Решение № 5879 от 8.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 9095/2008 г.

Решение № 5879 от 8.05.2009 г. на ВАС по адм. д. № 9095/2008 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 228 от 25.03.2008 г., постановено по адм. д. № 3771/2007 г. Административен съд - София град, първо отделение, трети състав, е отхвърлил жалбата на "Амадеусс къмпани" - ООД - гр. София, чрез управителя Иван Асенов Милев, срещу Ревизионен акт № 212000-354/16.03.2007 г., издаден от ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 933 от 21.06.2007 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 1 836 лв. по фактури от 30.01.2004 г. и 20.02.2004 г., издадени от ЕТ "М. и М. Комюникейшън" и е осъдил жалбоподателя да заплати на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 150, 16 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Амадеусс къмпани" - ООД - гр. София, представлявано от управителя Иван Асенов Милев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - София град е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд София град и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да уважи жалбата и отмени РА като незаконосъобразен. Претендира се заплащане на направените по делото разноски. Като алтернативно се поддържа искане за връщане на делото за ново разглеждане. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София чрез своя представител взема становище, че касационната жалба на "Амадеусс къмпани" - ООД е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна и следва да бъде отхвърлена. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледани по същество е не основателна. С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на "Амадеусс къмпани" - ООД - гр. София, чрез управителя Иван Асенов Милев, срещу Ревизионен акт № 212000-354/16.03.2007 г., издаден от ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 933 от 21.06.2007 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 1 836 лв. по фактури от 30.01.2004 г. и 20.02.2004 г., издадени от ЕТ "М. и М. Комюникейшън". Съдът е описал много подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията и констатациите на органа по приходите за непризнаване на право на данъчен кредит. Съдът е обсъдил и подробно отношенията между доставчика и жалбоподателя. В тази насока е извършен подробен анализ на сключените между тях договори от 30.01.2004 г. и 19.02.2004 г., като е прието, че и двата договора имат неясен предмет, като от съдържанието на същите става ясно, че жалбоподателят има намерения да извърши публикации в медийни издания, а изпълнителят гарантира пълно и коректно съдействие за изпълнение на поръчките, като не става ясно как точно се гарантира, кои са поръчките, в какво се изразява пълното и точно изпълнение на договора, а волята на страните, изразена в договорите, не може да бъде допълвана в зависимост от други факти, като например каква е основната дейност на всеки от субектите по правоотношението. Предвид на това съдът не е споделил тезата на жалбоподателя, че доставката касае договаряне със съответните медии на реклама, като такъв извод не може да се направи от представените договори. В тази връзка съдът е счел за неотносими към спора представените фактури, издадени от жалбоподателя на "Евротур САТ ТВ" - АД във връзка с договори за рекламни публикации от февруари 2004 г., фактури, издадени от "Вестникарска група България" - ООД на ДМ и М комюникейшън" и договори между тези две лица. Отделно съдът е посочил, че от така представените доказателства не може да бъде направена връзка, че рекламните карета на "Евротур САТ ТВ" са публикувани по поръчка на жалбоподателя във връзка с отношенията му с ДМ и М комюникейшън". Съдът е обсъдил и изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза и е възприел същата в частта й относно начисляване на данъка от доставчика (обстоятелството, което не е спорно по делото), но не е възприел същата в останалата й част, тъй като засяга и коментира правни въпроси, на които отговор следва да даде съдът. Съдът е дал и подробно тълкуване на разпоредбите на ЗДДС (отм.) относно възникването на право на данъчен кредит, като е посочил, че в случая не е налице най-важната от законовите предпоставки, а именно наличието на реални доставки. Посочено е, че сам по себе фактът на издаване на фактура и на начисляване на данъка от доставчика не води до възникване на право на данъчен кредит, ако не е извършена конкретна доставка. Предвид изложените по-горе мотиви административният съд е приел, че не се доказват твърденията на жалбоподателя относно предмета на доставката, а от друга страна, дори да се възприеме тезата му, че се касае за извършване на публикации или за поемане на задължение за осигуряване на извършването им, то реалността на подобни доставки не е доказана по никакъв начин. Посочено, че при така формулирания предмет на договорите възниква въпросът с какви доказателствени средства следва да бъдат доказани подобни доставки, но независимо от това в тежест на жалбоподателя е да докаже извършването им. Направен е извод, че след като такива доказателства не са ангажирани, то изводът на решаващия орган за наличие на хипотеза по чл. 65, ал. 4, т. 4 във вр. с чл. 6 от ЗДДС (отм.) е правилен. Съдът е приел за неоснователно позоваването на чл. 65, ал. 8 от ЗДДС (отм.), доколкото последният намира приложение само за реални доставки. На база на изложеното е направен краен извод за неоснователност на жалбата. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Систематизирани, оплакванията на касатора се свеждат до следното: 1. съществено процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, изразяващи се в следното:- не обсъждане на всички направени доводи от жалбоподателя, в това число и доводът, че ревизиращият орган не е доказал твърденията си за нереалност на доставките, което води и до нарушаване на правилата за разпределяне на доказателствената тежест;- не санкциониране на обстоятелството, че РА не съдържа собствени обосновани мотиви; - наличието на съществени мотиви на РА и ревизионния доклад, както и на решението на директора на Д "ОУИ"; 2. необоснованост и противоречие с материалния закон, изразяващи се в следното:- необоснованост на изводите на съда за липса на реални доставки предвид представените доказателства по делото;- не съобразяване от страна на съда на естеството на извършваните услуги; Направените оплаквания са неоснователни. Неоснователно на първо място е оплакването за допуснато процесуално нарушение относно разпределяне на доказателствената тежест. Както и много други пъти е посочвано в решенията на ВАС, в ДОПК няма някакви особени правила относно доказателствената тежест (изключая чл. 124, ал. 2 от ДОПК), поради което намират приложение общите правила за доказване, формулирани в ГПК и АПК. Съгласно чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Нормата на чл. 170, ал. 1 от АПК определя, че административният акт и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, както и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Пренесено на плоскостта на настоящия казус това означава, че при претендирано право на данъчен кредит от страна на претендиращото лице следва да бъдат установени всички кумулативни условия за неговото възникване. Доколкото основополагащо условия за правото на данъчен кредит е наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 от ЗДДС (отм.), то в тежест на данъчно-задълженото лице е докаже извършването на същите. В същото време, от гледна точка на формалната логика, изпълнението на доставката е положителен факт от обективната действителност, поради което в тежест на лицето, което претендира последици от негово възникване, е да докаже съществуването му. От същата гледна точка липсата на реална доставка е отрицателен факт, който няма обективно съществуване, а съставлява едно умозаключение, поради което следва да бъде установено дали при неговото изграждане са спазени правилата на формалната логика относно връзките и взаимодействията между отделни факти и обстоятелства. Проявление в тази насока е разпоредбата на чл. 37, ал. 4 от ДОПК, която определя, че когато задълженото лице не представи изискани от него доказателства относно негови права или задължения, респективно за фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване в съответното производство, органът по приходите може да приеме, че те не съществуват. В конкретния случай въз основа на събраните в хода на ревизията доказателства органът по приходите е изградил извод, че въз основа на тях не може да се приеме, че са налице реални доставки. В хода на съдебното обжалване при условията на чл. 160, ал. 2 от ДОПК решаващият съд е извършил проверка на този извод и е приел, че той е логички обоснован на фактите по делото и не се опровергава от допълнително ангажираните от жалбоподателя доказателства. В този смисъл направените оплаквания за допуснато съществено процесуално нарушение свързано с разпределение на тежестта на процеса, се явяват неоснователни. Неоснователни са и оплакванията относно липсата на мотиви на РА, тъй като същият притежава такива, а не прави препращане към мотивите на ревизионния доклад, каквито случаи се срещат в практиката. Оплакванията относно допуснати нарушения в диспозитива на решението на директора на Д "ОУИ" - гр. София по същество са основателни, но са неотносими към правилността на съдебния акт, доколкото предмет на обжалване по смисъла на чл. 156, ал. 1 от ДОПК е ревизионният акт, а не решението на директора на Д "ОУИ" по чл. 155, ал. 1 от кодекса. Неоснователни са оплакванията на касатора за необоснованост на съдебния акт и допуснато нарушение на материалния закон. При изграждане на своите изводи административният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в това число представените от жалбоподателя в съдебно заседание на 14.12.2007 г. По отношение на тях е посочено в решението (л. 146 от делото), че съпоставката между отделните документи не може да направи извод, че съществува връзка между процесните договори от 3.01.2004 г. и 19.02.2004 г. и направените публикации на рекламни карета. Този извод не се променя и от представените с касационната жалба договори № 21/2.02.2004 г.; № 22/2.02.2004 г. и № 31 от 9.02.2004 г., още повече, че чл. 220 от АПК въвежда забрана за нови фактически установявани от касационната инстанция. При установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка правилно е прието, че не е доказана реалността на фактурираните услуги, поради което жалбата се явява неоснователна. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на първоинстанционния съд не страда от пороците, сочени в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса касатора следва да бъде осъден да заплати на ответната по касация дирекция юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо А отделение,