Решение № 29 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3075/2011 г.

Решение № 29 от 11.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 3075/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията председател Пламен Томов Частният обвинител Н. Н. чрез свой повереник е подал касационна жалба срещу потвърждаването от Великотърновския апелативен съд на присъдата на Плевенския окръжен съд спрямо подсъдимия Г. Н. Присъдата - 16 от 14 март 2011 г. по нохд 313/10, е за убийството на Н. Н. (брат на подсъдимия и баща на частния обвинител), извършено на 7 март 2009 г., но при условията на превишени предели на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 2 НК-престъпление по чл. 119 НК, за което на подсъдимия не е било наложено и наказание при условията на чл. 12, ал. 4 НК (поради превишаването на пределите в резултат на уплаха). Второинстанционното (въззивно) решение - 238 от 17 октомври 2011 г. по внохд 223/11, е постановено също след обжалване от страна на частното обвинение. В подадената сега (касационна) жалба се съдържа позоваване на трите основания по чл. 348 НПК, както и на доводи, отнесени от подателя и към всяко от тях; искането по изхода на делото е обаче само за връщането му в досъдебната фаза Касационната жалба е поддържана и в съдебното заседание на тази инстанция, а според подсъдимия и прокурора жалбата трябва да бъде отхвърлена като неоснователна. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. То не е засегнато от касационните основания. В някои отношения жалбата е дори процесуално недопустима. Недопустимостта й се вижда преди всичко в отправеното искане за ново разглеждане на делото от прокурора-ВКС изобщо не разполага с такова правомощие след промяната в чл. 354, ал. 3 НПК (ДВ, бр. 32/10). Доколкото все пак ВКС би могъл да върне делото за ново разглеждане в съдебната му фаза ("на първата или въззивната инстанция" - вж. отново посочената промяна), това не би могло да стане за утежняване на обвинението с приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление, като бъде приложен чл. 116 НК според очакването в жалбата. Такова изменение на обвинението е поначало възможно само в първата инстанция по реда на чл. 287 НПК, но то би било в изпълнение на процесуалното право (правомощие), което има прокурорът в тази инстанция; ако той не го е упражнил защото смята обвинението за правилно повдигнато или поради пропуск, ВКС не разполага с правомощие да наложи упражняването му, даже след преценка за допуснато съществено нарушение на процесуалния закон по смисъла на т. 2 на вече посочения чл. 354, ал. 3 НПК (за сходна ситуация при отменения през 2006 г. НПК вж. р. 765/1990-I, Сб., с. 132). ВКС още по-малко би могъл да наложи изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК по жалба на частния обвинител. ВКС не би могъл да използва и правомощието си сам "да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция" (чл. 354, ал. 2, т. 4 НПК) - подсъдимият изобщо не е бил наказан, а единствено възможното приложение на чл. 119 НК би изисквало да бъде наложено и съответното наказание. ВКС би могъл, разбира се, да предизвика приложението на чл. 119 НК, като върне делото за ново разглеждане в първата или във въззивната инстанция при условията на ал. 3 на чл. 354 НПК, но в тази насока пък жалбата от името на частния обвинител е неоснователна. Ненаказването на Г. Н. по силата на чл. 12, ал. 4 НПК не е резултат на съществени нарушения на процесуални правила (чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК). Липсват такива нарушения в участието на прокурора И. Й. или в оценката на доказателствата. Не е съществувало основание за отвод на този прокурор поради неговата предубеденост или заинтересованост във връзка с чл. 29, ал. 2 НПК (чл. 47, ал. 1 НПК). Вярно е, че изходът на делото съвпада с първоначалната му позиция за прекратяване на наказателното производство, но подобна непоследователност не случайно не е между т. нар. абсолютни основания за отвод във връзка с чл. 29, ал. 1 НПК; в същото време прокурорът Й. не е показал с нищо в поведението си по време на съдебното разглеждане на делото, да е участвал в него така, че то да завърши с ненаказването на подсъдимия (неподаването на въззивен протест не може да се смята за такъв показател, а и това не се твърди). Що се отнася до оценката на доказателствата, оспорването и е допустимо само с оглед приетата от съдилищата уплаха, която е причинила превишаването на пределите на неизбежната отбрана. В тези рамки обаче жалбоподателят е неубедителен, защото свързва обсъждането на броя на ударите с ножа, дълбочината на раните от тях и наличието на други наранявания, както и въоръжаването на подсъдимия с газов пистолет, единствено за да поддържа отсъствието на неизбежната отбрана, умисъла (предумисъла) на убийството и особената жестокост при извършването му. Липсва каквото и да е обсъждане на даденото експертно мнение за уплахата от психологическа гледна точка, която се е оказала решаваща за приложението на чл. 12, ал. 4 НК. Последното, от друга страна, вероятно не е случайно: вещите лица не са оставили никакво съмнение в правотата си да определят страха на подсъдимия, като страх от създалата се ситуация-не толкова конкретната при извършване на деянието, а въобще ситуацията на съжителството с брат му; страх от собствената му безпомощност да се справи с нея, но и от безрезултатността от действията на полицията, прокуратурата и съда. Ръководен от всичко изложено и съобразно още с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС - I н. о.