Решение № 16072 от 4.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12315/2013 г.

Решение № 16072 от 4.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 12315/2013 г., VI о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "ФЦЦ конструксион - клон България" КЧТ, със седалище и адрес на управление гр. София, район Оборище, ул. "Бачо Киро" № 39, ет. 1, чрез процесуалния представител адв. Иван Велов, против решение № 363/30.05.2013 г., постановено по адм. дело № 159/2013 г. по описа на Административен съд - Монтана. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба се излагат доводи, че между "Групо Меканотубо" АД като изпълнител и жалбоподателя като възложител има сключен договор за извършване на строително - монтажни работи, по силата на който местното лице е възложило изпълнението на определена услуга. Изпълнителят е работодател на работниците, които е назначил и само той може да определи вида на работата, работното време, почивките, отпуските, работната заплата, поради което е недопустимо на местното лице да се възлага спазване на определени задължения, върху които няма как да въздейства. Поддържа, че не са налице предвидените в чл. 5 от Наредбата за условията и реда за командироване на работници или служители от държавите членки или на работници или служители от трети страни в Република България в рамките на предоставяне на услуги (наричана по - долу Наредбата), предпоставки и тъй като не е работодател на работниците на подизпълнителя не може да гарантира условията по чл. 3 от същата наредба. Прави искане за отмяна на обжалваното решение. Ответникът - дирекция "Инспекция по труда" - Монтана, чрез процесуалния си представител юрк. Кръстева в писмена защита изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, шесто отделение, след като обсъди доводите в жалбата и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение на Административен съд - Монтана е отхвърлена жалбата на "ФЦЦ конструксион - клон България" КЧТ, против предписание № 1, както и всички констатации на контролните органи, свързани със същото, дадено по протокол № 607/27.08.2012 г. на длъжностни лица към дирекция "Инспекция по труда" (ДИТ) - Монтана, отдел Видин, потвърдено с писмо с характер на решение № 0104-1852 от 21.01.2013 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" (ИА "ГИТ") - София. За да постанови този резултат, съдът е приел, че принудителната административна мярка е материализирана в протокол, издаден в рамките на правомощията на контролните органи - служители от ДИТ - Монтана във връзка със спазване на разпоредбите на Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) и в изпълнение на мярка 13 по плана на ИА "ГИТ" за 2012 г. Мярката е определена на основание чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗНЗ, съгласно която разпоредба ИА "Главна инспекция по труда" може да прилага принудителни административни мерки, като дава задължителни предписания на работодателите, на длъжностните лица, на местните лица, приели на работа командировани работници и служители от държавите - членки на Европейския съюз, или командировани работници и служители от трети държави, на предприятията, които осигуряват временна работа, на предприятията ползватели, както и на лицата по чл. 27, ал. 2, т. 2 за преустановяване на нарушенията по този закон. Съдът е посочил, че в протокола за извършената проверка се съдържат фактически и правни основания за налагането й. Обосновал е извод, че задължителното предписание е дадено при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон. От фактическа страна е приел за установено, че при извършената на дружеството - жалбоподател проверка на място и по доказателства на 20.08. и 22.08.2012 г. е констатирано, че на обект "Дунав мост 2" при Видин - Калафат съгласно договор от 09.08.2011 г. за подизпълнителска дейност с испанската фирма "Групо меканотубо" АД работят командированите чуждестранни граждани: Франклин Сукоийо Оня - испанец и Карлос Перейра Монтейро - португалец, но местното лице, като ги е приело да работят на обекта, не е декларирало пред Агенция по заетостта спазването на условията по отношение чл. 3 от Наредбата, с което е нарушена разпоредбата на чл. 5 от същата. По делото няма спор, че двете лица са в трудови правоотношения с подизпълнителя - испанското търговско дружество "Групо меканотубо" АД, с когото жалбоподателят има сключен договор от 9.08.2011 г. за извършване на строително - монтажни работи. По отношение на двамата работници - чужди граждани е установено, че фирмата, приемаща ги като командировани самоосигуряващи се лица, е "ФЦЦ конструксион - клон България" КЧТ за обект "Дунав мост Видин - Калафат" (формуляр ТА 203 от 19.06.2012 г. на Генерална съкровищница на социално осигуряване при Министерство на труда и социалните грижи относно регламент ЕО 883/04 и молба за спазване на испанското законодателство в сферата на социалното осигуряване, както и удостоверение от 3.10.2011 г. относно законодателството в сферата на социално осигуряване съгласно регламенти № 883/04 и 987/09). При тези данни и на основание чл. 404, ал. 1 от КТ и чл. 78, ал. 1 от ЗНЗ контролните органи са издали писмени предписания на жалбоподателя в срок до 10.09.2012 г. да декларира пред Агенция по заетостта спазването на условията по отношение чл. 3 от наредбата за двамата работници, с което е нарушена разпоредбата на чл. 5 от същата наредба. При оспорването на даденото предписание по административен ред пред горестоящия административен орган и в съдебното производство жалбоподателят е изложил довод за неговата незаконосъобразност в смисъл, че не попада в хипотезата на чл. 5 от Наредбата и оспорва съставомерността на възникналото задължение по посочената норма. Жалбоподателят не спори относно обстоятелството, че е местно лице, а поддържа, че не е приел командированите работници, т. е. няма качеството на работодател по отношение на същите. Застъпва тезата, че нормата на чл. 5 от Наредбата визира случаите, в които работници или служители са командировани от търговеца - чуждестранно лице в свой търговски клон в Република България, като само в тази хипотеза местното лице може да гарантира спазването на условията по чл. 3. Съдът е приел за безспорно установено, че двамата работници са в трудово правоотношение с "Групо меканотубо" АД и въз основа на сключен договор между това дружество и жалбоподателя, са командировани да работят на строителен обект на приемащата фирма на територията на РБългария. Направил е заключение за неоснователност на направеното от жалбоподателя възражение, като се е позовал на целта на Наредбата да се гарантират правата на работниците и служителите, които попадат в обхвата на чл. 1 от същата, която гаранция може да бъде дадена единствено от местното лице, което приема командированите работници и служители и съгласно чл. 5 за него възниква задължението да декларира посочените обстоятелства. Обжалваното решение е правилно. Според чл. 1, ал. 1 Наредбата за условията и реда за командироване на работници или служители от държавите членки или на работници или служители от трети страни в Република България в рамките на предоставяне на услуги (изм. - ДВ, бр. 45 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.), се прилага по отношение на работници или служители от държавите членки или на работници или служители от трети страни, командировани на територията на Република България за определен срок от работодател със седалище в държава членка или в трета страна, с когото те са в трудово правоотношение през периода на командироването. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от същата Наредба работниците или служителите по чл. 1, ал. 1 извършват работа на територията на Република България в случаите, когато техният работодател ги командирова за собствена сметка и под свое ръководство за изпълнение на договор за предоставяне на услуги, сключен между него и местното лице, за което са предназначени услугите. В случая няма спор, че двете лица са в трудови правоотношения с подизпълнителя "Групо меканотубо" АД, с когото жалбоподателят има сключен договор за извършване на строително - монтажни работи, като тези работници от държава - членка на Европейския съюз извършват работа на територията на РБългария въз основа на командироване от страна на работодателя им. По отношение на двамата работници - чужди граждани е установено, че търговецът, приемащ ги като командировани лица, е "ФЦЦ Конструксион - клон България" КЧТ за обект "Дунав мост Видин - Калафат". Според чл. 3, ал. 1 от Наредбата командированите работници или служители по чл. 2 работят при осигуряване и спазване условията на действащото българско законодателство по отношение на: 1. максималната продължителност на работната седмица и работния ден и минималната продължителност на дневната, междудневната и седмичната почивка; 2. минималния размер на работната заплата; 3. допустимост на извънредния труд и минимален размер на неговото заплащане; 4. минималния размер на платения годишен отпуск; 5. здравословните и безопасните условия на труд; 6. специалната закрила на непълнолетните, жените, бременните жени и кърмачките и лицата с намалена работоспособност; 7. равнопоставеността на жените и мъжете; 8. недопускането на дискриминация. Разпоредбата на чл. 5 от Наредбата вменява задължение за местното лице, което приема командированите работници или служители, да декларира пред Агенцията по заетостта спазването на условията по чл. 3. Анализът на цитираните разпоредби налага извода, че задължението за деклариране спазването на условията по чл. 3 от Наредбата е за местното лице, за което няма изискване да е работодател по отношение на работниците, изпратени от друга държава в какъвто смисъл са твърденията на жалбоподателя. В случая работодател за двете лица е испанското дружество - подизпълнител "Групо меканотубо" АД, което ги е командировало за определен срок на територията на РБ за изпълнение на договор за предоставяне на услуги, сключен между него и местното лице, за което са предназначени услугите, а именно "ФЦЦ Конструксион - клон България" КЧТ. Допълнителен аргумент за това, че жалбоподателят е приел командированите работници е т. 12 от договора между двете дружества, по силата на която са уредени взаимоотношенията между страните, свързани с работниците на обекта, наети и командировани от изпълнителя. Според т. 12.3 от договора всеки първи работен ден на месеца изпълнителят следва да предоставя на възложителя списък, изброяващ неговия персонал, с данни за съответната категория на всеки работник, неговия осигурителен номер, датата на неговото наемане от изпълнителя, датата на започването му на работа на обекта и евентуалното му отстраняване. Всеки работник, присъединяващ се или напускащ обекта в съответния месец трябва да бъде съобщаван на възложителя в писмена форма същия ден. Съгласно т. 12.5 от договора изпълнителят трябва да предостави на възложителя преди започване на договорените дейности: фотокопие от договорите за наемане на персонала, работещ на обекта, а при изтичане на трудовите договори - копие от последните плащания по тези договори, както и документацията, доказваща нужното и подходящо за работното място обучение на персонала по отношение превенция на трудовите рискове. От тези данни следва, че жалбоподателят е разполагал с необходимата информация за деклариране спазването на условията по чл. 3 от Наредбата по отношение на двете лица - граждани на друга държава от Европейския съюз. Жалбоподателят не е оспорил в първоинстанционното производство обстоятелството, че е местно лице по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Наредбата, поради което и този въпрос не е подлаган на изследване. Твърдението му, че задължението по чл. 5 е относимо само за работодателя, който следва да определи параметрите на трудовото правоотношение с работника съгласно чл. 3 от Наредбата, е неоснователно. Действително задължението по осигуряване на условията по посочената разпоредба е за работодателя, а не за местното лице, но задължение за последното, като приемащо командированите работници и служители, е за деклариране пред Агенцията по заетостта спазването на тези условия. Като е направил извод в този смисъл и е обосновал заключение за законосъобразност на даденото на основание чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗНЗ задължително предписание по т. 1 от протокола, като издадено от компетентен орган, в установената писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби, в резултат на което е отхвърлил жалбата, Административен съд - Монтана е постановил обоснован и съответен на материалния закон съдебен акт. По изложените съображения и при извършената по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК проверка настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените в касационната жалба основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,