Решение № 160 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 413/2012 г.

Решение № 160 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 413/2012 г., I н. о., НК, докладчик председателят Николай Дърмонски С касационна жалба на повереника на частния тъжител А. А. С. от Благоевград адв. А. Р. от АК-Благоевград се атакува решение № 425 от 22.12.2011 г., постановено по ВНЧХД № 93/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, с наведено основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, като се претендира отмяната му "в гражданско-осъдителната част" и връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивния съд. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбата. Жалбоподателят, редовно призован, не участва лично или чрез повереник в касационното производство. Подсъдимият Г. М. К., нередовно призован заради напускане на посочения за призоваването му адрес, също не взема участие в производството пред ВКС и не е ангажирал защитник. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с оглед правомощията си по чл. 347 от НПК, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 9410/20.12.2010 г., постановена по НЧХД № 662/2008 г. на районен съд-Благоевград подсъдимият Г. М. К. от Д. е признат за виновен в това, че на 20.03.2008 г. в Благоевград казал нещо унизително за честта и достойнството на тъжителя А. А. С., в негово присъствие, на публично място, в качеството му на длъжностно лице при изпълнение на службата му и на чл. 148, ал. 1, т. 1 и 3 вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание глоба в размер на 700 лв. в полза на държавата. С присъдата е уважен предявеният срещу подсъдимия граждански иск за сумата от 2 500 лв, обезщетение за причинени на тъжителя неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането му до окончателното изплащане на обезщетението, а в останалата му част до пълния предявен размер от 20 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. В тежест на подсъдимия са били възложени направените от тъжителя разноски по делото в размер на 300 лева, както и дължимите се държавни такси във връзка с уважения иск. Присъдата е била обжалвана изцяло със саморъчна жалба от подсъдимия К. с оплаквания за необосноваността и незаконосъобразността й и искане за отмяната й и постановяване на оправдателна такава. Тя е била обжалвана и от повереника на тъжителя адв. Р. в наказателната й част с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и в гражданско-отхвърлителната й част заради заниженост на присъденото му обезщетение с искане за изменяването й и завишаване до предвидения максимален размер на наложеното му наказание и уважаване на иска в пълен размер. При разглеждане на жалбите, в открито съдебно заседание на 18.11.2011 г. подсъдимият е заявил, че желае да се ползва от изтеклата давност за наказателно преследване за предявеното му обвинение и въззивният съд с решение № 425 от 22.12.2011 г. по ВНЧХД № 93/2011 г. е отменил първоинстанционната присъда изцяло и е прекратил наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК вр. чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 вр. чл. 2, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, а на основание чл. 88, ал. 3 от НПК - и по предявения граждански иск. С касационната си жалба повереникът на тъжителя навежда като основание за неправилност на решението в частта му относно прекратяване на производството и по предявения граждански иск това по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК - допуснатото съществено нарушение на процесуалното правило на чл. 307 от НПК и моли в тази част обжалваното решение да бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение, намира жалбата за подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба, срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 4 от НПК и като такава за процесуално допустима, но по същество - за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Не се оспорва основанието за прекратяване на наказателното производство, като повереникът на тъжителя претендира произнасяне по основателността на предявения граждански иск във въззивното производство, позовавайки се на чл. 307 от НПК, чието нарушение от въззивния съд счита за съществено. Окръжният съд е отменил първоинстанционната присъда изцяло и е прекратил наказателното производство срещу подсъдимия, включително и по предявения граждански иск, без да е изложил съображения за последното. Независимо от това, с оглед процесуално верния резултат, следва да се приеме, че той не е имал процесуалната възможност да се произнесе по съществените и за гражданската отговорност на подсъдимия факти като такива от кръга на предмета на доказване по чл. 102 от НПК, като част от въззивната проверка по правилното им установяване от първата инстанция, чийто акт обаче не е могъл да бъде проверен поради позоваването на последния на погасителна преследвателска давност и искането му за прекратяване на наказателното производство, водещо и основно във връзка с възможността за установяване на правно релевантните факти, но и като основание за разрешаване на въпросите относно предявената гражданска претенция на тъжителя, свързана с инкриминираното деяние. ВКС в мнозинството си от настоящия състав намира, че няма законово основание, което да задължава наказателния съд при прекратяване на наказателното производство поради изтекла погасителна преследвателска давност, независимо от причините за настъпването й, да се произнесе по основателността на предявения в наказателния процес граждански иск. Прегледът на съдебната практика очертава две противоположни становища по поставения проблем. Безспорното е, че основанието за приемане на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на внесеното в съда от прокурора или от частния тъжител обвинение срещу дееца (подсъдимия), което е деликт и с иска може да се претендират както съставомерни, така и други в пряка причинна връзка с него вреди, доколкото те могат да бъдат установени с обстоятелствата, предмет на доказване съгласно изискването на чл. 102 от НПК, пряко свързано с вида на престъплението и защитаваните с него обществени отношения. Не се спори и по акцесорния характер на гражданския иск, като водещото е установяването на истината за деянието, дали то е престъпление и наказването на автора му, щом носи вина за осъществяването му. На този фон възниква спор доколко разглеждането и решаването на въпросите относно предявения граждански иск може да излезе извън развитието на наказателното производство или като зависещо от него следва неговата съдба. Събирането на доказателствата, проверката им и техният анализ и относно гражданския иск става по правилата на НПК, а само при липса на такива могат да се ползват правила от ГПК, като въпросите по основателността му се решават в наказателното дело със съответния съдебен акт, атакуем дори само относно иска като част от постановената присъда, на основанията и в пределите на проверка по изискванията на НПК пред въззивен или касационен наказателен съд. Именно защото основанието на иска в наказателното производство е деянието, а не престъплението, затова законът и съдебната практика изискват произнасяне на съда по гражданския иск и когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателната му отговорност отпада, включително при давност. Сред задачите на наказателния процес обаче не е постигането на обезвреда на пострадалия от престъплението, което обяснява различните разрешения в НПК (отменен) и (сега действащ) за допускането му като страна в наказателното производство за реализация на правото му да предяви иск срещу привлечения към наказателна отговорност деец. От друга страна, не следва на наказателния съд да се вменява задължение да проявява активност по установяване на обективната истина за деянието и автора му само във връзка с исковата претенция на пострадалия, т. е. в случаите, когато задачите по чл. 1 от НПК не могат да бъдат постигнати заради възникване на някое от основанията за прекратяване на наказателното производство. При разрешаване на въпроса дали наказателното производство да продължи, включително и по предявения иск, са предвидени изключения - искът следва да бъде разгледан и съдът дължи произнасяне по него при оправдаване на привлечения към отговорност подсъдим, при отпадане на наказателната му отговорност на някое от предвидените в чл. 24, ал. 1, т. 2, 3 и 9 от НПК основания, включително давност за наказателното му преследване, доколкото за последното има изразено от него желание съдът да се произнесе по съществото на обвинението му (чл. 24, ал. 2 от НПК). Във всички останали случаи с прекратяването на наказателното производство, се прекратява и производството по предявения граждански иск. Горепосочените изключения са оправдани дотолкова, доколкото съдът се произнася по съществото на делото дали деянието е извършено, противоправно ли е, негов автор ли е подсъдимият и носи ли вина за извършеното и на тази основа, но обратно на презумпцията по чл. 45, ал. 2 отЗЗД, разрешава въпросите по основанието на предявения иск и резона в искането на пострадалия за обезвреда с присъждане на определена сума. Основният аргумент в поддържаното от жалбоподателя становище, че при прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност за наказателно преследване на дееца въззивният съд дължи произнасяне по предявения граждански иск, се извежда от разпоредбата на чл. 307 вр. чл. 317 от НПК, която следва да бъде разтълкувана граматически, съобразно систематическото й място в част четвърта, глава двадесета, раздели III и VI от НПК, както и с оглед на правомощията на въззивната и касационната инстанция по чл. 334, ал. 1, т. 4 и чл. 337, ал. 3 от НПК за първата и по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК за втората.