Решение № 4292 от 9.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11424/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на К. Иванов от [населено място], община Левски, област Плевен срещу решение 442 от 3.10.2023 година, постановено по административно дело 455 от 2023 година, с което са отхвърлени искове от К. Иванов, подадени срещу Държавен фонд Земеделие и Върховен административен съд за присъждане на обезщетение в размер на 24446 лв., представляващи обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи по договор 15/112/08028 за отпускане на финансова помощ по Мярка Създаване на стопанства за млади фермери от ПЗСР за периода 2007-2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 7.1.2017г. до окончателното изплащане на задължението, както и разноски по административно дело. В касационната жалба твърди неправилност на съдебното решение поради това, че е незаконосъобразно и необосновано на правото на Европейския съюз и доказателствата по делото. Настоящата инстанция приема, че се касае за оплакване, свързано с нарушение на материалния закон представляващо основание за отмяна на съдебния акт по чл.209 т.3 от Административнопроцесуалния кодекс. Иска се решението на съда да бъде отменено. В касационната жалба няма диспозитивен титул какво точно се иска от Върховния съд като отмени решението на административния съд. Има искане за спиране на настоящето производство до произнасяне на Съда на Европейския съюз и алтернативно искане за отправяне на преюдициално запитване. По делото е постъпил отговор от 16.11.2023 година от изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, в който отговор се поддържа правилност на решението на първата инстанция, неоснователност на касационните доводи и искане да бъде оставено в сила решението на административния съд. Поддържа неоснователност и на искането за спиране и на искането за отравяне на преюдициално запитване. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията и претендира присъждане на разноски за тази инстанция юрисконсултско възнаграждение. Прави се и принципно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Постъпил е и отговор от Върховен административен съд, представляван от Председателя Чолаков и процесуален представител от 23.11.2023 година, в който отговор се поддържа правилност на решението на първата инстанция и неоснователност на оплакванията в касационната жалба. Излагат се подробни доводи. Поддържа се и становище за неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура дава подробно писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл.218 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, приема за установено следното: Пред административния съд са били подадени искове за заплащане на имуществени вреди в размер на 24446 лв. обещетение за пропуснати ползи, ведно със законната лихва от 1.1.2017г., 7000 лв. за претърпени неимуществени вреди и 982 лв. за разноски, направени пред Административен съд Плевен. С молба от 28.02.2024 г. е направено искане за спиране на производството по настоящето дело дело до приключване на дело C-369/23, образувано пред Съда на Европейския съюз (СЕС), по преюдициално запитване, отправено с определение от 09.06.2023 г. по адм. дело 5346/2022 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, с което СЕС следва да отговори на въпроса Допускат ли чл. 19, параграф 1, втора алинея ДЕС и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз национална правна уредба като чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 203, ал. 3 и чл. 128, ал. 1, т. 6 от АПК, съгласно която иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на Съюза, извършено от ВАС, по който ответник е ВАС, следва да се разглежда от същия съд като последна инстанция?. Настоящия съдебен състав счита, че спирането на съдебното производство се допуска по изключение при наличието на изрично предвидени от законодателя, при това изчерпателно и лимитативно, основания, които следва да се тълкуват стриктно. Освен за отправящият запитването съд в производството по чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), разпоредбата на чл. 631 от ГПК не предвижда задължение за другите съдилища да спират образуваните пред тях производства, когато търсеното от СЕС тълкуване касае или е възможно да касае, относима към повдигнатия пред тях спор съюзна норма. Подобно задължение не е предвидено като основание за спиране на съдебното производство от чл. 229, ал. 1 от ГПК, нито може да се извлече от разширителното тълкуване на някое от посочените в същата разпоредба основания. Повдигнатите пред СЕС въпроси по соченото от касатора дело, нямат отношение към дължимата в настоящото производство касационна проверка. Предвид посоченото, искането за спиране на настоящото производство, като неоснователно следва да се остави без уважение. С молбата от 28.02.2024 г. изрично е заявено, че ако съдът не уважи искането за спиране по делото, то касационния жалбоподател прави искане за отправяне на преюдициално запитване. В писмени бележки по делото е направено искане за отправяне на следните преюдициални въпроси за правилното тълкуване на: 1. Приложимият в конкретния случай през 2016 г. регламент за определяне на икономическия размер на земеделските стопанствата. 2. Периодът, който се включва при определяне на икономическия размер на земеделските стопанствата в приложимия в случая регламент. 3. Периода за извършване на проверка на земеделските стопанства. 4. Правата, получавани от частноправни субекти земеделските стопани, на основание задължения на институциите към техните стопанства от заявените като нарушени регламенти. Настоящия съдебен състав счита, че в случая не са налице предпоставките за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване д( СЕС. Преценката дали искането за тълкуване на норми от общностното законодателство е от значение за правилното решаване на спора, принадлежи на съда. За да възникне необходимост, респективно - националната юрисдикция да бъде длъжна да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол. Поставеният за разглеждане правен спор не предполага и не поставя никакви спорни с общностното право правни въпроси, които изискват тълкуване на общностна разпоредба от съда на ЕС. По същество по реда на преюдициалното запитване се иска разрешаване от СЕС на конкретен правен спор, съобразно установените факти, тоест правоприлагане, което се явява недопустимо. Предвид посоченото искането за отправяне на преюдициално запитване, като неоснователно следва да бъде оставено без уважение. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба като подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд Плевен е било образувано по искова молба от К. Иванов, с която са предявени обективно съединени искове срещу Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) и Върховния административен съд (ВАС), с които е искано ответниците да заплатят сумата от 24 446 лв., обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи по договор 15/112/08028 за отпускане на финансова помощ по мярка Създаване на стопанства на млади фермери от ПЗСР за периода 2007-2013г., ведно със законната лихва върху тази сума от 07.01.2017г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 982 лв. разноски по адм. дело 894/2016г. по описа на АС-Плевен, оставено в сила с решение по адм. дело 11170/2017 г. на ВАС, ведно със законната лихва от 01.01.2017г. до деня на окончателното плащане на задължението, както и сумата от 7000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушено право на ЕС - чл.3 и чл.5 от Регламент (ЕО) 1242/2008г. на Комисията във вр. Приложение ІV, т.1, подт.в, както и чл. 5, чл.6 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220 на Комисията вр. Прложение V, т.1, .в и чл.8, ал.1 т.11 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220, както и чл. 26 т.4 от Регламент за изпълнение (ЕС) 809/2014 на Комисията. Исковете са предявени за обезщетяване на вреди на Иванов, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в това, директорът на Областна дирекция на ДФЗ е издал индивидуален административен акт, обективиран в Уведомително писмо за отхвърляне на плащанията 01-153-6500/589 от 23.08.2016 г., с който се отхвърлят плащанията по проект на ищеца по мярка 112 Създаване на стопанства на млади фермери. Твърди се и че Върховен административен съд е нарушил директно нормите, произтичащи от вторичното право на Европейския съюз, които дефинират икономическия размер на стопанствата, начина и периода за изчисляването им, като е постановил решение 6928 от 28.05.2018 г. по адм. дело 11170/2017 г., с което е отхвърлил касационната жалба на Иванов, подадена срещу решение на Административен съд Плевен, с което посоченият по-горе административен акт е потвърден. Пред първоинстанционния съд са посочени и конкретните норми от правото на ЕС, които ищецът счита, че са нарушени, а именно: чл.3 и чл.5 от Регламент (ЕО) 1242/2008г. на Комисията във вр. Приложение ІV, т.1, подт.в, както и чл. 5, чл.6 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220 на Комисията вр. Приложение V, т.1, .в и чл.8, ал.1 т.11 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220, както и чл. 26 т.4 от Регламент за изпълнение (ЕС) 809/2014 на Комисията. След като е анализирал доказателствата по делото и е обсъдил доводите на страните, административният съд е приел, че исковите претенции са неоснователни. За да постанови този резултат съдът е анализирал предпоставките за възникване на правото на иск за обезщетение по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. От трите задължителни елемента, обосноваващи отговорността на държавата по чл. 203, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ ищецът не е доказал наличието на първия от тях не е налице правна норма на Съюза, която да предоставя права на частноправен субект, която правна норма да е била нарушена от ответниците, и то достатъчно съществено. Решението е правилно. При вярно установена фактическа обстановка административният съд е извел правилни крайни изводи за недоказаност и неоснователност на исковите претенции. Административен съд Плевен е постановил решението си в съответствие с приложимия материален закон, като възраженията на касатора в обратна насока, се преценят за неоснователни. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като при липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. Разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. 94/2019 г./ урежда реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на АПК, ако страна по делото е административен съд, ВАС или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. По аргумент от чл. 203, ал. 3 от АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в разпоредбата на чл. 340, § 2 от Договора за функционирането на ЕС /ДФЕС/. Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите /разбирани като Договор за Европейския съюз и ДФЕС/ е един от основните принципи на правото на Съюза, който е провъзгласен за първи път в цитираното в атакувания съдебен акт решение на СЕС от 19.11.1991 г. по съединени дела С-6 и 9/90, Francovich и Bonifaci. Осланяйки се на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС /ДЕС тогава чл. 5/, че държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза, в това решение СЕС постановява, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното /сега съюзното/ право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това условията следва да са налице кумулативно при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника, съответно ответниците. Напълно съответни на данните по делото са мотивите на първоинстанционния съд за липса на елементи на отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за съществено нарушение на правото на ЕС, така както са изложени по всеки един от предявените от касационния жалбоподател искове. Административен съд - Плевен правилно е установил съдържанието на предписаните правила за поведение съдържащи се в разпоредбите на чл.3 и чл.5 от Регламент (ЕО) 1242/2008г. на Комисията във вр. Приложение ІV, т.1, подт.в, както и чл. 5, чл.6 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220 на Комисията вр. Приложение V, т.1, .в и чл.8, ал.1 т.11 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/220, както и чл. 26 т.4 от Регламент за изпълнение (ЕС) 809/2014 на Комисията, изразяващи се от една страна в създаването на правилата за определяне на икономическия размер на земеделските стопанства, и от друга страна в графика на проверки на място. Цитираните норми са относими и въвеждат задължения към съответните държави членки, а не предоставят права на частно правни субекти. Именно поради тази причина в регламентите е предвидена и отговорност на държавите в случай на нарушение на правилата, въведени с тях. След като цитираните норми не създават права за частноправни субекти не е възможно да бъдат обект на нарушение. Не е налице нито съществено, нито очевидно нарушение на правото на ЕС, като в настоящото производство е недопустимо да се прави преценка на съдебните актове. Поради което не е извършено неправилно приложение на правото на ЕС и оттам не е изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ. По тези мотиви обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на касационния жалбоподател разноски не се дължат. Основателна е претенцията на ответниците по касация за заплащане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24, изр. второ от Наредбата за заплащане на правната помощ, от по 300 лв. за всеки. Не е налице хипотезата на чл. 13, т. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, предвид което искането на процесуалния представител на ВАС за присъждане на сумата от 50 лв. за подготовка на документи, заявено в т. 2 от представения списък на разноските, се преценява като неоснователно. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,