Решение № 30 от 6.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1865/2014 г.

Решение № 30 от 6.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1865/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на Б. К. - прокурор в Софийска градска прокуратура, против присъда № 206 от 17.07.2014 г. по внохд № 1505/2014 г. на Софийския градски съд. В протеста се сочи, че атакуваната присъда е постановена в нарушение на материалния закон, тъй като съдът е оправдал подсъдимия. Изтъква се, че въззивната инстанция не е извършила обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, поради което изводът й за невиновност на подсъдимия е опорочен. С тези доводи се отправя искане въззивната присъда да бъде отменена, а делото - върнато на за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. Пред касационната инстанция прокурорът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Защитникът на подсъдимия пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Софийският районен съд, 115 състав, с присъда от 28.06.2013 г. по нохд № 6468/2012 г. признал подсъдимия Б. Д. М. за виновен в това, че на 24.02.2012 г., около нула часа, в [населено място], в района на [улица], управлявал моторно превозно средство - лек автомобил, след употреба на наркотично вещество /марихуана/, поради което и на основание чл. 343б, ал. 3 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание три месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от три години съгласно чл. 66, ал. 1 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по дело разноски. Софийският градски съд, девети въззивен съд, с присъда № 206 от 17.07.2014 г. по внохд № 1505/2014 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал подсъдимия за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение. Касационният протест срещу така постановения акт е основателен. Въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 и чл. 305, ал. 3 от НПК, които са го лишили от възможността да приложи правилно закона. От фактическа страна съдът приел следното: На 24.02.2012 г. свидетелите П. Б. и Р. К. изпълнявали функции по контрол на пътното движение като полицейски служители. Свидетелят К., който шофирал служебната кола, подал светлинен сигнал за спиране и проверка на лек автомобил, в който пътували подсъдимият и свидетелите Д. Г. и Ц. М. Тримата слезли и застанали до пътното превозно средство. Р. К. се приближил и попитал на кого е автомобилът. Подсъдимият отговорил утвърдително, след което бил тестван за упойващи вещества. Поради положителния резултат от проверката полицейските служители издали на подсъдимия талон за медицинско изследване и той бил съпроводен до "Спешна помощ" във ВМА за кръвна проба и анализ на урина. Химическата експертиза установила в кръвта му наличие на упойващо вещество. Подсъдимият и свидетелите били употребили марихуана няколко часа преди проверката. Според въззивната инстанция не е установено, че подсъдимият е шофирал в момента на проверката. За да стигне до тези изводи съдът приел, че разпитаните полицаи не депозират достатъчно категорична информация относно решаващия факт кое от трите лица, пътували в колата, е било зад волана . В мотивите на въззивната присъда коректно е отбелязано, че полицейските служители не са заинтересовани от изхода на делото и паметта им е обременена с многобройни констатации за пътни нарушения. Ето защо съдебният състав приел за естествена липсата на детайли при проведените разпити в хода на съдебното следствие. В същото време, макар да приобщил показанията им от досъдебната фаза по реда на чл. 281, ал. 4 вр. с ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК, той отказал да кредитира най-важното изявление, съдържащо се в тях - посочването на подсъдимия като водач на моторното превозно средство. В тази връзка съдът се позовал на обясненията на подсъдимия и показанията на приятелите му, пътували в колата - свидетелите Д. Г. и Ц. М., според които автомобилът бил управляван от Г.. Тук е мястото да се подчертае, че при противоречиви доказателствени материали съдът има суверенно право да приеме едни от тях, а други - да отхвърли. Съображенията му за този избор обаче са обвързани от обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Разгледани от тази гледна точка разсъжденията на въззивния съд търпят упрек. В мотивите се акцентира върху изявленията на двамата полицаи в съдебната фаза на процеса, но само върху тези, в които те съобщават, че нямат категоричен спомен кое лице е слязло от предната лява врата на колата. Второинстанционният съдебен състав е игнорирал данните за рутинната практика на извършване на проверка, която, по информация на свидетелите, винаги е насочена към водача, а не към собственика на моторното превозно средство. Неубедителен е изводът на съда, че полицейските служители са извършили поредица от действия по отношение на подсъдимия /тествали са го за употреба на упойващо вещество, съставили са акт за административно нарушение, издали са талон за биологично изследване и са го съпроводили до здравно заведение / само защото той се е заявил като собственик. Подобно поведение е в дълбоко противоречие с описаните пред съда действия на контрол, осъществяван от полицейските служители, и разкрива абсурден непрофесионализъм, чието верифициране се нуждае от по-задълбочена от съдържащата се в мотивите на градския съд обосновка. Преди да се довери на свидетеля Д. Г., който твърдял, че лично е управлявал колата, но "се направил на луд" при проверката, и на подсъдимия, който заявил, че е подписал акт, в който е посочен като управляващ МПС, без да е такъв, съдът е следвало да анализира цялата информация относно действията на полицаите и на тримата пътници и да потърси логичен отговор за поведението им. Настоящият състав е далеч от намерението да насърчава оценка на доказателствени материали през призмата на обичайни житейски модели, тъй като държи сметка за многообразието на социалните ситуации . Принципът на установяване на обективната истина обаче налага релевантните за предмета на доказване факти да се базират на закономерности и логични обвързаности. Съдът е допуснал отклонение от процесуалното задължение за обективност, пълнота и всестранност на изследването, а това е опорочило формирането на вътрешното му убеждение по фактите и произтичащите от тях правни формулировки. Налице са касационните основания на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, предпоставящи отмяна на обжалваната присъда. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да отстрани посочените процесуални нарушения и приложи правилно материалния закон. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение