Решение № 3194 от 10.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13225/2020 г.
ВАСVIII отделение10.03.2021 г.докладчик Димитър Първанов
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1448/12.10.2020 г., постановено от Административен съд - Варна по адм. дело № 3356/2019 г. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] да заплати на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Варна при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 5034, 03 лв. /пет хиляди тридесет и четири лева и три стотинки/. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 3194 от 10.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13225/2020 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК] [населено място] срещу решение № 1448/12.10.2020 г., постановено от Административен съд - Варна по адм. дело № 3356/2019 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ № Р-03000318003972-091- 001/05.06.2019 г. на органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден и изменен с Решение № 178/04.11.2019 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - Варна, поправено е Решение № 178/08.11.2019 г., в частта му, с която на дружеството са установени: I. Задължения за КД по ЗКПО за 2017 г. в размер на 89182, 11 лв. и лихви 10758, 84 лв; II. Задължения за ДДС за д. п. м. 03, 04, 05, 06, 07, 10 и 11 2017 г. общо в размер на 30144, 61 лв. и лихви 4577, 07 лв. и за д. п. м. 01, 02, 03, 04, 05. 2018 г. общо в размер на 103799, 01 лв. и лихви 11941, 45 лв. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства, ценил ги е избирателно и не е съобразил относимите правни норми. Иска се отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт, както и се иска присъждане на направените по делото разноски в двете инстанции. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно- осигурителна практика" - [населено място] при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. Колева я оспорва в писмен отговор с искане за оставяне в сила като правилно на обжалваното решение, както и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Предмет на разглеждане от първостепенния съд е бил РА № Р-03000318003972-091- 001/05.06.2019 г. на органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден и изменен с Решение № 178/04.11.2019 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - Варна, поправено е Решение № 178/08.11.2019 г., в частта му, с която на дружеството са установени: I. Задължения за КД по ЗКПО за 2017 г. в размер на 89182, 11 лв. и лихви 10758, 84 лв; II. Задължения за ДДС за д. п. м. 03, 04, 05, 06, 07, 10 и 11 2017 г. общо в размер на 30144, 61 лв. и лихви 4577, 07 лв. и за д. п. м. 01, 02, 03, 04, 05. 2018 г. общо в размер на 103799, 01 лв. и лихви 11941, 45 лв. За да отхвърли жалбата на дружеството срещу посочения по-горе ревизионен акт, първоинстанционният съд е приел, че в изпълнение на чл. 26, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗСч и ЗКПО, жалбоподателят е следвало да издаде ДКИ към фактурите за наем през 2016 г., респ. да сторнира частично приходите от наем за 2016 г. Като е сторил това в 2017 г., жалбоподателят е намалил размера на отчетените за 2017 г. приходи в нарушение на т. 7. 1, вр. т. 7. 2, буква а) от СС-18-Приходи, поради което правилно при определяне на ФР за 2017 г. органите по приходите не са признали процесните кредитни известия, издадени през 2017 г. и на основание чл. 78 ЗКПО са извършили увеличение на финансовия резултат със сумата 345997, 74 лв. На следващо място съдът е посочил, че разходите за транспорт в размер на 15610 лв., извършени във връзка с придобиването на търговското оборудване, са отчетени като текущи в нарушение на правилото на т. 4. 1. от СС-16, правилно същите не са признати и с тях на основание чл. 77, ал. 1 от ЗКПО е преобразуван финансовия резултат. Съдът е изложил мотиви също така, че по отношение отчетените разходи за реклама в размер на 45506, 42 лв., правилно органите по приходите са приели, че за тях не е доказано изпълнението на условието по чл. 26, т. 1 ЗКПО - да са свързани с дейността на дружеството, поради което с тях на основание чл. 77 ЗКПО следва да се увеличи финансовия резултат. Относно следващия спорен момент - непризнати други разходи общо в размер на 386374, 92 лв. за материали, СМР, ел. енергия и др. отчетени в сч. партида "Общи разходи", които не са префактурирани на наемателите и непризнатите разходи за материали за обект "Банско Валан" в размер на 102227, 49 лв., първоинстанционният съд е споделил становището на Директора на Дирекция "ОДОП", че представените при административното обжалване анекси към договорите за наем, не са с достоверна дата и като частни диспозитивни документи не се ползват с обвързваща доказателствена сила. Прието е също така, че отчетените разходи касаят дейността на търговските обекти, експлоатирани от наемателите, поради което нямат връзка с дейността на [фирма], от която дружеството отчита приходи през 2017 г. Посочено е, че в нарушение на принципа на независимост на отделните отчетни периоди по чл. 26, ал. 1, т. 5 от ЗСч и на принципа за съпоставимост на приходи и разходи, разходи за материали за обект "Банско Валан" са префактурирани на [фирма] не през 2017 г., а през 2018 г. с фактура № 12/27.01.2018 г. - както е установено в т. 8 от първоначалното заключение по ССЕ. В частта по приложението на ЗДДС, първоинстанционният съд е посочил, че тъй като за разходите за консумативи и такси за отдадения под наем имот наемодателят се явява получател на стоката/услугата спрямо дружествата - доставчици, правото му да приспадне начисления в тази връзка ДДС и обусловено от включването на тези разходи в данъчната основа на доставките му към наемателя. В конкретния случай по отношение на процесните фактури тези условия не са изпълнени, поради което правилно органите по приходите са приели, че по тях за жалбоподателя право на приспадане не е възникнало. По тези и други подробни мотиви съдът е оставил без уважение жалбата на дружеството и е потвърдил РА. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно постановено и следва да бъде оставено в сила. В частта по ЗКПО: Неоснователна е касационната жалба срещу първоинстанционното решение по отношение непризнатите ДКИ на обща стойност 345 997, 74 лв. Правилен е решаващият извод на съда, че в изпълнение на чл. 26, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗСч и т. 7. 1, вр. т. 7. 2, буква а) от СС-18-Приходи, жалбоподателят е следвало да издаде ДКИ към фактурите за наем през 2016 г., респ. да сторнира частично приходите от наем за 2016 г. В този смисъл е съобразено обстоятелството, че практиката в дейността на жалбоподателя като наемодател е да префактурира на своите наематели – свързани лица заплатения от него наем на основния наемодател на търговския обект без никаква търговска надценка или печалба. Ето защо неоснователно се поддържа в касационната жалба, че решението за промяна спрямо пренаемателите е взето едва през 2017 г. и тогава е възникнало основанието за издаване на ДКИ т. е. без никаква икономическа причина ревизираното лице е променило практиката в дейността си спрямо своите пренаематели за 2016 г. На следващо място касационното оплакване, че органите по приходите е следвало да коригират ФР за 2016 г., която е в ревизирания период, а не да отказват извършения разход през 2017 г., би било основателно, но само при положение, че дружеството е обжалвало процесния ревизионен акт за 2016 г., което не е така, видно от предмета на обжалване при административното и съдебно обжалване. Относно непризнатите като присъщи за дейността за 2017 г. разходи за транспорт в размер на 19 960, 00 лв. по фактури, издадени от [фирма]. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че разходите за транспорт в размер на 15 610 лв., извършени във връзка с придобиването на търговското оборудване, са отчетени като текущи в нарушение на правилото на т. 4. 1. от СС-16 "Дълготрайни материални активи", поради което правилно същите не са признати и с тях на основание чл. 77, ал. 1 от ЗКПО е преобразуван финансовия резултат. Неоснователно е възражението на касатора, тъй като задължението на съда като съд по същество в случая не включва определянето на данъчна амортизация върху тези активи, доколкото процента на данъчната амортизационна норма се определя от дружеството в размер, не по - голям от определения в закона. В случая съда не може вместо дружеството да определи процента на данъчната амортизация и сам да я приложи. По отношение на останалите транспортни разходи в размер на 4 350 лв., представляващи разходи по преместване на търговско оборудване между търговски обекти на ревизираното лице, правилно първоинстанционният съд и приходните органи са приели, че в случая срещу така отчетените разходи не е доказано да са отчитани конкретни приходи. Тези разходи би следвало да формират цената на услугата по отдаване под наем на търговското оборудване, а не да се отчитат като текущи разходи. В този смисъл е верен изводът, че дружеството е нарушило правилата за отчитане на разходите в Общите разпоредби на НСС, поради което разходите се явяват отчетени в нарушение на счетоводното законодателство и със същите на основание чл. 77, ал, 1 ЗКПО правилно е преобразуван финансовия резултат. Твърдението в касационната жалба за отчетени приходи е общо и не е подкрепено с конкретно обвързване на приходи и разходи. На следващо място правният спор по делото се свежда до това дали разходите за ремонти /материали и труд/, реклама, консумативи /ел. енергия, вода и телефонни услуги/ и др., касаещи наети обекти, преотдадени от ревизираното лице под наем на свързани лица, са относими към икономическата дейност на ревизираното лице, или са относими към дейността на дъщерните дружества и следва да бъдат префактурирани на последните. В тази връзка правилно приходните органи и първоинстанционния съд са се позовали на разпоредбата на чл. 26, т. 1 от ЗКПО, съгласно която не се признават за данъчни цели разходи, несвързани с дейността, доколкото дейността по стопанисване и ползване на отделните супермаркети е на свързаните лица – пренаематели, а не на ревизираното лице. Предвид гореизложеното, по отношение извършените разходи общо в размер на 386374, 92 лв. за материали, СМР, ел. енергия и др. отчетени в сч. партида "Общи разходи", които не са префактурирани на наемателите и разходите за материали за обект "Банско Валан" в размер на 102227, 49 лв. правилно приходните органи и първоинстанционният съд не са признали същите. Тези разходи е следвало да се префактурират на наемателите, като правилно не са кредитирани представените в административното обжалване анекси към договорите за наем както поради свързаността на лицата, така и поради срока на договорите, който е едногодишен т. е включва и т. нар. неактивен сезон. По отношение разходите за материали в размер на 102227, 49 в. за обект "Банско Валан", срещу които не са отчитани приходи по с/ка 703, е установено по делото, че посочените разходи са префактурирани на [фирма] не през 2017 г., а през 2018 г. с фактура № 12/27.01.2018 г. - както е установено в т. 8 от първоначалното заключение по ССЕ. Неоснователно е касационното оплакване, че съдът по същество е следвало срещу така отчетения разход, да признае приход за ревизираното лице, а съдебният акт, да послужи за изменение на данъчната основа за 2018 г., в друго административно производство. Проверяваният период в ревизионното производство е 2017 г., съответно със съдебното решение се проверяват данъчните задължения за този период. Относно разходите за ремонт на обектите и оборудването в размер на 49 768, 42 лв., доколкото същите касаят поправки, дължащи се на обикновеното употребление на вещите, то според изричната клауза на раздел Б
от договорите за преотдаване под наем между ревизираното лице и свързаните с него лица - наематели, разходите са за сметка на последните. Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба относно непризнатите разходи за реклама в размер на 45506, 42 лв. по фактури, издадени от [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че направените разходи не отговарят на легалното определение на "разходи за реклама", които могат да бъдат да бъдат признати за данъчни цели съгласно в § 1, т. ЗЗ от ДР на ЗКПО. Според него това са "разходите за популяризиране на стоки и услуги, включително подаръци, които носят търговското наименование или търговската марка на данъчно задълженото лице, в рамките на обичайното за извършваната от лицето дейност". По делото не се твърди и не са представени доказателства за притежаване или прехвърляне на правото на търговско наименование или търговска марка "Алдо" спрямо ревизирания субект, както и такива, че рекламните материали съдържат негово на същия субект лого и търговска марка. В хода на ревизията е установено, че процесната реклама е по повод дейността на супермаркети "Алдо", което не са ревизираното лице по смисъла на цитираната норма. Настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд съображения относно разходите за реклама във връзка с дейността на ревизирания субект. В този смисъл и Решение № 6457 от 1.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12152/2019 г. ІІ. В частта по ЗДДС И в тази му част решението е законосъобразно. Правилно не е признато правото на данъчен кредит по фактурите за консумативи, които не са префактурирани на дружествата – пренаематели. Обосновано е посочено от първоинстанционния съд, че те не са свързани пряко с дейността на ревизираното лице – наемодател, тъй като наетите обекти се стопанисват от дружествата пренаематели по силата на едногодишни договори, включващи и т. нар. неактивен сезон. Същите е следвало да бъдат префактурирани по силата на наемното правоотношение на наемателите на съответните обекти като крайни ползватели на съответните стоки и услуги. Правилно е прието, че разходите по фактури за материали и услуги, свързани с отдадени по наем търговски обекти не са били извършени в рамките на независимата икономическа дейност на РЛ, поради което по отношение на тези доставки не е възникнало право на данъчен кредит, съобразно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. По отношение представените анекси към договорите за наем важат мотивите, изложени по – горе в частта по ЗКПО. В съгласие със съдебната практика на Съда на ЕС по тълкуване на Директивата за ДДС и съдебната практика на Върховния административен съд, първоинстанционният съд правилно е приел, че материално-правни условия за съществуването на правото на приспадане на данъчнозадължено лице-получател по облагаема доставка са получаването на предмета на доставката и използването на този предмет за последващи облагаеми доставки. Обоснован е крайният извод, че след като разходите по така получените доставки не са станали предмет на последваща облагаема доставка, респ. не са участвали при формиране на цената на последващи доставки, правилно органите по приходите са приели, че за тях жалбоподателят се явява краен потребител и няма право на данъчен кредит. Неоснователно е оплакването в касационната жалба относно несъобразяването от страна на първоинстанционния съд на заключението на вещото лице по отношение кои от разходите, включени във фактурите, по които е отказан данъчен кредит за периода 01.01.2018 г. - 31.05.2018 г. са префактурирани. В тази връзка в мотивите на обжалваното решение /стр. 27 са изложени подробни съображения за нередовно префактуриране по конкретно посочени фактури, които настоящата касационна инстанция споделя и към които препраща. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение е правилно постановено и не са налице основания за неговата отмяна, поради което на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Варна при ЦУ на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 5 034, 03 лв. на основание чл. 161 ДОПК.