Решение № 8039 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9717/2015 г.

Решение № 8039 от 30.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9717/2015 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "В." ООД - гр. С. чрез пълномощника си адв. В. Т. срещу решение № 4548/29.06.2015 г., постановено по адм. дело № 6233/2012 г. по описа на Административен съд, С.-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против РА № 2141110076/3.01.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП, потвърден с решение № 949/26.04.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП за непризнат данъчен кредит за данъчни периоди на месеците май, юни и юли 2009 г. в общ размер от 460 233 лв. и съответните лихви. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК., Според касационния жалбоподател съдът не е извършил преценка на обстоятелствата по делото и не ги е преценил в тяхната съвкупност. Твърди, че голяма част от събраните доказателства не са взети под внимание, а направената преценка по отношение на друга част е изцяло неправилно. Изложени са доводи, че в ревизионния акт няма констатация за извършена измама от страна на издателя на фактурите или от друг субект по веригата доставки, за която ревизираното лице да е знаело или да е трябвало да знае. Касационният жалбоподател счита, че от събраните по доказателства и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза по категоричен начин се установява и в процеса е доказано, че са налице реално извършени доставки от "Б. Д." ЕООД, "Г. с. БГ" ЕООД, "Б." ЕООД и "И. 09" ЕООД, които представляват основание за упражняване правото на данъчен кредит. Счита, че са неоснователни мотивите на първоинстанционния съд относно формалните пропуски на издадените фактури, кантарни бележки и товарителници, а в диспозитива на решението съдът е пропуснал да включи доставчика "И. 09" ЕООД. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания се съдържат в касационната жалба, с която се иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на ревизионния акт, заедно с всички законни последици. Ответникът по касационната жалба директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С. при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юриск. Б. я оспорва, както и иска присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата на "В." ООД срещу посочения по-горе ревизионен акт в обжалваните части относно непризнатото право на данъчен кредит, първоинстанционният съд е приел, че не е доказана реалността на доставките. Според съда фактурите от "Б." ЕООД с предмет "стоки", както и от "Б. Д." ЕООД и "Г. с. БГ" ЕООД с предмет "услуги" не съдържат конкретно обозначение на доставка, услугите и стоките са неуточнени по вид, нито са представени доказателства за извършването им. Относно фактурите от "И. 09" ЕООД за доставка на гранулат, съдът също е приел, че не е установена реалността им, поради недоказване предаването на стоките. Относно твърденията на жалбоподателя, че към всяка от фактурите са представени кантарни бележки, като от съда е направен извод, че те съдържат само подпис на претеглил и затова не отразяват реално предаване на стоките. За счетоводните записвания съдът е приел, че те не съставляват доказателство за реалност на доставките. В решението е направено и позоваване на съдебна практика на СЕС - решения по дело С-414/10 (Veleclair SA), в което е прието, че когато се установи, че правото на данъчен кредит е упражнено с измама, може да се поиска обратно действие плащането на приспаднатите суми. Съдът е обсъдил и решение по дело С-271/12 (P. T.), приемайки че съдът в Люксембург е категоричен, че правото на данъчен кредит може да се откаже, когато получателите, които разполагат с непълни фактури, дори и ако в допълнение на последните след приемането на решението за отказ, е предоставена информация с цел доказване на действителното им извършване, естеството и стойността им. Обжалваното решение е правилно постановено. Реалността на доставките на стоки и услуги е основополагаща за законосъобразното възникване е упражняване на правото на данъчен кредит - чл. 6, ал. 1, чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 25, чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Т. предпоставка е от особена важност, предвид, че след като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, то негово е задължението да притежава документи за реалното предаване на стоката. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. Наличието на договори за доставката не е достатъчно за признаване правото на данъчен кредит. Последният може да бъде заместен само от фактурите, но това не означава, че те обективират реално извършени доставки, а само съвпадане на волеизявленията на страните в него, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях по една доставка. Налице е разлика между сделка в гражданскоправния смисъл и доставка за целите на данъчното облагане и това е причината законодателят в ЗДДС да употребява понятието доставка. Докато при сделката в гражданскоправния й аспект е необходимо съгласие между страните за пораждане на договорения резултат, то при доставката по смисъла, вложен от законодателя в ЗДДС- чл. 6, ал. 1, респ. чл. 9, ал. 1 ЗДДС не е достатъчно съгласието на страните по доставката, а нейното реално осъществяване - предаване на стоката или извършване на услугата. Важно е да се посочи, че действителното извършване на доставките, независимо дали се касае за стока или услуга, следва категорично да е установено. В чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС е предвидено като условие за доказване наличието на облагаема доставка, въз основа на която да се приспадне ДДС като данъчен кредит да се установи, че е прехвърлено правото на собственост върху определена стока и/или, че услугата е извършена. В чл. 14 от Директива 2006/112/ЕО не се изисква доставчикът да е собственик, а да се установи фактическото разпореждане със стоката. Това означава, че е допустимо за целите на данъчното облагане доставката на стока да се осъществи и от лице, което не е собственик, но при всички случаи, както в ЗДДС, така и в Директивата се изисква да се установи реалното предаване на стоките. По отношение на доставката на услуга в общностното право предвид чл. 24 от Директивата, тя представлява всичко, което не е доставка на стоки. Това означава, че както е приел и българският законодател в чл. 9, ал. 1 ЗДДС достатъчно е да се установи реалното й извършване, за да е налице облагаема доставка, по която получателят да упражни правото си на приспадане на ДДС като данъчен кредит. Правилни са съжденията на решаващия съд относно достоверността на фактурите като частни диспозитивни документи, но дори това може да се преодолее, ако лицето, което упражнява правото на данъчен кредит представи достатъчно доказателства за реалното изпълнение на доставката на стоки, респ. на услуги. По делото касационният жалбоподател като получател по процесните фактури не е ангажирал категорични доказателства, установяващи изпълнение на предмета на доставките, като по отношение на тези за услуги, му както правилно е прието в обжалваното решение във фактурите те не са конкретизирани, а и не са представени допълнително доказателства, които освен да конкретизират какви са по вид, да установят действителното извършване. Законосъобразно съдът е извел извод, че счетоводното записване не е равнозначно на изпълнение на доставките. Принципно съдебната практика не държи сметка за осчетоводяването или неосчетоводяването на фактурите при доставчика, поради обстоятелството, че законът не поставя такова изискване за правото на данъчен кредит. Това е така, тъй като получателят не може да бъде държан отговорен за действията или бездействията на своя доставчик. В същото време, като се има предвид, че получателят на фактурите е този, който претендира материалното право на данъчен кредит, негова е тежестта да установи положителните факти, от които черпи права. Затова същият следва да притежава доказателства за предаване/приемане на стоката, тъй като те следва да носят подписа, както на доставчика, така и на получателя. В процесния случай ангажираните от жалбоподателя доказателства - кантарни бележки не установяват действителното предаване на процесния гранулат. Кантарните бележки могат да бъдат доказателство за фактическото предаване на фактурираните стоки, ако в тях има достатъчно доказателства за страните, стоката - нейния вид и количество, както и разбира се да са подписани от страните по доставките - доставчик и получател. В настоящия случай обаче това не е така, като правилно съдът в решението си е посочил, че подписването на кантарните бележки за "претеглил" (без име) не може да замести подписите на страните по доставката, които са участвали при приемането/предаването на стоките. Относно доставките на услугите, при положение, че от фактурите не става ясно какъв е техния вид, както и липсата на доказателства, които да докажат реалното им извършване, не може да доведе до законосъобразното упражняване от получателя на фактурите на материалното право на данъчен кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 68, ал. 1, чл. 69, ал. 1 и чл. 25 ЗДДС. Д. и в касационната жалба не е уточнен предметът на фактурираните услуги, поради което изводите на решаващия съд за недоказаност на фактурираните доставки, следва да бъде споделен. Относно доводите на касационния жалбоподател, че по процесните фактури е извършено плащане на стойността, те не намират опора в закона. Плащането на данъчната основа по съответната доставка не е изискуема от закона предпоставка, при наличието на която може да се признае правото на данъчен кредит. В касационната жалба се съдържа и оплакване, че в диспозитива на решението не е включен доставчика "И. 09" ЕООД. Наистина е налице такъв пропуск, но той може да бъде отстранен от съда, постановил обжалваното решение по реда на чл. 175, ал. 1 АПК, тъй като по този ред без определен срок законодателят е дал възможност, както на страните, така и служебно от съда да поправи очевидни фактически грешки в решението. Няма пречка тази грешка да се поправи след връщане на делото на първоинстанционния съд. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че не се налице визираните в касационната жалба пороци, които да доведат до отмяна на обжалваното решение и то като правилно следва да бъде оставено в сила н основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Предвид изхода на делото и направеното искане от ответника по касация, на същия следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размер на 3 148 лв. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение