Решение № 7443 от 7.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3406/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. Р., чрез пълномощник адв. И. Кишкилова, против решение 4128 от 07.02.2025г., постановено по адм. дело 12388/2024г. по описа на Административен съд София-град. С това решение е отхвърлена жалбата на М. И. Р. против заповед РДН24-РД48-2/20.11.2024 г. на кмета на Столична община район Надежда . В касационната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Развити са подробни съображения, с които се изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за осъществен състав на чл. 65, ал. 1 ЗОС. По релевираното процесуално нарушение се твърди, че решаващият състав не е уважил доказателствените искания на оспорващия, с което е ограничил правото му на защита. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и произнасяне с решение по същество, с което да бъде отменена заповед РДН24-РД48-2/20.11.2024 г. на кмета на Столична община район Надежда , алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Ответникът кметът на СО район Надежда, чрез упълномощен процесуален представител юрк. Н. Тодорова, представя писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като правилен, законосъобразен и постановен при изчерпателно анализиране на представените по делото доказателства. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на М. И. Р. против заповед РДН24-РД48-2/20.11.2024 г. на кмета на Столична община район Надежда . С тази заповед, на основание чл. 65, ал. 1 и ал. 2 от Закона за общинската собственост (ЗОС), чл. 25, ал. 2 и чл. 27, ал. 2 от Наредбата за общинската собственост и Констативен акт 1/13.11.2024г., е наредено да се изземе от М. И. Р., имот - частна общинска собственост, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1385.2024.1.209, със застроена площ 41.53 кв.м, съставляващ гараж, включващ Паркомясто 1 и Паркомясто 2, находящ се в сутерена на сграда 1 блок/вход [адрес], [жк], тъй като лицето го държи на отпаднало правно основание. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. И. Р. против заповед РДН24-РД48-2/20.11.2024 г. на кмета на Столична община район Надежда . За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Наред с това, решаващият състав е счел, че заповедта е издадена при правилно приложение на материалния закон, при изпълнени елементи от фактическия състав на чл. 65, ал. 1 ЗОС - имотът, предмет на заповедта, е общинска собственост, като оспорващият го държи без основание предвид редовно връченото му предизвестие, с което на основание чл. 238 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) наемодателят едностранно е прекратил наемното правоотношение и наемателят е поканен в едномесечен срок доброволно да освободи имота. Развити са и съображения по отношение липсата на доброволно предаване на имота и твърденията на оспорващия, че последното обстоятелство не е доказано. В тази връзка е съобразено, че жалбоподателят не е представил в срока на предизвестието ключ или чип за вратата на сградата, в която се намира гаражът, за да осигури достъп на служителите от районната администрация за предаване на имота. Прието е също така, че изземването на общинския имот е мярка, предвидена в закона, преследва законна цел и е пропорционална. Така постановеното решение е правилно. Не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. На основание чл. 221, ал. 2, предложение последно АПК, касационният състав препраща към мотивите на първоинстанционното решение, тъй като ги споделя изцяло и не намира за необходимо да ги преповтаря. Обосновани и законосъобразни са изводите на съда, че са доказани материалноправните предпоставки за изземване на имот по реда на чл. 65, ал. 1 ЗОС. Според посочената разпоредба, общински имот, който се владее или държи без основание, не се използува по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината. В случая не е спорно, че процесният имот е частна общинска собственост, видно от представения Акт за частна държавна собственост 2283/22.01.2015г. Неоснователно е наведеното в касационната жалба твърдение, че тъй като имотът е със свободен достъп гаражът няма поставена врата, а в съставения на 12.11.2024г. констативен протокол липсват данни за фактически ползвател, не можело да се приеме за безспорно, че именно касаторът продължава да държи имота. Видно е от приобщените в първоинстанционното производство доказателства, че с писмо рег. РНД24-ГР94-1843/19.09.2024г., връчено на наемателя М. Р. на 09.10.2024г., кметът на СО район Надежда , в качеството му на наемодател, на основание чл. 238, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 23, т. 10 от Договор РНД21-ДГ66-12/10.09.2021г. за отдаване под наем на гореописания общински нежилищен имот, е отправил предизвестие за прекратяване на наемното правоотношение, възникнало от горепосочения договор, като е предоставил на наемателя едномесечен срок от получаване на уведомлението за освобождаване и предаване на имота. Считано от 10.11.2024г. договорът за наем е прекратен, което прави държането на имота без основание, на отпаднало правно основание. Според т. 7 от договора за наем наемодателят се задължава да предаде на наемателя общинския гараж, годен за използване съобразно неговото предназначение, като предаването се извършва с приемо-предавателен протокол. Съгласно т. 22 от договора за наем при прекратяване на договора наемателят е длъжен да предаде имота в добър вид. Следователно в тежест на наемателя е да предприеме действия по предаване на имота в дадения му едномесечен срок, за да предотврати процедура по изземването му по реда на чл. 65 ЗОС, а не е в тежест на наемодателя да издирва наемателя или да проверява дали последният продължава да държи имота, както многократно е изтъкнато в касационната жалба. Данните по делото сочат, че в срока за доброволно освобождаване на гаража, на 22.10.2024г. наемателят е изпратил уведомително писмо до кмета на СО и до кмета на СО район Надежда , с което е изразил несъгласие с прекратяването на договора за наем и не е приел отправеното му предизвестие. Отново в срока за доброволно освобождаване на имота, на 07.11.2024г. наемателят е заплатил две наемни вноски за месец ноември и месец декември 2024г. Видно е, че в дадения му едномесечен срок наемателят не само, че не е предприел действия по доброволно предаване на имота, а напротив заявил е в писмен вид изричното си несъгласие с прекратяването на договора за наем и е обективирал намерение да продължи да ползва гаража, като е заплатил наемни вноски занапред. Противно на твърденията в касационната жалба, по делото не са налице каквито и да било доказателства, че оспорващият е посетил районната администрация на 07.11.2024г., за да се информира за предаването на имота доброволно и добросъвестно, или че е сезирал наемодателя с искане за официално предаване на имота с посещение на място от общински служители и съставяне на приемо-предавателен протокол. Тъкмо обратното, съгласно отразеното в констативен протокол от 12.11.2024г., до настоящия момент М. Р. не е посещавал отдел Общинска собственост и търговска дейност към СО район Надежда и не е предал имота. Заплащането на наем за следващите два месеца два дни преди изтичане на срока за доброволно предаване на имота ясно, недвусмислено и несъмнено свидетелства за намерението на наемателя да продължи за ползва гаража, а не да го освободи и предаде доброволно. При което е неотносим въпросът дали именно той фактически ползва имота или дали същият се ползва от трето лице, тъй като е със свободен достъп /няма поставена врата/, каквато теза е застъпена в касационната жалба. Впрочем имотът е предаден на наемателя в такъв вид и с такъв достъп, като последният не е имал възражения, че ползването му ще бъде смущавано от трети лица. Отново във връзка със заплатените наемни вноски за бъдещ период са несъстоятелни доводите на касатора, че не е отпаднало правното основание, на което държи имота. По повод на същите твърдения решаващият съд достатъчно подробно и аргументирано е разяснил реда за прекратяване на договори за наем на нежилищни имоти общинска собственост, а именно, че това става по реда на ЗЗД, на основанията, предвидени в тях, както и че жалбоподателят не е оспорил прекратяването на договора пред съда, с оглед на което всички аргументи, касаещи прекратяването, са преклудирани. Плащането на наемна цена и приемането на това плащане от страна на общината не означава, че съществува наемно правоотношение при условие, че няма изразена воля на собственика с решение на общинския съвет. Наличието на издадена заповед по чл. 25, ал. 3 от Наредбата за общинската собственост, с която кметът на СО формално да отмени настанителната заповед поради прекратени по реда на ЗЗД наемни правоотношения, не е елемент от процедурата по изземване на имота, поради което и липсата на такъв акт не води до нарушение на процедурата. Несъстоятелни са поддържаните в касационната жалба оплаквания по отношение на изготвените в хода на производството констативен протокол от 12.11.2024г. и констативен акт 1/13.11.2024г., които обобщено се свеждат до това, че документите съдържат неверни данни и на практика не констатират нищо. Визираните документи представляват официални свидетелстващи документи, които се ползват с материална и формална доказателствена сила за удостоверените с тях обстоятелства до оборването й по надлежния ред. Жалбоподателят не е оспорил истинността на документите /съдържание и авторство/ по реда на чл. 193 ГПК, поради което не може да се приеме тезата му, че констатациите от същите незаконосъобразно са кредитирани от органа при формиране на фактическите му изводи. Констативният акт има съдържанието по чл. 27, ал. 1 от общинската наредба и правилно е послужил като основание за издаване на заповед за изземване на имота. Не са налице и твърдените съществени процесуални нарушения, допуснати от решаващия съд във връзка с направените от оспорващия доказателствени искания. По-специално се възразява срещу преценката на съда да остави без уважение искането за допускане на разпит на свидетели, чрез чиито показания да се установяват обстоятелствата по повод ползването на гаража, достъп до същия, както и дали наемателят е отказал съдействие. Във връзка с тези въпроси важат гореизложените съображения, че липсват доказателства наемателят да е предприел каквито и да било действия по доброволно предаване на имота, а е заявил изрично намерение да продължи ползването, като е заплатил наемни вноски занапред. При което така поставените въпроси не биха довели до изясняване на спора и правилно не са допуснати от съда по мотиви, идентични на понастоящем изложените. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100лв., определен съгласно чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,