Решение № 10324 от 2.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4773/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на юридическо лице с нестопанска цел Сдружение Ивон против решение 7392 от 29.11.2023 г., постановено по адм. д. 3863/2023 г. по описа на Административен съд София град. Касаторът твърди, че решението е недопустимо и в условие на евентуалност излага доводи за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът кметът на район Витоша Столична община, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд София град отхвърля жалбата на юридическо лице с нестопанска цел Сдружение Ивон против заповед РВТ23-РА29-1/17.03.2023 г. на кмета на район Витоша Столична община, с която на основание чл. 178, ал. 6 вр. ал. 4, вр. чл. 223, ал. 1, т. 6 и 7 ЗУТ, е забранено ползването и достъпа до строеж: Масивна жилищна сграда/къща , находящ се в УПИ ХІІ-683, кв. 55, м. Вилна зона Симеоново-Драгалевци ІІІ част по плана на гр. София. За да постанови този резултат съдът констатира, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Въз основа на събраните по делото доказателства приема, че процесната сграда е строеж с жилищно предназначение, като не се полза за жилищни нужди, а като дом за възрастни хора, поради което прави извод, че оспорената заповед е в съответствие с материалния закон. Обжалваното решение е допустимо. Същото е постановено по подадена в срок жалба, от лице с правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, като касаторът не сочи каквито и да било доводи за недопустимост на обжалваното съдебно решение. Решението е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано. Законосъобразни са изводите на съда, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган предвид категорията на строежа и в предписаната от закона писмена форма. Заповедта съдържа, както фактически, така и правни основания за издаването й. Правилно съдът приема, че при постановяване на административният акт не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. От компетентните органи е съставен констативен акт, с който е установено, че строежът не се полза по предназначение. Препис от акта е връчен на жалбоподателя, който не депозира възражение. Следователно изводът на съда, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е законосъобразен и обоснован. Правилно съдът приема, че административният акт е издаден в съответствие с материалния закон. От събраните по делото доказателства по несъмнен начин е установено, че строежът е жилищна сграда, не се ползва по предназначение, а се ползва като дом за възрастни хора без извършена по надлежния ред промяна на предназначението му. Законосъобразно съдът се позовава на обвързващата доказателствена сила на съставения от длъжностните лица на район Витоша при Столична община констативен акт, чийто констатации не са оборени от жалбоподателя. Напротив в съдебно заседание по делото, проведено на 17.07.2023 г., процесуалният представител на жалбоподателя изрично заявява, че сградата се ползва като дом за възрастни хора, а съдът на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 144 АПК, приема този факт за безспорен и го обявява на страните. Съгласно легалната дефиниция, дадена в § 5, т. 41 ДР ЗУТ "промяна на предназначението" на обект или на част от него е промяната от един начин на ползване в друг съгласно съответстващите им кодове, представляващи основни кадастрални данни и определени съгласно Закона за кадастъра и имотния регистър и нормативните актове за неговото прилагане. Това е Наредба РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Според приложение 4 към чл. 16, ал. 3 от подзаконовия нормативен акт кодовете за "жилищна сграда" и "заведение за социални грижи", каквато е функцията на дома за възрастни хора, са различни съответно код 100 и код 260. Следователно е осъществена хипотезата на чл.178, ал. 4 ЗУТ, поради което изводът на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на оспорената заповед е правилен и обоснован. Неоснователни са доводите в частната жалба, че първият етаж от жилищната сграда се ползва по предназначение. Такива твърдения в първоинстанционното производство не са навеждани и доказателства в тяхна подкрепа не са ангажирани. Напротив, както бе посочено в първоинстанционното производство безспорно е установено, че строежът се ползва като дом за възрастни хора. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила. Отказът да се допусне свидетел е обоснован правилно с изявлението на жалбоподателя, че строежът се ползва като дом за възрастни хора, поради което като безспорен, този факт не подлежи на доказаване съобразно правилото на чл. 153 ГПК вр. чл. 144 АПК. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е допустимо и правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е и валидно, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото, своевременно направеното искане за присъждане на разноски и на основание чл. чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се осъди юридическо лице с нестопанска цел Сдружение Ивон да заплати на Столична община сумата 100 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,