Решение № 4505 от 27.4.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Кхатри, гражданин на Непал, чрез пълномощника му адв. Иванов, против решение 7717 от 15.12.2022г., постановено по адм. дело 9926/2022г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Д. Кхатри, гражданин на Непал, против заповед рег. 5364з-2540/04.10.2022г., издадена от директора на дирекция Миграция -МВР. В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател не споделя изводите на първоинстанционния съд, че е налице хипотезата на чл. 34, ал. 4 АПК. Твърди също така, че решаващият съд неправилно е определил предмета на доказване по делото, както и незаконосъобразно се е позовал на обстоятелства, настъпили след издаване на оспорената заповед. Счита, че съдът необосновано е приел наличие на материалноправните предпоставки за налагане на ПАМ по чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде отменена заповедта на директора на дирекция Миграция -МВР, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Ответникът директор на дирекция Миграция МВР, чрез процесуален представител юрк. Терзийска, счита касационната жалба за неоснователна и моли да бъде отхвърлена. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Д. Кхатри, гражданин на Непал, против заповед рег. 5364з-2540/04.10.2022г., издадена от директора на дирекция Миграция -МВР, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24и от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) му е отнето правото на продължително пребиваване в Република България и е определен 30-дневен срок за доброволно напускане на страната. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата, като е приел, че оспорваната заповед е материално и процесуално законосъобразна. Съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на жалбоподателя за допуснати нарушения на чл. 34, ал. 1 и 3 АПК, като е счел, че в случая е налице изключващата хипотеза на чл. 34, ал. 4, изр. първо АПК. Достигнал е до извод, че са изпълнени и материалноправните предпоставки за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, тъй като е безспорно установено, че са отпаднали задължителните изисквания по чл. 24и ЗЧРБ, на основание на които Д. Кхатри, гражданин на Непал, е получил разрешение за продължително пребиваване и работа тип Единно разрешение за пребиваване и работа . Обжалваното решение е правилно. Съдът е установил релевантните по делото факти. Безспорно е, че касаторът е чужд гражданин, по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, пребивава законно в страната на основание разрешение за продължително пребиваване и работа тип Единно разрешение за пребиваване и работа , мотивирано с разпоредбата на чл. 24и ЗЧРБ. Оспорената заповед е издадена на основание чл. 41, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Посочената разпоредба определя предпоставките, при които се отнема правото на пребиваване на чужденец в Република България, а именно когато са отпаднали основанията по чл. 24, 24а, 24б, 24в, 24е, 24з, 24и, 24к, 24м, 24н, 24о, 24п, чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 17, чл. 25в, 25г, 33а, 33г, 33к, 33л, 33п и 33т, както и когато инвестицията, за която чужденецът е получил разрешение за постоянно пребиваване, е прекратена или прехвърлена на друго лице в срока по чл. 25, ал. 11 или ако е намалена под изискуемия в закона минимален размер, или престане да отговаря на изискванията по чл. 25, ал. 12, независимо от основанията за прекратяване, прехвърляне или намаляване. Съгласно чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа" могат да получат чужденци, които отговарят на условията за получаване на достъп до пазара на труда съгласно българското законодателство и притежават виза по чл. 15, ал. 1 или разрешение за пребиваване, издадено в съответствие с Регламент (ЕО) 1030/2002. От приобщените по делото доказателства, включително писмо рег. М-18144/20.09.2022г., изпратено от заместник-председателя на Държавна агенция Национална сигурност до главния секретар на МВР, решаващият съд точно е установил, че непалският гражданин е получил разрешение по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ с посочен работодател Болан България ЕООД и място на работа в гр. Ловеч. При съвместна проверка от органите на ТД Национална сигурност Ловеч и ДИТ Ловеч, извършена през месец юли 2022г., обаче е констатирано, че производствените помещения на Болан България ЕООД в гр. Ловеч са запечатани от ЧСИ; чужденецът не е намерен на обявения адрес в гр. Ловеч, а е установен в гр. Ямбол, полагащ труд за Екопласт Файбър АД, по силата на сключен договор между Екопласт Файбър АД и Болан България ЕООД за изпращане на работници, с цел обучение и обмяна на опит. При тези данни се явява обоснован изводът на решаващия съд, че са налице материалноправните условия за налагане на визираната ПАМ поради отпадане на основанията по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ. Безспорно е установено по делото, че непалският гражданин не полага труд за местния работодател Болан България ЕООД, за което му е издадено разрешението за пребиваване по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ. Това е така, тъй като, от една страна, производствените помещения на работодателя са запечатани още през лятото на 2022г., а от друга чужденецът е установен да полага труд за друго търговско дружество и в друго населено място. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че съдът е мотивирал правните си изводи, позовавайки се на обстоятелства, касаещи фактическото осъществяване на трудовата функция от страна на непалския гражданин, без да съобрази наличието на валидно сключен и действащ трудов договор с Болан България ЕООД. Данните, изнесени в писмото на ДАНС, недвусмислено сочат за нарушение на чл. 7, ал. 2 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ) работниците-граждани на трета държава, с разрешен достъп до пазара на труда, могат да работят по трудово правоотношение само за местния работодател, в случая за Болан България ЕООД. Към датата на налагане на процесната ПАМ непалският гражданин не е могъл да изпълнява трудовите си задължения при този работодател, а е осъществявал трудова дейност за друго дружество по силата на сключен договор между Екопласт файбър АД и Болан България ЕООД за изпращане на работници с цел обучение и обмяна на опит, което представлява нарушение на чл. 7, ал. 2 ЗТМТМ, съответно на условията за предоставяне на достъп до пазара на труда на работници-граждани на трети държави. Условията, при които е издадено единното разрешение за пребиваване на Д. Кхатри работа в Болан България ЕООД, следва да бъдат изпълнени във всеки един момент от срока на действието му. Законодателят не е предвидил възможност за неизпълнение на условията на разрешението за какъвто и да е период и на каквото и да е основание. Впоследствие предприетите от Болан България ЕООД действия по прекратяване на трудовите правоотношения на 41 непалски работници към 01.11.2022г., сред които и настоящият касатор, са в потвърждение на факта, че чужденците не полагат труд за местния работодател, независимо дали последният е обявен в несъстоятелност или производството по несъстоятелност е прекратено. Тези обстоятелства подкрепят тезата на ответника, че Болан България ЕООД не може да осигури трудова заетост на чуждите граждани, за което те са получи достъп до българския пазар на труда. Законосъобразно и по аргумент на чл. 142, ал. 2 АПК съдът е съобразил прекратяването на трудовия договор с непалския гражданин, макар настъпило след налагането на процесната ПАМ, като установен впоследствие факт от значение за предмета на спора. Гореизложеното води до обоснован извод, направен от решаващия съд, за неизпълнение на условието по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ, а именно Д. Кхатри не отговаря на условията за получаване на достъп до българския пазар на труда съгласно българското законодателство, за което му е наложена принудителна административна мярка по чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България. Настоящият съдебен състав не споделя съображенията на първоинстанционния съд за липса на допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, мотивирани с хипотезата на чл. 34, ал. 4, изр. първо АПК. Съобразно последната норма административният орган може да не приложи ал. 1, 2 и 3 само в случай че решаването на въпроса не търпи отлагане, за да се осигури животът или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси. По делото нито има данни, че се касае за въпрос, който не търпи отлагане по смисъла на чл. 34, ал. 4 АПК, нито в акта са изложени мотиви в таза насока. Последователна обаче е съдебната практика, че процесуалните нарушения в административното производство са съществени, само ако са се отразили на правилността на крайните фактически и правни изводи на административния орган. Дори да са допуснати нарушения на чл. 26 и 34, ал. 1 и 3 АПК, от една страна, правото на защита на лицето е гарантирано чрез предоставената му възможност да оспори неблагоприятния за него акт, от която възможност то се е възползвало в случая, а от друга съобразяването с правилата на чл. 26 и 34, ал. 1 и 3 АПК не би довело до постановяване на административен акт с различно съдържание. Изложените от съда мотиви досежно приложението на чл. 34, ал. 4, изр. първо АПК обаче не засягат правилния му извод за материална законосъобразност на наложената ПАМ. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съобразно нормите на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение