Решение № 270 от 28.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 207/2009 г.

Решение № 270 от 28.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 207/2009 г., III н. о., НК, докладчик председателят Саша Раданова Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийската апелативна прокуратура и жалба от повереника на частната обвинителка и гражданска ищца Д. С. П. срещу присъда № 13 от 23.II.2009 г. по внохд № 1187/2008 г. на Софийския апелативен съд.

В протеста се заявява, че въззивната присъда е постановена в нарушение на материалния закон. Прокурорът изброява част от доказателствените средства и с твърдението, че установените посредством тях факти сочат "по несъмнен и категоричен начин" подсъдимия Д. Д. М. като автор на извършения спрямо Д. Св. П. грабеж, иска отмяна на въззивната присъда и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане.

Оплакванията в жалбата от повереника на Д. Св. П. са по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Твърди се за "непоследователно и превратно тълкуване" от въззивния съд на доказателствата, възразява се срещу кредитирането обясненията на подсъдимите Д. М. и М. В. за сметка показанията на свидетеля З. П. със съответни на това възражение доводи. Също се иска отмяна на въззивната присъда и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане.

В съдебно заседание представителят на ВКПр и повереникът на Д. П. поддържат направените оплаквания и искания, докато подсъдимият Д. М. и защитникът му искат оставяне на въззивната присъда в сила.

Върховният касационен съд установи:

С присъда № 24 от 22. Х.2008 г. по нохд № 808/2006 г. на Софийския градски съд, подсъдимият Д. Д. М. е признат за виновен в грабежа от Д. С. П. на вещи в особено големи размери, за 146 532,24 лева, извършен в София на 22.VII.2001 г. в съучастие като съизвършител с още две неустановени лица, всички въоръжени, за което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 20, ал. 2 НК е осъден на 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като е оправдан по обвинението, да е извършил грабежа в съучастие с оправдания за същото престъпление подсъдим М. В. М. На основание чл. 68, ал. 1 НК е постановено М. да изтърпи и наказанието от 3 години лишаване от свобода, наложено му с присъдата по нохд № 74/1999 г. на Софийския военен съд. В полза на Д. Св. П. са присъдени 2 000 лева за обезщетяване на причинените й неимуществени вреди и 146 532,24 лева за възстановяване на неимуществената й вреда.

С обжалваната въззивна присъда горната присъда е отменена и М. е оправдан без да има произнасяне по гражданските претенции на пострадалата П.

Протестът и жалбата са основателни.

За да отмени първоинстанционната присъда и оправдае подсъдимия Д. М., въззивният съд е счел за необективни показанията на свидетеля З. П., син на пострадалата и единствен очевидец на грабежа. Недоверието си в казаното от З. П. съдът е мотивирал крайно неубедително за разлика от първоинстанционния съд и докладчика по въззивното дело, останал на различно от това на останалите членове на състава мнение.

Въззивният съд е приел, че възприятията на З. П. относно участието в грабежа на Д. М. били с "не особено висока степен на достоверност", при това не и "еднопосочни и безпротиворечиви". Съпоставени с казаното от свидетеля при разпита му в първата инстанция на 30.V.2007 г./на л. 17-21 от съд.протокол, съответно на л. 138-140 от първ.д./, тези констатации налагат убеждението, че са резултат от коментара върху нечии други показания, тъй като П. никога не е изразявал съмнение, М. да е единия от тримата нападатели - при сблъсъка между двамата в нощта на грабежа, маската на М. е паднала от лицето му, което е позволило на П. да го види, запомни, а в по-късен момент - и разпознае. Колебания П. е имал относно участието в грабежа на оправдания В. /М./, напомнящ му по ръст единия от двамата, останали неразкрити, съизвършители, но също така никога не е твърдял не друг, а именно В./М./да е бил вторият нападател.

Въззивният съд е приел още, че свидетелят З. П. се е познавал с двамата подсъдими и че това познанство не е било "обект на съмнения по делото". К. се изключи фактът, че познанството не е несъмнено най-малкото, защото се отрича от З. П. да е такова, каквото и първоинстанционният съд е приел, остава неясно, защо съдът го е обсъждал след като не е посочил, откога приема да датира това познанство с оглед обстоятелствата, които П. твърди да са го породили.

По-нататък съдът е изключил като негодно доказателствено средство извършеното при досъдебното разследване разпознаване от З. П. на Д. М. едно, защото нямало нужда от разпознаване след като двамата преди това се познавали, друго, защото в показанията си преди разпознаването П. не бил дал описание на Д. М. и, последно, защото същите тези показания на З. П. първоинстанционният съд не могъл да прочете "поради отказите на страните от прочитане". Изброените доводи са процесуално незаконосъобразни и неверни:

• отменените чл. 143 - 145 НПК и сега действащите чл. 169-171 НПК не изключват разпознаването като доказателствен способ при съществуващо познанство между разпознаващ и разпознаван;

• няма процесуално изискване, разпитът преди разпознаването в досъдебното разследване да се чете по реда на чл. 281 НПК и едва тогава съдът да може да констатира, че такъв разпит е имало и с него е било изпълнено изискването на чл. 170 /стар чл. 144/ НПК;

• разпознаването е извършено на 14. ХII.2001 г. /протоколът е на л. 61 от сл.д./, а З. П. е разпитан предния ден, на 13.ХII., когато е описал М. "със светла коса", но вероятно "боядисвана, защото се виждаха и тъмни кичури", "с малки/свински/очи... тъмни... леко бузки и тънък нос... лицето... с продълговата форма" /протоколът за този разпит е на л. 47-48 от сл.д./;

• за прочитане съдържанието на горния разпит не е имало ничие искане, за да бъде отказано, а е получило отказ от защитниците на двамата подсъдими предложението на първоинстанционния съд за прочитане показанията на П. само "относно това, носел ли е някой от нападателите слушалки на ушите си и дали такива части са били намерени от полицията впоследствие" /на л. 21 от протокола за проведеното на 30.V.2007 г. съдебно заседание, съответно на л. 140 от първ.д./.

Алогична пък, накрая, е констатацията на въззивния съд, че на З. П. не може да се вярва още и затова, защото уличаващите М. в престъпление твърдения на П. били останали "изолиран факт" с оглед резултата от експертното изследване на иззетите от местопрестъплението пръстови отпечатъци. С тази констатация явно се игнорира приетия за установен факт, че освен М., съизвършители на грабежа са още двама, чиято самоличност не се е установила, от който факт логично следва, че някой от тях е оставил въпросните следи, а не се поражда съмнение в истинността на казаното от З. П. за участието в престъплението и на Д. Д. М.

Дотук изложеното сочи наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. Нарушени са съществено процесуалните права на държавния и частен обвинител да докажат основателността на обвинението срещу подсъдимия Д. М., като нарушението се явява резултат от необективния, едностранен и непълен доказателствен анализ, който въззивният съд е извършил. Нарушението - на чл. 305, ал. 3 НПК, следващ основния принцип, залегнал в чл. 14, ал. 1 НПК, за дейността на съда във връзка с фактите и установяващите ги начини и средства - налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, ВКС в състав от трето наказателно отделение