Решение № 1140 от 23.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4701/2019 г.

Решение № 1140 от 23.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4701/2019 г., II о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на З. И. и В. П., подадена чрез адвокат Р. З., против Решение № 666/06.02.2019 г., постановено по административно дело № 8890/2018 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата им срещу Отказ за издаване на удостоверение за търпимост, обективиран в писмо изх. № САГ18-УТ00-175-(2)/19.07.2018 г. на Главния архитект на Столична община. В касационната жалба се съдържат доводи за нищожност на съдебното решение, тъй като в същото липсвали мотиви, изразяващи самостоятелна воля на съда по отношение на спора. На следващо място се твърди неправилност на съдебния акт, поради противоречието му с материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска неговата отмяна, след което спорът да се реши по същество като се отмени процесния отказ за издаване на удостоверение за търпимост. Ответникът – Главен архитект на Столична община, се представлява от юрисконсулт А., която оспорва касационната жалба по съображения, развити в писмен отговор. Моли съдебното решение да бъде оставено в сила, както и претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното пред административния съд писмо, Главният архитект на Столична община е отказал да издаде удостоверение за търпимост в полза на жалбоподателите за строеж: "Сграда – западен близнак", със застроена площ от 52 кв. м., находяща се в УПИ XIII – 92, поземлен имот с идентификатор 44063.6207.92, кв. 7, местност "Врана – Лозен – Триъгълника", район "Панчерево", Столична община. Съдът е отхвърлил подадената жалба след анализ на събраните по делото писмени, гласни доказателства, като е взел предвид и заключението по съдебно-техническата експертиза. Възприел е съответни на доказателствата фактически установявания и въз основа на тях е извел правните си изводи, поради което неоснователни са твърденията в касационната жалба за липса на мотиви в съдебния акт. Правилен е крайният извод на съда за това, че процесната сграда не може да се квалифицира като търпим строеж, със следните допълващи и коригиращи мотиви: С оглед периода, в който е установено, че е изградена сградата – през 1996 г., приложима е хипотезата на § 16, ал. 2 ПР ЗУТ, а не тази на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ, съгласно която строежите се определят като търпими, ако са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването им, или съгласно този закон, и ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31 декември 1998 г. Неоснователни са развитите в касационната жалба доводи за това, че след като към момента на изграждане на строежа територията, в която се е намирал, е била извън строителните граници на населеното място, то разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от действалата към този момент Наредба № 5 от 1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство била неприложима. Действително, тази норма регламентира строителните правила, които следва да са спазени при разполагане на сградите на основното застрояване в урегулирани поземлени имоти, но към релевантния период същата, съгласно препращащата норма на чл. 246, ал. 3 ППЗТСУ (отм.); , е била приложима и за сградите, находящи се в неурегулирани имоти, какъвто се явява процесният, тъй като е бил извън обхвата на общия устройствен план на град София. Не е спорно по делото, че в случая сградата отстои от границата със съседния имот на разстояние от 0,40 м. до 2,20 м., което не съответства на регламентираното в наредбата. По същественото в случая е, че с оглед на това разположение, сградата не съответства и на разпоредбата на чл. 108, т. 2 ППЗТСУ /в приложимата редакция – ДВ, бр. 2 от 1996 г. /, съгласно която извън строителните граници на населените места строежи могат да се извършват в други територии – съгласно нормите и реда за застрояване на такива територии и в съответствие с одобреното частично застроително решение. Безспорно, процесният строеж е извършен в нарушение на одобреното за него частично застроително решение, което е видно, както от графичната част на същото, а така също е и установено от вещото лице. Съгласно ЧЗР, одобрено със Заповед № РД-09-50-655/16.12.1996 г., за поземлен имот пл. № 92, е предвидена сграда – близнак, разположена в средната част на имота, на разстояние 5 и повече метра от границите на имота, което отстояние е задължително, и за което не е била предвидена възможност да бъде преодоляно със съгласие на собственика на съседния имот, респективно при условие, че двата имота са били собственост на едно и също лице. При така изложените факти, строежът като извършен при съществено отклонение от предвиденото с частичното застроително решение, е недопустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, какъвто е и съгласно сега действащата нормативна уредба, съдържаща се в чл. 31 ЗУТ. С оглед изложените мотиви и като съобрази, че съдебното решение е валидно, допустимо и не страда от сочените основания за касирането му, същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателна е претенцията на ответната страна за присъждане на разноски, поради което касационните жалбоподатели следва да заплатят солидарно на Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,