Решение № 8937 от 19.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6082/2013 г.

Решение № 8937 от 19.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6082/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), с адрес гр. София, бул. "Княз Дондуков" № 8-10 и "ЕВН България Електроразпределение" ЕАД, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. "Христо Г. Данов" № 37, чрез пълномощника адв. Лора Георгиева, срещу решение № 4083/25.03.2013 г. постановено по адм. д. № 12494/2012 г. от тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, с което по жалба на "Улер 2009" ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "България" № 111, ет. 2, ап. 1-2 е отменено решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел III, т. 12. Наведените доводи са за допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се решението да бъде отменено и жалбата на "Улер 2000" ООД се остави без разглеждане, като недопустима поради липса на правен интерес, или да се постанови решение по съществото на спора, с която да се потвърди оспорения административен акт. Претендират се направените разноски. Ответникът - "Улер 2009" ООД, в писмени отговори, подадени от процесуалния представител адв. Ризова-Клег и в съдебно заседание чрез адв. Михайлов, оспорва и двете касационни жалби и моли съда да потвърди обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за частична недопустимост на обжалваното решение и за частична основателност на касационните жалби. Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени допустимостта на касационните жалби, наведените в тях касационни основания и извърши проверка на решението в обхвата на чл. 218 АПК, приема следното: Двете касационни жалби са допустими, но разгледани по същество са неоснователни. Предмет на съдебен контрол пред тричленния състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, е законосъобразността на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на "Електроенергийния системен оператор" ЕАД, "ЕВН България Електроразпределение" АД, "Енерго - Про мрежи" АД и "ЧЕЗ Разпределение България" АД, без ДДС, които да бъдат заплащани ежемесечно, в зависимост от присъединяването към съответната мрежа от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електрическа енергия, в частта му по раздел III, т. 12, а именно за фотоволтаични централи /ФЕЦ/ с инсталирана мощност над 200 кWр, въведени в експлоатация в периода 01.01.2012 - 30.06.2012 г. - 189,38 лв. за МВтч. Дружеството жалбоподател - "Улер 2009" ООД гр. София е обосновало правния си интерес от оспорване на административния акт в посочената част с обстоятелството, че е собственик на въведена в експлоатация фотоволтаична електроцентрала с мощност над 200 кWр, като по силата на договор от 26.10.2010 г. с "ЕВН България Електроразпределение" АД произведената от централата електрическа енергия се изкупува на преференциални цени, определени с решение № Ц-018/20.06.2011 г. на ДКЕВР. След установяване на това обстоятелство съдът обосновано и законосъобразно е приел, че определянето на временни цени за достъп до електропреносните и електроразпределителните мрежи пряко и непосредствено засяга дружеството в качеството му на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и като ползвател на мрежата, по която ще се осъществява преноса на произведената от него енергия, по регулирани цени от националния регулатор. Правилно е прието, че дружеството има правен интерес от оспорване на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР в частта по раздел III, т. 12, относно ФЕЦ с инсталирана мощност над 200 кWр. Установено е по делото, че административното производството пред ДКЕВР, в относимата за настоящия спор част, е започнало по заявление вх. № Е-13-32-5/13.09.2012 г., с което "ЕВН България Електроразпределение" АД е поискало да бъдат определени временни цени по чл. 32, ал. 4 ЗЕ за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, като част от условията за достъп, които да действат до утвърждаване на окончателни цени. Дружеството е мотивирало това си искане с основанията на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ и § 197, ал. 2 на ПЗР на ЗИДЗЕ и с необходимостта от допълнително време за събиране на цялостната информация в рамките на процедурата за утвърждаване на цени съгласно Наредбата за регулиране на цените на електрическа енергия (НРЦЕЕ). С протокол № 158/14.09.2012 г. от проведено закрито заседание ДКЕВР е приела решение Ц-33, с което в 18 раздела е определила различни цени, вариращи в зависимост от датата на присъединяване към съответната мрежа и вида на електроцентралата. Мотивите за издаване на решението са идентични с изложените в предхождащия го доклад на експерти и протокола от проведеното заседание и се свеждат до обстоятелството, че цената на достъп подлежи на регулиране и отразява разходите, които произтичат от управление на мрежата и се отнасят към дейността по цялостното управление и администриране на електроенергийната система, в т. ч. разходи свързани с диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване, отчитане, както и всички други административни разходи и разходи с общо предназначение на съответната мрежа. При извършената цялостна преценка за законосъобразност на административния акт в оспорената част, съобразно изискванията на чл. 168 АПК, тричленният състав на ВАС е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в кръга на законоустановените му правомощия, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие на материалния закон и при несъответствие с целта на закона, за което е изложил подробни и обосновани съображения, които изцяло се споделят от касационната инстанция. В съответствие с доказателствата по делото е направения извод, че в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК административният орган не е изложил фактическите основания за издаване на акта за определянето на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени и обосновка на определената с решението временна цена, което лишава съда от възможността да извърши контрол за законосъобразност. В случая ДКЕВР не е изискал от "ЕВН България Електроразпределение" АД, а и дружеството не е ангажирало доказателства за относимите към дейността разходи, които да обосноват определената цена. По делото не са ангажирани данни и относно начина на изчисляване на процесните временни цени, съответно източници, стойности, въз основа на които са определени цените за достъп до мрежите, нито данни за производители на електрическа енергия, които да не са сключили договори за достъп. Допуснатото нарушение е съществено, тъй като е довело до определяне на временна цена по произволен, необоснован и непрозрачен начин в нарушение на принципа на чл. 31, т. 1 ЗЕ. Първоинстанционният съд задълбочено е анализирал действащата към датата на издаване на административния акт нормативна уредба за регулиране на цените и е стигнал до законосъобразния и обоснован извод, че определянето на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи на енергийните предприятия следва да е основано на правилата и изискванията за определяне на окончателни цени, след като изрично не е предвидено такова изключение и не са уредени специални правила при определяне на временни цени. Установено е, че оспореното решение е издадено на следващия ден, след направеното искане само на основание дадената законова възможност по чл. 32, ал. 4 ЗЕ, без да се спазят административнопроизводствените правила и законовите изисквания във връзка с ценовото регулиране. Едно от основните изисквания към определяне на цените, които се дължат от потребители и производители на енергийните предприятия, въведено в чл. 31, т. 2 ЗЕ, е обвързването им с икономически обоснованите разходи за дейността на последните. В мотивите на решението декларативно е посочено, че цените са "изчислени като относителен дял от определените от комисията преференциални цени за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, при съобразяване на размера и структурата на преференциалната цена и изменението на инвестиционните разходи", но по преписката липсват доказателства относно размера на "относителния дял" от определените преференциални цени за производство на електрическа енергия, както и относно "размера и структурата на преференциалните цени и изменението на инвестиционните разходи". Неспазването на общите принципи по чл. 23 и чл. 24 ЗЕ, както и принципите, приложими при ценовото регулиране по чл. 31 ЗЕ при определяне на временни цени по чл. 32, ал. 4 ЗЕ е обосновало правилния извод на съда за постановяване на оспореното решение в противоречие с материалноправните разпоредби и при несъобразяване с целта на ЗЕ. По изложените съображения първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора право на разноски за настоящата инстанция има ответното по жалбите дружество, което е направило съответното искане и е представило доказателства за направени разноски в размер на 6744,07 лв. Процесуалният представител на касатора ДКЕВР е направил възражение за прекомерност на направените разноски. По силата на чл. 78, ал. 5 ГПК, който намира приложение на основание чл. 228 и чл. 144 АПК, ако е направено искане от ответната страна и заплатеното възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер по чл. 36 ЗА. В случая, минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 8, чл. 7, ал. 1, т. 4 и § 2 от ДР от Наредба № 1/09.07.2004 г. към ЗА, е 450 лв. Съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, присъденото възнаграждение следва да е в по-висок размер от минималния, но по-нисък от уговорения и заплатения. В полза на ответника по касация следва да се присъдят 1500 лв. за разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,