Решение № 4538 от 8.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4932/2009 г.

Решение № 4538 от 8.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 4932/2009 г., III о., докладчик съдията Йовка Дражева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на наследници на Надежда Константинова Муравиева против решение по адм. д. № 477/2004 г. по описа на Софийски окръжен съд. Искат отмяна поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Твърдят, че имат право на обезщетение чрез съсобственост и с реално възстановяване на собствеността, защото имотът е бил частна, а не публична собственост, както неправилно е приел съда. Съдът въобще не се произнесъл по искането за реално възстановяване на около 135 дка. Актовете за държавна собственост имат "формален характер" . Мария Асенова Кожухарова оспорва решението като незаконосъобразно. Твърди, че единственият спор е дали имотите са станали публична собственост. Имотът няма такъв характер, защото почивната станция не обслужва функция на ведомството. Областният управител на Софийска област, подписан от заместник-областния управител с предоставени пълномощия, оспорва решението, като твърди, че областният управител не е бил компетентен въобще да се произнася по претенция за земя, която има земеделски характер, заради което административният акт е нищожен. Освен това заявлението е от 17.12.1998 г. и е извън срока по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ, поради което и на това основание заповедта следва да се обяви за нищожна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба на наследниците на Надежда Константинова. Няма доказателства дали възстановената собственост от Поземлената комисия съвпада с процесните имоти, нито е обосновано решението в частта, в която е прието, че не може да се възстанови реално собствеността. По жалбата на областния управител. Върховният административен съд, III отделение, намира касационната жалба на областния управител за недопустима поради липса на правен интерес, същата следва да се остави без разглеждане. Предвид изхода на съдебния спор за административния орган решението не е неблагоприятно по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Жалбата срещу постановеното административно решение е отхвърлена като неоснователна, а предмет на съдебното производство е административния акт само в частта, относно определения начин на обезщетяване с компенсаторни записи. Ако административният орган е считал, че заявлението по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ не му е било подведомствено, същият е следвало да изпрати същото на надлежния административен орган. Не може да се обсъжда в настоящото производство и дали има или няма подадено в срок заявление, защото в тази част, в която е признато право на обезщетяване, решението на областния управител е станало стабилен административен акт. В производството по касационно оспорване на съдебно решение и по касационна жалба на административния орган, касационната инстанция не може да прогласи нищожност на позитивен административен акт в частта, в която е влязъл в сила. По отношение наличието на право на обезщетяване и обема на правото административният акт е влязъл в сила . Производството е по чл. 6, ал. 4 от ЗОСОИ и е образувано първоначално по жалбата на Надежда Константинова Муравиева против решение № 64/3.12.2002 г. на областния управител на Софийска област Олимпи Кътев, в частта относно определения начин на обезщетяване с компенсаторни записи за конфискувано имущество на наследодателя Константин Муравиев. В хода на съдебното производство жалбоподателката е починала, като на нейно място са конституирани наследниците й по съребрена линия. Решението на първоинстанционния съд, което е предмет на настоящата касационна проверка е постановено при повторно разглеждане на спора след отменително решение № 71/30.11.2004 г. по адм. д. № С-23/2004 г. по описа на ВАС, III отделение. И при новото разглеждане на спора жалбата е отхвърлена като неоснователна с мотиви, че правоимащите нямат право да избират начина на обезщетяване, защото имотът е бил публична държавна собственост към 25.02.1992 г. По жалбата на наследници на Надежда Константинова Муравиева. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211 от АПК и са допустими. Разгледани по същество са неоснователни, като решението следва да се остави в сила. По делото не е приложено първоначалното заявление от 12.10.1998 г. до министъра на вътрешните работи, по повод на което впоследствие е подадена "жалба" от 17.12.1998 г. с направени реституционни искания, включително по реда на ЗОСОИ. С определение № 1342/23.03.2004 г. по адм. д. № 172/1999 г. по описа на ВАС, III отделение, административната преписка е изпратена на разглеждане по компетентност на областния управител. В заявлението е направено искане за реално връщане на реално съществуващи и конфискувани с присъда по чл. 2 от Наредбата-закон за съдене от народния съд имоти на Константин Владов Муравиев, отделяне и реално връщане на свободна площ, незаета от станцията в местността "Пчелина"- Курорт с. Долна баня и определяне на съсобственост в идеални части върху изградените постройки. С решението на областния управител е определено обезщетение с компенсаторни записи за имущество описано в АДС № 8/1951 г., № 9/1951 г. и № 10/1951 г., "преактувани" с АДС № 113/69 г., като последният описва паянтова къща върху 50 кв. м., обор и плевня към 150 кв. м., къща върху 30 кв. м. и място от 2 900 кв. м. Няма жалба относно обема на правата, поради което не следва да се обсъждат оплакванията относно площта на конфискувания имот, който по нот. акт № 186 по н. д. № 220/1931 г. е представлявал едно имение, а именно: ливада в местността "Пчелина" от 109 дка, овощна градина от 5,6 дка, гора от 38,9 дка. Тъй като първоначалното заявление не е приложено, а жалбата не е подадена и против отказ за признаване право на обезщетение за площ по-голяма от признатата, всички доводи в този смисъл, както и ангажирани доказателства за други реституционни производства са ирелевантни за спора. Съгласно чл. 2, ал. 4 от ЗОСОИ собствениците имат право да изберат начина на обезщетение с изключение на случаите, когато земите са станали публична собственост на държавата или на общините до 25 февруари 1992 г., придобити са до тази дата от добросъвестни лица, или на такива лица е отстъпено законно право на строеж и строежът е бил започнал при влизането на този закон в сила. Видът на собствеността - публична или частна следва да се определя съобразно законодателството действало към 25.02.1992 г. С влизане в сила на Конституцията на РБ (Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г.) правото на собственост се определя по чл. 17, ал. 2 на частна и публична, като режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон - чл. 17, ал. 4. Към 25.02.1992 г. Законът за общинската собственост и Законът за държавната собственост не са приети, поради което и съгласно к. р. № 19 от 1993 г. по к. д. № 11 от 1993 г. на Конституционния съд на РБ разграничителните критерии са: кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите предмет на това право и какво е тяхното предназначение. В чл. 18, ал. 6 от Конституцията е предвидено, че държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а според чл. 140 от Конституцията общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. При съпоставката на двете норми според Конституционния съд е без значение разликата между "имоти" и "собственост". Същественото и в двата текста е, че собствеността на държавата и общините служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица. Разликата между държава и община е предопределила и редакционната разлика при определяне на интереса от използването на двата вида имущество. Но този интерес и според двете норми е обществен интерес. Предвид начина на определяне на предназначението според цитираното конституционно решение, е правилен като краен резултат изводът на първоинстанционния съд, че почивната база на министерство на вътрешните работи е представлявала публична държавна собственост и поради това за правоимащите нямат право да избират обезщетението. Министерството на вътрешните работи и орган на власт, вещта е почивна станция, а обществения интерес от ползване на почивна база от служителите не е могъл да бъде удовлетворен от собственост на граждани или юридически лица. Следва да се има предвид и обстоятелството, че и при двете разглеждания на делото няма идентифициране на площта от 2900 кв. м. на територията на почивната база, нито има заключение на вещото лице със скица като неразделна част от него, каква част от тези 2900 кв. м. по принцип би могла да бъде отделена като самостоятелен имот. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, III отделение