Решение № 54 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5927/2007 г.

Решение № 54 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5927/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 2 ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. на РБ против решение № 462/21.04.2007 г. по в.гр.д. № 301/2007 г. на Варненския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението в осъдителната му част поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 218б, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) Ответникът по касация А. В. Г. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на I г.о., за да се произнесе по жалбата, съобрази следното: С обжалваното въззивно решение по жалба от П. на РБ е отменено решение № 39/4.01.2007 г. по гр.д. № 431/2006 г. на Варненския районен съд в частта, с която П. на РБ е осъдена да заплати солидарно с Окръжна следствена служба - В. на А. В. Г. сумата над 2 649.40 лв. до 3 768.08 лв. и в тази част е постановено друго, с което искът на Г. е отхвърлен. Прието е, че заявената от ищеца претенция има за предмет заплащане на мораторна лихва върху главницата от 7 000 лв., присъдена с решение № 1296/26.05.2006 г. по гр.д. № 646/2004 г. на ВКС като обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /сега ЗОДОВ/ за незаконни обвинения против Г. за престъпления по чл. 116 НК, по чл. 308 НК и по чл. 297 НК, за които същият е оправдан с влязла в сила присъда. Вземането за вреди е станало изискуемо от влизане в сила на оправдателната присъда - 7.12.2001 г., от който момент ответниците са изпаднали в забава. С оглед заявеното от П. на РБ възражение за погасяване по давност на вземането за лихви въззивният съд е приел, че то е основателно за тригодишен срок преди предявяването на иска, т.е. за периода от 7.12.2001 г. до 23.01.2003 г. и съобразно изчисленията на вещото лице е присъдил мораторна лихва за времето от 23.01.2003 г. до 23.01.2006 г. в размер на 2 649.40 лв. Касационният довод за нарушение на материалния закон е за това, че с изтичане на тригодишен срок от изискуемостта на вземането за обезщетение за вреди, което е главното вземане, се е погасило изцяло вземането за лихви. Същият е неоснователен. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на лихвата за забава настъпва с всеки изминат ден. Това следва от разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съгласно която при неизпълнение на парично задължение длъжникът изпада в забава и дължи лихва за всеки ден от забавата. Поради това правилно, в съответствие с материалния закон, въззивният съд е приел, че погасено по давност е само вземането за лихви, дължими преди тригодишния срок от предявяването на иска. По правилото на чл. 119 ЗЗД вземането за лихва ще се погаси изцяло с погасяване на главното задължение. По тези съображения въззивното решение като постановено в отсъствие на въведеното с касационната жалба основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в"ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът