Решение № 13067 от 29.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8113/2017 г.

Решение № 13067 от 29.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8113/2017 г., III о., докладчик съдията Христо Койчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" срещу решение № 102/18.04.2017 г., постановено по адм. д. № 451/2016 г. от Административен съд Перник в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати на П. Иванов обезщетение в размер на 350 лв., за претърпени от него неимуществени вреди за периода от 06.03.2016 г. до 26.05.2016 г., във връзка с бездействието на ответника да осигури престой на открито всеки ден в ареста в [населено място] при изпълнение на наложената на ищецът мярка за неотклонение "Задържане под стража". Решението се обжалва и в частта, в която се отказва присъждане на юрисконсултско възнаграждение за отхвърлената част от иска. В касационната жалба се сочи, че решаващият съд неправилно е приложил нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ тъй като е приел незаконосъобразно че е налице лишаване на ищецът от престой на открито. Сочи се че са представени доказателства водещи до обратния извод – налице е представена справка от която се установява че ищецът макар и да не е бил извеждан на открито за определени дни от процесният период то той е бил компенсиран. На второ място се сочи че не са доказани по несъмнен начин претърпените неимуществени вреди. Претендира се отмяна на постановеното решение и присъждане на разноски. Ответникът, не изразява становище по касационната жалба. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява мотивирано становище за частична основателност на касационната жалба, като моли съда да измени размера на определеното обезщетение за сума от 70 лв. и да отхвърли иска за над тази горница. Подадена е и касационна жалба от П. И. срещу решение № 102/18.04.2017 г., постановено по адм. д. № 451/2016 г. от Административен съд Перник, в частта в която предявеният от него иск е отхвърлен за сума над 350 лв. до претендираната в размер на 10 000 лв. Сочи се неправилност на решението, тъй като следствие на репресията от страна на ГДИН е получил нервно разстройство, а присъдената сума е твърде малка за причинените му неимуществени вреди. Моли съда да отмени решението в тази му част и да осъди ответникът да му заплати цялата претендирана сума от 10 000 лв. Постъпил е отговор на касационната жалба от страна на ГДИН в която се твърди че жалбата е неоснователна и се моли за нейното отхвърляне. Представителят на Върховна административна прокуратура счита подадената касационна жалба от П. И. за неоснователна. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява и двете касационни жалби като допустими, тъй като са подадена от страните в съдебния спор, за които обжалваната част от съдебното решение е неблагоприятна. Жалбите са подадени и в законоустановения срок. По основателността на жалбата предявена от ГДИН, съдът приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с иск с пр. осн. чл. 284 от ЗИНЗС вр. чл. 1, ал. от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди за периода от 06.03.2016 г. - 28.05.2016 г., изразяващи се в нечовешко отношение, вследствие нарушаване на човешките му права свързани с липсата на осигурен престой на открито всеки ден в ареста в [населено място] при изпълнение на наложената на ищецът мярка за неотклонение "Задържане под стража". Въз основа на справка от ответника, съдът е установил, че ищецът е бил задържан под стража за периода 06.03.2016 г., до 26.05.2016 г., в следственият арест по досъдебно производство № 189/2016 г., на Първо РУ на ОД на МВР Перник, като на 27.05.2016 г., е приведен в затвора в [населено място]. По делото е представена Заповед № Л-6399/26.07.2010 г., на Главния директор на Главна дирекция "Изпълнения на наказанията" за вътрешният ред в арестите и справка за престоя на открито на арест [населено място] за процесният период. От тази справка се установило, че ищецът на дати 09. 04.; 17. 04; 19. 04; 24. 04; 08. 05; 15. 05; и 22.05.2016 г., не му е бил осигурен престой на открито. От събраният доказателствен материал вкл. и гласни доказателства се установило, че престоят на открито не се осъществявал всеки ден, а арестуваните не били компенсирани за това на по-късен етап. Въз основа на установеното съдът е приел, че е нарушена забраната на чл. 3 ЕКПЧ и през част от исковия период, ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение. За да формира изводите си, съдът се е позовал на критериите, изведени в юриспруденцията на ЕКПЧ по дела, в които е установено нарушение на забраната по чл. 3 ЕКПЧ. За да определи размера на обезщетението, съдът е взел предвид продължителността на периода, през който са били търпяни вредите, характера на вредите, като на осн. чл. 52 ЗЗД е приел, че размерът на справедливото обезщетение е 350 лева., като е отхвърлил иска за над тази горница и не е присъдил разноски на ответника, предвид частичното уважение на иска. Настоящият състав на касационната инстанция преценява като обосновани е правилни изводите на съда относно наличието на предпоставките от хипотезата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС. Правилно съдът е счел, че със събраните доказателства по делото се установява по безспорен начин наличието на незаконосъобразно бездействие на администрацията на ГДИН, относно неизпълнение на задължението за ежедневно извеждане на ищецът за престой на открито. По силата на чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС както подсъдимите, така и обвиняемите, в която група попада ищецът, имат право на престой на открито. В ал. 4 от същия законов текст е посочено, че вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Видно от представената пред решаващият съд Заповед № Л-6399/26.07.2010 г., издадена от главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за вътрешният ред в арестите е определен реда за престой на открито на арестантите – чл. 54 дава право за престой на открито за времето от 08. 30ч-17. 00ч., с продължителност от 1 час на ден, като изрично е посочено, че при невъзможност да бъде осигурен такъв престой на открито в някой от дните, той се компенсира в следващите дни в рамките на календарният месец. Правилно Административен съд Перник е посочил че на ищецът за дните 09. 04.; 17. 04; 19. 04; 24. 04; 08. 05; 15. 05; и 22.05.2016 г., не му е бил осигурен престой на открито и такъв не е бил компенсиран. Наведените в касационната жалба доводи че ищецът е бил компенсиран на дати 13.04.16 г., 16.04.16 г., 25.04.16 г., 09.05.16 г. е неоснователен. Както се посочи по-горе ищецът има право на престой всеки един ден за по 1 час минимално т. е. за дните когато е бил лишен от това свое право той е следвало да бъде компенсиран със съответните часове т. е. най-малко седем часа. Видно от представените доказателства е че липсва такова компенсиране. В представената справка се установява само че за посочените дни, за които се твърди че е компенсиран, ищецът е бил извеждан за определен период който обаче на първо място не покрива изцяло периода за който не е бил извеждан и на второ място липсват конкретни доказателства че именно тези дни и в тези часове се касае за компенсация от предходни дни, а не е исканото му право на престой на открито за съответния ден. Правилно решаващият съд е приел че не е налице компенсиране и че за посочените по-горе дни ищецът не е бил извеждан на престой на открито и по този начин администрацията незаконосъобразно е нарушила разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС респек. Налице е един от елементите на правопораждащият състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284 от ЗИНЗС. При постановяване на своят акт Административен съд Перник обаче не е приложил правилно нормата на чл. 52 от ЗЗД. Последната гласи че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. В конкретният случай настоящата касационна инстанция приема, че макар ищецът да е претърпял такива вреди с оглед ниският им интензитет то те не следва да се обезщетяват. Установява се че претендираните от ищецът вреди на са за целият период а само за дните в които той не е бил извеждан на открито и компенсиран т. е. само за 7 дена. Именно този период от време, през който ищецът не е бил извеждан на открито, не е с такава продължителност, за да се приеме, че преживените от ищеца негативни емоции са с висок интензитет т. е. че натрупаните в него отрицателни преживявания и чувства на дискомфорт са могли да доведат до вреди за които да се дължи компенсация. Липсват доказателства че за краткият период в който на ищецът не му е предоставен престой на открито това е довело до значителни изменения в здравословното му състояние, което да налага и тяхното обезщетяване. Въз основа на изложеното до тук, настоящата инстанция намира, че касационната жалба е основателна и следва да се отмени решението на Административен съд Перник в осъдителната му част. Касационната жалба на П. И. е неоснователна. Правилно и законосъобразно Административен съд Перник е преценил, с оглед събраните доказателства и предвид характера и интензитета на породените страдания и негативни преживявания че следва иска за сума над 350 лв., до претендираната в размер на 10 000 лв. да се отхвърли като неоснователна. Така постановеното решение в отхвърлителната си част е изцяло съобразено и с духа на нормата на чл. 52 от ЗЗД. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,