Решение № 80 от 1.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 580/2009 г.

Решение № 80 от 1.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 580/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова С решение № 312/31.07.09 г., постановено от АС - СОФИЯ /САС/, НО, 7 състав, по В. Н. Д. 289/09 г., е изменена присъда № 41/18.12.08 г., постановена от ОС - Кюстендил /КОС/ по Н. Д. 349/07 г., като на основание чл. 58, б. А вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК така наложеното на подсъдимия К. П. К. наказание за извършено от него престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК лишаване от свобода, е намалено от 11 на 7 години. Намален е и размерът на определеното му на основание чл. 23, ал. 1 НК общо наказание на 7 години лишаване от свобода. Извършеното от подсъдимия П. К. Я., квалифицирано като престъпления по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 129 НК, с пострадало лице Р. Х., е преквалифицирано в едно продължавано престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години. На основание чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на наложените на подсъдимите П. и Н. Я. наказания лишаване от свобода са отложени с изпитателен срок от 3 години. Потвърдена е присъдата в останалата част. С последната подсъдимият К е признат за виновен и осъден и за извършено от него престъпление по чл. 129 вр. чл. 20, ал. 2 НК и във връзка с чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години. С оглед определено общо наказание от 11 години лишаване от свобода за извършено престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК, ревизирано от САС, на основание чл. 47, ал. 1, б. А ЗИН е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Подсъдимият П. Я. е осъден за извършено престъпление по чл. 129 НК спрямо С. Я. и за него му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определено най-тежко общо наказание за срок от 2 години, което не търпи промяна след корекцията на САС. Подсъдимият Н. Я. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл. 129 НК с пострадали И. П. и Р. Х. /последното във връзка с чл. 20, ал. 2 НК/ и във връзка с чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 2 години, което е останало като общ размер и при приложение на чл. 23, ал. 1 НК. На основание чл. 46, б. Б ЗИН на подсъдимите Я. е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Подсъдимият К. К. е осъден да заплати на И. П., и солидарно с другите подсъдими на Р. Х., обезщетения за неимуществени вреди в размер съответно на 12 000 и 3 000 лв., с дължимите последици, като исковете в останалата част до пълния претендиран размер са отхвърлени. Подсъдимият Н. Я. е осъден да заплати сам и солидарно с другите подсъдими обезщетения за неимуществени вреди в размер на 2 500 лв. на И. П. и 3 000 лв. на Р. Х., със съответно отхвърляне на исковете. П. Я. е осъден да заплати солидарно с подсъдимите и отделно обезщетения за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. и 3 500 лв. -на Р. Х., както и 3 000 лв. -на С. Я., като в останалата част до пълния претендиран размер исковете са отхвърлени като неоснователни. Постъпил е касационен протест срещу решението на САС, в който се излагат оплаквания за нарушаване на материалния закон с определяне на наказанието на К. в размер на 7 години лишаване от свобода и по отношение на прилагане на разпоредбата на чл. 66 НК спрямо другите двама подсъдими. Моли се атакуваният съдебен акт да се отмени и на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК делото да бъде върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд. Постъпила е касационна жалба от частните обвинители и граждански ищци И. П., С. Я. и Р. Х., чрез техния повереник, с оплаквания за допускане на нарушения на материалния закон и необоснованост на съдебния акт на въззивния съд, касателно приложение на разпоредбата на чл. 58, б. А вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК спрямо К. и с оглед приложението на чл. 66 НК спрямо другите дейци. Моли се решението на САС да бъде отменено в частта по изменение на първоинстанционния съдебен акт и да се остави в сила присъдата на КОС. Алтернативно, касателно приложението на чл. 66 НК, се настоява за максимално увеличаване на изпитателния срок от страна на касационната инстанция. Постъпили са жалби и от тримата подсъдими, чрез техните защитници, с визиране на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Моли се, алтернативно, атакуваният съдебен акт да бъде отменен и да се постановят оправдателни диспозитиви спрямо тримата подсъдими с отхвърляне на гражданските искове; да се отмени решението на САС и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд; да се намали размерът на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП не поддържа протеста и моли жалбите да бъдат оставени без уважение. Частните обвинители и граждански ищци не се явяват, не изпращат представител и не заявяват становище по протеста и жалбите. Тримата подсъдими и техните защитници поддържат жалбите с изложените в тях съображения, като основно се акцентира върху неустановено авторство на престъпленията, за извършването на които те са осъдени. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като прецени изложените в протеста и жалбите доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и като упражни правомощията си в рамките на процедурата по чл. 347 НПК, намира за установено следното: ПО ТВЪРДЕНИТЕ ПРОЦЕСУАЛНИ НАРУШЕНИЯ: И тримата касатори-подсъдими, и техните защитници, наблягат върху неразкриване на обективната истина от страна на въззивния съд, а косвено- и от страна на първостепенния, тъй като той първи е признал дейците за виновни във вменените им престъпни посегателства, осмисляйки събрания по делото доказателствен материал. Неразкриването на обективната истина по начина, определен в разпоредбата на чл. 13 НПК, се допълва, извлечимо според съдържанието на жалбите, от липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на релевантните за установяване на престъпната фактология и нейната правна квалификация обстоятелства. По този начин се набляга на допуснати от съдилищата по фактите и в частност от САС, доколкото неговият акт е предмет на касационна проверка, нарушения на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 НПК. Твърди се още, че въззивната инстанция не е изяснила на основание кои доказателства е приела инкриминиращите дейците фактори и не е обсъдила задълбочено възраженията и доводите на защитата. По посочения начин се маркира неотговаряне на решението на правилата за изготвянето му, заложени в разпоредбата на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК. Всичко казано дава повод на подсъдимите и техните защитници да претендират за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК - допускане на съществено нарушение на процесуални правила. Никой от изтъкнатите в жалбите и в съдебно заседание пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела аргументи не може да бъде споделен. Второинстанционният съдебен състав не само е имал за основа и е приел за установена фактология по престъпната дейност, възприета от КОС на основание събрания пред него в пълнота доказателствен материал, но и сам е направил задълбочена и стриктна преценка на доказателствената съвкупност, мотивирайки своите изводи. Отделен е въпросът, че последните не се схождат с претенциите на касаторите-подсъдими, защото не отговарят на лансираната от тях теза за неучастие във вменената им престъпна дейност. За да може ВКС да констатира направените пред него оплаквания в обсъжданата насока, за действително отговарящи на процесуалната действителност, той трябва да стигне до заключение, че съдебната воля е формирана при превратно тълкуване на доказателствата, средствата и способите на НПК, което е довело до тежък неин порок, рефлектирал върху правилността на атакувания съдебен акт. Няма спор, че гласните доказателствени средства се явяват изключителни важни с оглед вярното решаване на конкретния казус. Те са разделени на три основни групи: съобщеното от подсъдимите в техните обяснения; съобщеното от тримата пострадали в техните показания, а доколкото става дума все за очевидци- и показанията на свидетеля Н син на С. Я. и И. П. и брат на Р. Х.; неприсъствалите на скандала и побоя, но имащи незабавни относително преки впечатления за него свидетелки- И. и Р. Я. Дейците отричат каквото и да е участие в побой над тримата пострадали. Последните възпроизвеждат определени факти от станалото, но други не са в състояние, което е абсолютно обяснимо, предвид динамиката на ситуацията. Н. Х. от една страна има пряко наблюдение върху част от случилото се, но сам уплашен, се скрил у свидетелката И /без да има време дори да обуе обувките си, по чорапи/ и споделил набързо за побоя над близките му. Същото, макар и участвувала в сбиването, сторила пострадалата С. Я., отивайки у съседката Р. Я. Иванчова и Р. Я. не са участници в инцидента, но депозират показания, преценявани в светлината на казаното от потърпевшите и думите, отправени от един от дейците към самата И. /нещо от типа, че не й е там работата/. В хода на производството е установено, че отношенията между семействата на подсъдимите и потърпевшите са били изострени, което е довеждало и до съдебни дела. Установено е, че И. П. не се слави сред съселяните си като тих, кротък и незабележим човек, с ясна тенденция да не влиза в спорове. Това е и основен аргумент на подсъдимите, в отстояване на тезата, че те са бити, а не че са били активната страна. Отделен е въпросът, защо при идване на полицията К., който към процесния момент е бил служител на органите на реда, не е споменал нищо за възникнал инцидент, макар и специално да се е представил за колега. Дори обаче и да се приеме неблагоприятна за П. лична характеристика, това не е достатъчно, за да се осмисля априори провокативно поведение от негова страна. Същото важи и за съпругата му. Обмисляйки съобщеното от всяко от обсъжданите дотук лица поотделно и в съотношение с останалите, наред с информацията, извлечена от другите доказателствени източници, САС е достигнал до правилни изводи по възможната за установяване фактология по престъпната дейност. Мотивирал е позицията си на кои доказателствени материали се обляга, за да възприеме елементи по фактите и защо. Наистина, обстановката, възприета от съдилищата, не е дословно същата като залегналата в обстоятелствената част на обвинителния акт. Иде реч обаче не за различни факти, от характер коренно да променят възприетата фактическа обстановка, а за детайли, констатирани в хода на проведеното цялостно съдебно дирене, невлияещи върху правото на защита на подсъдимите. Второстепенният съдебен състав при това е отграничил, доколкото е възможно, деятелността на всеки от подсъдимите и стореното от тях спрямо потърпевшите, обръщайки сериозно внимание и на лансираната позиция за причиняване на увреждания на първите от вторите. Не се съзира изопачаване на доказателствата при достигане до извод, че според казаното от дейците за поведението на пострадалите, техните собствени наранявания биха били много по-тежки от една страна, а от друга-за възможността в хода на побоя същите да бъдат причинени при взаимно нараняване. САС не само е направил пълен анализ на доказателствените материали, но на практика е облекчил положението на К., невъзприемайки използуване на огнестрелно оръжие от негова страна. На л. 95 от В. Н. Д. 289/09 г. подробно е отразено защо в доказателствен план се изключва това и ВКС, споделяйки съображенията, не намира за нужно да ги повтаря. Същото се отнася и за начина на причиняване на смъртоносно по същността си увреждане по главата на И. П. при тангенциално преминаване на острата част на брадва, без ударът да е нанесен перпендикулярно /неприложен е използуваният инструмент, защото не е предаден от извършителя/. Това е причинило мозъчната травма на потърпевшия, застрашила живота му. Точно състоянието на П. е направило впечатление на свидетеля доктор К., както и стореното на Р., независимо че подсъдимите съобщават за тяхно по-тежко здравословно състояние, документално непотвърдено. На практика въззивната инстанция е отговорила на всички релевантни възражения, възведени пред нея. ВКС се солидаризира със становищата й в генерален план. Ето защо не може да се твърди, че е допуснато нарушение на процесуалните правила при преценка на доказателствените материали, което да е повлияло върху правилността на атакувания съдебен акт. ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛНОТО ПРАВО: Прецизно и задълбочено САС е обмислил дължимата правна квалификация на извършеното от П. и Н. Я. и от К. К. Отбелязана е възможността за различно тълкуване на правото, но финално съдилищата по фактите, бидейки и съдилища по правото, е следвало да се вместят в последната актуална правна квалификация, предложена от държавното обвинение. Ревизията на присъдата на КОС от страна на въззивния съдебен състав, по отношение на вярната правна квалификация на извършеното от Я., се възприема от ВКС. Единственият проблем, който следва да бъде разискван относно допускане на претендирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК /извън общата претенция за осъждане на невинни хора/, е свързан с квалификацията, възведена на подсъдимия К по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Видно от обвинителния акт на ОП-Кюстендил, този деец е обвинен за осъществено недовършено деяние и ненастъпване на предвидените от дееца и искани от него вредоносни последици, тъй като видял, че синът на П. започнал да набира номер по мобилния си телефон и се отдръпнал от местопрестъплението. Според първоинстанционния съд деянието е останало недовършено поради независещи от дееца причини- оказването на специализирана медицинска помощ по отношение на пострадалия. Според въззивния съд е довършено изпълнителното деяние поради причиняване на смъртоносни телесни повреди, без да са настъпили съставомерните последици-създадената опасност за живота не е реализирана поради своевременна медицинска помощ. С оглед казаното, защитата се оплаква, че К. е привлечен да отговаря за извършване на престъплението убийство при недовършен опит, а е осъден за довършен опит, като при това въззивният съд обвинява защитника в некоректност на отразяването по обвинителния акт. В него било "посочено, че недовършено е останало деянието, което е различно от квалификацията за опит към довършено престъпление." Съгласно чл. 18, ал. 1 НК опитът е започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици за това престъпление. Изпълнението на последното започва преди осъществяване на самото изпълнително деяние и представлява, общо казано, пряко и непосредствено насочване към неговото извършване. Когато не е довършено деянието, налице е недовършен опит. Когато то е довършено, но по някаква друга причина не е настъпил вредоносният резултат, както е предвиден по закон и е целен /ако би настъпил, би имало довършено престъпление/, налице е довършен опит. Разграничението между недовършен и довършен опит е необходимо, от една страна заради възможността да се приеме ненаказуемост на дееца поради доброволен отказ- когато се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или когато е предотвратил настъпването на вредоносните последици. Първият случай има предвид отказ от довършване на изпълнителното деяние по собствена подбуда и вече е ясно, че няма как да настъпят вредоносните последици поради липса на причина за тях - това е самоволен отказ при недовършен опит по силата на чл. 18, ал. 3, б. А НК. Вторият случай визира довършения опит, когато деецът е финализирал изпълнителното деяние, но реално е предотвратил престъпните последици от него. От друга страна разграничението има стойност с оглед приложението на разпоредбата на чл. 58, б. А НК, доколкото тя препраща към нормата на чл. 18, ал. 2 НК. Описаното от теоретична гледна точка, пренесено към процесния казус, дава повод да се направят следните заключения: в обвинителния акт на подсъдимия е повдигнато обвинение, описано словно като недовършен опит за убийство. С първостепенния съдебен акт К. е осъден за осъществяване на довършен опит за убийство, макар и да е отразено словно, че той е недовършен. Казаното е така, защото съдът в мотивировката си е отбелязал, че пострадалият не е умрял поради оказаната му медицинска помощ, сиреч, не са настъпили целените вредни последици поради причина, стояща извън К. Въззивният съд не е направил посочените разлики и сам приемайки наличието на довършен опит, е упрекнал защитата за позоваването й на несхождане на обвинението по обвинителен акт с това, за което е осъден К. Разбира се, отправеното възражение в обсъждания смисъл, се явява същностно за К., предвид възможността в зависимост от вида на опита, да се третира въпросът за самоволен отказ, който би направил стореното от обсъждания деец ненаказуемо. Както вече бе отразено, фактологията по престъпната дейност по настоящото производство е правилно приета и въз основа на вярна доказателствена интерпретация. Става дума за опит за убийство, осъществен от страна на К. спрямо П. За вида на опита си изхожда от фактите и те се явяват решаващи за приложението на правото. В конкретния случай подсъдимият е сторил всичко необходимо за причиняване на смъртоносни увреждания, реално нанесени на пострадалия. Той не само е започнал изпълнението на престъплението, но е и довършил изпълнителното деяние. Благодарение на своевременна лекарска намеса е предотвратен летален изход за П. Затова не са настъпили исканите от дееца общественоопасни последици, предвидени и от закона. Така че не може да се говори за наличие на недовършен опит, макар и защитата да има основания да постави пред ВКС възражението, обсъждано дотук. В крайна сметка, опирайки се на фактите, съдът трябва да даде вярната правна квалификация, в рамките на възведеното обвинение. В конкретния казус то е такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК и фактологията разрешава въпроса с правното обмисляне на опита. Още повече, че същият не е останал необсъждан в рамките на размишленията по налагане на дължимо наказание- чл. 58, б. А НК. Няма предпоставки за прилагане института на доброволния отказ при опит, защото не е предотвратен вредоносният резултат. Дори обаче и при формулиране на опита като недовършен по начина, по който е описан в обвинителния акт, пак не би се стигнало до извод за наличие на самоволен отказ от довършване на престъплението. Защото тогава ще е необходимо деецът доброволно да се е отказал от последното, а не да се е натъкнал на пречка, която да го е принудила да се откаже /Р. 57-72-2 н. о. на ВС на РБ/- например набирането на номер по мобилния апарат от страна на свидетеля Х, както е описано в обвинителния акт. Обсъжданото дотук води до заключение, че се касае за корекция по правото, която не е от характер да ограничи правото на участие на подсъдимия К в процеса и специално да наруши правото му на защита. Разрешаването на въпроса е възможно да стане от ВКС, без отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на коментираното основание. На последно място в тази част на мотивите, ВКС желае да изложи становището си по приетата от този съд експертиза за актуалното здравословно състояние на подсъдимия К. В съобразие с нея се преценява, че няма никакви основания да се обсъжда такъв ментален статус на лицето, който да води до различна възможност от тази, делото да приключи по същество спрямо него. Макар и да има документални данни за налично психическо заболяване на К., то не е от характер да се предприемат действия с оглед прилагане разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 или т. 5 или чл. 25, т. 1 НПК. ПО НАКАЗАНИЯТА: Представителят на ВКП не поддържа протеста на прокурор от САП, който намира за допуснато нарушение на материалния закон от страна на САС, прилагането по отношение на подсъдимия К на разпоредбата на чл. 58, б. А вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. По същество се набляга на необмисляне в задълбоченост на проявената дързост и бруталност на този подсъдим, които данни характеризират извършения от него спрямо П. опит за убийство като деяние със завишена степен на обществена опасност. В жалбата на частните обвинители пък се набляга на липсата на предпоставките по чл. 18, ал. 2 НК, с изтъкване на множество удари и неналичие на доброволен отказ. ВКС възприема аргументите на второстепенния съд, относими към определяне на дължимите на подсъдимия К наказания изцяло. Казаното важи както по отношение на опита за убийство, така и касателно осъждането му по чл. 129 НК. Обмислени са всички несъставомерни субективни елементи, при преценка на съотношението между които се е стигнало до вярно отмерване на наложените наказания лишаване от свобода. Част от доводите на държавното и частно обвинение, които трябва да се обмислят, не се схождат с характеристиките на опита, възведени от самата обвинителна власт. Що се касае до позоваването на липсата на доброволен отказ, то това не може да бъде съображение за отказ да се приложи нормата на чл. 58, б. А НК. Проекцията на тази теза води до заключение, че цитираната норма трябва да се обмисля при наличие на доброволен отказ. Но тогава, в съответствие с казаното по-горе в мотивите, би се стигнало не до възможност за определяне на наказанието при условията на чл. 58, б. А НК, е до ненаказуемост по смисъла на чл. 18, ал. 3 НК. Не са налице основания за намаляване на наказанието, определено на К., каквото искане се прави от самия него и от защитника му. Поведението на този деец се явява достатъчно укоримо и на основание обстоятелството, че същият е бил служител на органите на реда към момента на осъществяване на престъпленията, за извършването на които той е осъден. Това специфично качество прави изискванията към него по-високи от тези към обикновените хора, за които понякога е житейски обяснимо да се отдадат на гняв и отмъщение, при установени влошени отношения със съселяни. Здравословното му ментално състояние от друга страна не е от характер да се оцени като такова смекчаващо отговорността обстоятелство, че да се стигне до извод за наличие на явна несправедливост на наложеното наказание по силата на нормата на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Предвид казаното, е ненужно да се обсъжда оплакването за неприлагане на разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК относно възможността за определяне на института на условното осъждане. По отношение на подсъдимите Я.: в неподдържания протест се иска да се прецени липса на основание да се приложи разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК спрямо двамата дейци, заради причинените тежки последици и проявените от тях координирана дейност и агресивност /независимо от обстоятелството, че прокурорът от първостепенната прокуратура сам е настоявал за прилагане на чл. 66 НК спрямо Я./. В жалбата на частните обвинители се настоява за същото, с посочване на интензивност на действията, множеството удари спрямо младо момиче и жена и тяхната продължителност, говорещи за липсата на самокритичност. Последната се посочва и с оглед депозираните от касаторите-подсъдими обяснения. Трябва да се отбележи, че извършителите Я. не признават стореното от тях и това е заложено в процесуалния закон право на всяко обвиняемо лице. Не може да се дири липса на самокритичност у обвиняем за извършване на престъпление, което той отказва да е осъществил. Затова и казаното не се приема като отегчаващо вината обстоятелство, което да влияе както при определяне на наказанието, така и при обмисляне на начина на неговото изтърпяване, ако са налице материалноправните предпоставки за прилагане института на условното осъждане. Вярно е обаче обратното- че признаването на вината, самопризнанията по фактите и разкаянието за стореното следва да се преценят като несъставомерни субективни елементи от категорията на облекчаващите отговорността фактори. САС е отразил съображения защо е отложил изтърпяването на наложените на Н. и П. Я. общи наказания лишаване от свобода с изпитателен срок от три години. Тази инстанция се солидаризира с мнението на долната такава и няма да го повтаря. За реализиране на прогласените в чл. 36 НК цели на наказанието не е необходимо тези дейци да бъдат изолирани от средата, която обитават. За увеличаване на изпитателния срок, каквото алтернативно искане е направено в жалбата на частните обвинители, не може да се говори, не само защото липсват основания за това, но и защото касационната инстанция не е легитимирана сама да го направи, каквато претенция е възведена към нея. Този аргумент се извежда при анализ на правомощията на ВКС съгласно нормата на чл. 354, ал. 3, т. 1 НПК, в съответствие с разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 2 вр. ал. 1, т. 3 НПК. Що се касае до жалбите на самите подсъдими Я., в които има твърдения за явна несправедливост на наложените им наказания, които били завишени, ВКС държи да отбележи, че не съзира порок на атакувания съдебен акт, свързан с определяне на дълготрайността на дължимото наказание лишаване от свобода по отношение на Н. или П. Я. . Общо наказание за срок от по две години за двамата, е справедливо отмерено, предвид конкретно установената им деятелност и оценените отегчаващи и смекчаващи отговорността фактори за тях. Предвид изложеното, е ненужно да се взима отношение по искането в жалбите на подсъдимите за отхвърляне на присъдените на пострадалите в качеството им на граждански ищци обезщетения за неимуществени вреди. Служебно трябва да се отбележи, че към постановяване на второинстанционното решение- 31.07.09 г., в сила от 01.06.09 г. вече е бил Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/. Той въвежда нови правила както по първоначалните режими, които се налагат при определяне на наказание лишаване от свобода от страна на съда, така и досежно задължението на последния да определи вида на пенитенциарното заведение, в което следва да се търпи третираното наказание. Задължение на САС е било да съобрази разпоредбите на новия закон, неважащ към момента на постановяване на първоинстанционната присъда- 18.12.08 г. Той не е сторил това. Касационната инстанция намира, че може да поправи този недъг, тъй като дължимият режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за К. ще бъде същият /не по-строг/ като определения му от долните инстанции- строг, на основание чл. 61, т. 2 вр. чл. 60, ал. 1 НК. Същевременно ВКС ще определи най-благоприятното по вид пенитенциарно заведение, относимо към този режим-затворническо общежитие от закрит тип. Ръководен от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение