Решение № 12145 от 27.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7694/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителен директор на Българска агенция за безопасност на храните /БАБХ/ против решение 17969 от 27.5.2025 г. по адм. дело 6514/2024 г. на Административен съд София град, с което е отменена заповед СОС-096/6.06.2024 г. на настоящия касатор, с която на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл е прекратено служебното правоотношение на Е. Р. Х., на длъжността старши експерт в отдел Фитопатология и финансово стопанска дейност в ЦЛКР при БАБХ. Касаторът поддържа, че съдебният акт е неправилен. Твърди че била налице хипотезата на чл. 107, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, поради което правилно било прекратено служебното правоотношение с ответницата в настоящото производство. Моли решението да бъде отменено, жалбата да бъде отхвърлена и да бъдат присъдени разноски. Ответникът Е. Р. Х. оспорва касационната жалба. Излага съображения сочещи правилност на съдебния акт. Моли решението да бъде оставено в сила и да й бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. Е. Х. е заемала по служебно правоотношение по смисъла на ЗДСл длъжността старши експерт в отдел Фитопатология и финансово стопанска дейност в ЦЛКР при БАБХ. С отменената от АССГ заповед на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 108 от ЗДСл, е прекратено служебното й правоотношение. Правилно е прието, че независимо, че формално отговаря на изискванията за форма по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, оспорената заповед всъщност не съдържа факти, обуславящи обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. Изложените в заповедта обстоятелства не разкриват факти, водещи до обективна невъзможност за изпълнение на служебните задължения. В случая е демонстрирано субективно нежелание служителя да съобрази поведението си предписаното за заеманата длъжност в представената му длъжностна характеристика. Описаното сочи, че е налице е противоречие между фактическото и правно основание за издаване на административния акт и при тази колизия оспорената заповед е издадена без мотиви, които да обосноват прекратяването на служебното правоотношение на посоченото в заповедта правно основание. В случая материалноправните предпоставки на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл не са осъществени. Цитираният текст предоставя право на органа по назначаваното да прекрати без предизвестие служебното правоотношение, когато е налице обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите на чл. 103, ал. 1, т. 3 от закона, визиращ хипотези на трайна нетрудоспособност. Разпоредбата, на която се позовава органът по назначаването, изисква съгласно константната съдебна практика /както правилно е отбелязано в оспорения съдебен акт/, да са изпълнени три кумулативни условия: 1. да е създадена нова фактическа обстановка; 2. същата да води до невъзможност служителя да изпълнява задълженията си по длъжностна характеристика и 3. причините за тази невъзможност да не зависят от волята на страните в правоотношението. В случая посочените от органа по назначаване фактически основания за издаване на заповедта не обосновават извод за наличие на обективна невъзможност служителя да изпълнява задълженията си, поради нова фактическа обстановка, независеща от волята на двете страни в правоотношението. Изложените в заповедта съображения не сочат такива факти, а са предпоставка /ако са налице/ за евентуално дирене на дисциплинарна отговорност заради допуснати нарушения по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗДСл и слаба оценка при атестиране. Както бе посочено обстоятелствата на които се позовава органът по назначението не корелират с посоченото в административния акт правно основание. Като е отменил обжалваната пред него заповед, Административен съд София град е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не следва да бъде касирано. При този резултат, следва да бъде уважена претенцията на ответника за присъждане на разноски, в претендирания и доказан размер 1 200,,- лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,