция е задължена в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, да извърши глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото, за да определи дали жалбоподателят може да упражни право на приспадане на основание на процесните доставки. Въпреки, че принципно се е съобразил с това съдът неправилно е преценил, че само въз основа на фактурите и непълните и противоречиви представени частни документи може да се приеме, че доставките са действително осъществени. Всъщност първостепенният съд не е прецизирал, факта че част от вмененото акцесорно задължение лихви за забава в размер общо на 8 884,70 лева, е в резултат на незаконосъобразно упражнено право на данъчен кредит поради неизпълнение на фактическия състав на чл. 69 ал. 1 т. 1 от ЗДДС (липса на доставки) по конкретно индивидуализирани фактури, издадени от доставчиците Ай Три Билд ЕООД;, Датас Трейдинг 2016 ЕООД; Ди Вижън БГ ЕООД; Ивела 09 ЕООД; Интралот БГ ЕООД; Кенанендглоуп ЕООД; Кю Кюмюникейшън ЕООД; Перфект Строй Роудс ЕООД; Сивера-Милков ЕООД; Стинекс енд ко ЕООД; Булберк Консулт ЕООД и по две от фактурите, издадени от Интеграл Инвестмънт ЕООД, за периода от упражняването му до момента на възстановяването му в бюджета . Всъщност нито с жалбата до АССГ, нито с жалбата до Директора на Дирекция ОДОП гр. София, са изложени конкретни съображения за незаконосъобразността на РА в тази му част. Каза се не само, че ревизираният субект още в хода на ревизията е коригирало упражняването на правото на данъчен кредит по същите първични счетоводни документи, но и не е ангажирало каквито и да било доказателства за осъществяването на обетивирани с тях счетоводни операции. При тези установявания изцяло споделима е била тезата на органите по приходите, че в случая неправомерно е било упражнено правото на данъчен кредит по посочените фактури, поради неизпълнение на фактическия състав на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС а именно липсва извършена доставка, респ. настъпило данъчно събитие, а и предметът на доставките не е използван за независимата икономическа дейност на дружеството (тук мотивите следва да се посочи са относими и в частта по ЗКПО, вкл. и относно непризнатите разходи по същите първични счетоводни документи), но отчитайки факта, че в последствие същият е възстановен в бюджета, се следват на основание чл. 175 ал. 1 т. 2 от ЗКПО единствено процесните лихви за забава. Междувпрочем тези изводи следва изцяло и константната практика на ВАС по този въпрос. Или неправилно РА в посочените му тук части е възприет за материално незаконосъобразен. В обобщение при установените по делото факти, незаконосъобразно съдът е приел, че са изпълнени условията на чл. 68, ал.1, т.1 и чл. 71, т.1 във връзка с чл.6 и чл. 9 от ЗДДС за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури, респ. че не се дължат вменените акцесорни задължения по ЗДДС в посочения им размер. Съдебният акт в тази му част, като неправилен, при наличието на поддържаните в касационната жалба касационни основани по чл. 209 т. 3 от АПК необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, следва да бъде отменен, с разрешаване въпроса по същество с отхвърляне на жалбата на дружеството против тази част на РА. Относно установените задължения по ЗКПО. В частта по ЗКПО установеното задължение за корпоративен данък, отменено от съда, е в резултат от преобразуване на финансовия резултат с разходи, отчетени като такива за външни услуги, респ. за материали от ревизираното лице по коментираните по-горе две групи фактури. Предвид изложеното по-горе от касационната инстанция, че фактурите, издадени от посочените дружества не документират действително осъществени доставки, незаконосъобразно съдът е приел, че отговарят на изискването по чл. 10, ал.1 ЗКПО за документална обоснованост. Така издадените фактури не отразяват вярно стопански операции, поради което следва да се приемат за документално необосновани. В този случай на основание чл. 26, т. 2 ЗКПО разходите не се признават за данъчни цели. Съдебният акт и в тази му част, като неправилен следва да бъде отменен, с разрешаване въпроса по същество с отхвърляне на жалбата на дружеството и против тази част на РА. Съобразно изложеното следва да се приеме, че неправилно е разрешен и въпросът за разноските от първоинстанционния съд, като съдебният акт и в тази му част следва да бъде отменен. По разноските. При този изход на правния спор съдебният акт е неправилен и в частта му за разноските. Основателна е своевременно сторената претенция от касатора за присъждане на дължимите разноски за двете съдебни инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение и внесена ДТ по сметка на ВАС в размер общо 763,53 лева. Предвид изведените по-горе съображения и съобразяване на материалния интерес на правния спор, пренесен пред касационната инстанция - общо 95 441,62 лева, обосноваващ определяне дължимото юрисконсултско възнаграждение съобразно правилото на чл.161 ал.1 от ДОПК във вр. с чл. 8 ал. 1 т. 4 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакцията й съгласно изм. с ДВ бр. 68 от 2020 г., приложима към датата на приключване на устните състезания пред първата съдебна инстанция), респ. във вр. с чл. 8 ал.1 във вр. с чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в сега действащата й редакция, приложима за касационната инстанция). Или дължимото юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции е в размер общо 11 678,58 лева (3 393,25 лева за първата и 8 285,33 лева за касационната инстанции). Като краен резултат на Националната агенция за приходите /по аргумент от § 1 т.6 от ДР на АПК/ следва да бъдат присъдени разноски за двете съдебни инстанции в размер общо на 12 442,11 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение