Решение № 30 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2019 г.

Решение № 30 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 783/30.10.2019 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационни жалби на "Гранд Хил Инвест" ЕООД и К. А. Д. на въззивно решение № 19/26.02.2019 г. по гр. д. № 32/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1685/16.10.2018 г. по гр. д. № 1315/2017 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД "Гранд Хил Инвест" ЕООД е осъдено да заплати на К. А. Д. сумата от 3300 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в лишаване от правото да упражнява учреденото в нейна полза пожизнено право на ползване върху незаконосъобразно разрушените й сгради с ид. 10135.1505.190. 3 и с ид. 10135.1505.190. 5 по Кадастралната карта на [населено място], находящи се в ПИ с ид. 10135.1505.190 с адм. адрес: [населено място], [улица] периода от 12.06.2014 г. до 12.06.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г. до окончателното им изплащане, като за разликата над 3 300 лева до пълния претендиран размер от 17 280 лева иска е отхвърлен, както и сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - преживян стрес, емоционален дискомфорт, физически и психически болки и страдания в резултат на виновното и противоправно поведение на дружеството, изразяващо се в незаконосъобразното разрушаване на сгради с ид. 10135.1505.190. 3 и с ид. 10135.1505.190. 5 по Кадастралната карта на [населено място], находящи се в ПИ с ид. 10135.1505.190 с адм. адрес: [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г. до окончателното й изплащане, като иска за разликата над 1000 лева до пълния претендиран размер от 30 000 лева е отхвърлен. Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото процесуалноправен въпрос: за задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното: Производството по делото е образувано по искова молба на К. А. Д. против "Гранд Хил Инвест" ЕООД с искане за осъждане на ответното дружество да й заплати на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД обезщетение за причинените й имуществени вреди в размер на 17 280 лв., изразяващи се в лишаване от правото да упражнява учреденото в нейна полза пожизнено право на ползване върху незаконосъобразно разрушените от дружеството сгради, находящи се в ПИ с ид. 10135.1505.190. 5 по кадастралната карта на [населено място] за периода 12.06.2014 г. -12.06.2017 г., както и обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., изразяващи се в преживян стрес, емоционален дискомфорт, физически и психически болки и страдания от проявилото се заболяване на ищцата през м. юни 2014 г., в резултат на виновното и противоправно поведение на ответното дружество – незаконосъобразното разрушаване на сградите, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането – 12.06.2014 г. до окончателното им изплащане. Първоинстанционният съд е приел, че учреденото право на пожизнено ползване на К. Д. по отношение на 1/2 ид. част от жилищната сграда, 1/4 ид. част от външната тоалетна и 1/8 ид. част от дворното място, в което е построена сградата е противопоставимо на всяко трето лице, включително и на собственика – ответното дружество, а останалите й права, притежавани в качеството на собственик са погасени с факта на изнасяне на целия имот на публична продан. Съдът е приел, че пристройката/баня-тоалетна/, макар и незаконно построена, следва главната вещ – жилищната сграда, поради което ищцата като носител на правото на ползване върху 1/2 ид. ч. е следвало да даде съгласие за предприемане на действия по събаряне на сградата, каквото в случая липсва. И тъй като ответното дружество не е разполагало с правомощие да предприеме каквито и да било действия, то самосрутването или събарянето на сградата /не установено по категоричен начин/се явява следствие от неправомерното му и виновно поведение. При така установеното авторство на вредоносното деяние съдът е присъдил обезщетение за имуществени и неимуществени вреди на ищцата. Въззивният съд е сезиран с жалби от двете страни срещу уважените частично кумулативно съединени искове, в които се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон. С обжалваното решение, въззивният съд е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответното дружество за виновно причинените на ищцата вреди, настъпили в резултат от умишлено събаряне на процесните сгради, по отношение на които тя има учредено пожизнено право на ползване, както и относно обема на притежаваното от нея право на ползване с оглед определяне обема на вредите, произтекли от събарянето. Приел е, че ответникът не е доказал твърденията си за самосрутване на жилищната сграда, както и не е представил доказателства за спазване на процедурата по чл. 196, ал. 3 и ал. 4 и чл. 197 ЗУТ, поради което макар и собственик на сградата е следвало да зачете запазеното право на ползване на ищцата, което му е противопоставимо. Посочил е, че правилно съдът е кредитирал заключението на тройната СТЕ в неговия втори вариант и след редуциране с оглед обема на правото на ползване за процесния период е определил размера на претърпените имуществени вреди, а по отношение на неимуществените вреди правилно е приложен принципа за справедливост. Приел е, че не е установено по категоричен начин /приети три СМЕ/, че събарянето на процесните сгради, виновно от ответното дружество е в причинна връзка с възникването, развитието или задълбочаването на заболяванията на ищцата. Отговорът на поставения въпрос следва да се съобрази със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, която се споделя изцяло от настоящия състав, а именно: В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 г., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е процедирал така и в мотивите на въззивното решение е застъпено обратното становище – съдът на практика е формирал изводите си по спорното право без да извърши анализ на доказателствата по делото и без да изложи съображения по доводите и възраженията на страните. Въззивният съд на практика приел, че мотивите на съда следва да изразяват проверяваща, а не решаваща дейност. Мотивите на акта му се състоят от крайните решаващи изводи на съда, без последният да изложи каквито и да са фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността на крайните му изводи, въпреки релевираните във въззивните жалби оплаквания в тази насока. В този смисъл актът на въззивния съд е постановен при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, доколкото императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В конкретния случай изцяло липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, а изложените правни съждения са фрагментарни и без определена логическа последователност. Липсва каквото и да е обсъждане на релевираните от страните във въззивните жалби доводи и възражения. В този смисъл следва да се приеме, че по отношение на решението е налице липса на мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК, което е основание за отменяването му, а доколкото порокът не може да бъде поправен от касационната инстанция - и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания за постановяване на мотивирано въззивно решение /чл. 293, ал. 3 ГПК/. В новото си решение въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства и надлежно релевираните доводи и възражения на страните относно действията на дружеството, погиване на правото на ползване и отражението му върху имуществената сфера на ищцата, с оглед реалната й претенция за пропуснати ползи и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира своите фактически и правни изводи по същество на спора. Необходимостта решението по делото да установява ясно и несъмнено установените факти и правата на страните е не само с оглед изпълнение на процесуалната норма на чл. 236, ал. 2 ГПК и съобразяване със задължителната за съдилищата практика, но и с оглед осигуряването на възможността неговата правилност да бъде проверена от касационната инстанция. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в производството пред Върховния касационен съд, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение