Решение № 12914 от 26.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6892/2017 г.

Решение № 12914 от 26.10.2017 г. на ВАС по адм. д. № 6892/2017 г., II о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 185 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Сдружение "Център за защита правата в здравеопазването" със седалище град С., представлявано от председателя на управителния съвет С. К., подадена чрез процесуалния му представител адв. Х. Н., срещу Наредба № 5 от 21 март 2014 г. за условията и реда за упражняване правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване, издадена от министъра на здравеопазването, (обн., Д. вестник, бр. 28 от 28 март 2014 г., доп., бр. 82 от 03 октомври 2014 г. (Наредбата), в частта й по чл. 7, ал. 7, т. 6 относно израза "оригинал или заверено копие", чл. 8, ал. 1, т. 1 относно израза "оригинал на направление", чл. 9, ал. 1 относно израза "легализиран превод", чл. 10, ал. 1, т. 3 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 14, ал. 2 относно израза "рецептурна бланка", чл. 15, ал. 2 и ал. 3, чл. 16, ал. 2 относно израза "рецептурна бланка", чл. 21, ал. 1 относно израза "легализиран превод на български език", чл. 22, ал. 2, чл. 25, ал. 1, чл. 26, ал. 4, чл. 28, ал. 1, т. 8, ал. 2 и ал. 3, чл. 29, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, ал. 4, чл. 35, ал. 1, чл. 37, ал. 1 относно израза "легализиран превод на български език" и чл. 42, ал. 3 от Наредбата. Ответникът - министърът на здравеопазването, чрез процесуалния му представител, в писмена защита и в съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на второ отделение приема жалбата за допустима, като подадена от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване подзаконов нормативен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С решение № 13565 от 13 декември 2016 г., постановено по адм. дело № 7719/2016 г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на четвърто отделение е приел, че подзаконовия нормативен акт е издаден от компетентен орган, в установената форма, но при допуснати съществени административнопроизводствени нарушения на чл. 26, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 28, ал. 2 от с. з., поради което е отменил оспорените разпоредби от наредбата. Цитираното съдебно решение е било обжалвано от настоящия ответник като с решение № 7330 от 12 юни 2017 г., постановено по адм. дело № 1202/2017 г. по описа на Върховния административен съд, петчленен състав на I - колегия е отменил решението на тричленния съдебен състав и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Върховния административен съд. За да постанови този резултат петчленният състав е приел, че непубликуването на доклада на заместник-министъра на здравеопазването до министъра на здравеопазването, който съдържа мотивите за издаването на подзаконовия нормативен акт не представлява основание за неговата отмяна. Приел е още, че допуснатото от административния орган нарушение, изразяващо се в неоповестяването на мотивите за издаването на наредбата, не може да се определи като съществено. Посочил е, че преценката на тричленния състав на четвърто отделение относно мотивите, изложени в доклада на заместник-министъра на здравеопазването и невключващи изложение на всички предвидени в закона обстоятелства, е неточна, с оглед на което е приел и липса на нарушение на чл. 28, ал. 2 от ЗНА. По тези съображения петчленният състав на Върховния административен съд, I - колегия е отменил решението на тричленния съдебен състав като неправилно и е върнал делото за ново разглеждане от друг тричленен съдебен състав, с указания, че при новото разглеждане на делото, съдът следва да се произнесе по оплакванията на оспорващия в първоинстанционната жалба относно несъответствието на подзаконовия нормативен акт с разпоредби от по-висок ранг. При тези данни, с оглед направените от петчленния състав правни изводи и дадените задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона, на основание чл. 224 от АПК, във връзка с чл. 196 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение приема жалбата за допустима за разглеждане, като подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 186 от АПК, имаща правен интерес от оспорване и срещу подлежащ на обжалване подзаконов нормативен акт. Същата следва да се разгледа относно направените с нея оплаквания за несъответствието на подзаконовия нормативен акт с разпоредби от по-висок ранг. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения. На първо място следва да се посочи, че с оспорената Наредба е транспонирана Директива 2011/24/ЕС, като впоследствие по указание на Европейската комисия, поради непълно й транспониране, наредбата е допълнена. Следва да се посочи още, че наредбата за допълнение на Наредба № 5 от 21 март 2014 г. е изготвена във връзка с процедура за нарушение № 2014/0021 на Европейската комисия именно поради непълното транспониране в българското законодателство на Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 09 март 2011 г. за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. След предприетите действия от страна на органа с допълнението на наредбата процедурата за нарушение № 2014/0021 е прекратена. Ето защо, наведените от страна на жалбоподателя оплаквания за липсата на съгласуваност и противоречие на оспорените текстове от наредбата с европейски разпоредби е неоснователно. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя относно въведеното с Наредбата изискване, представянето на всички изискуеми документи на чужд език за възстановяване на заплатената при лечение в държава-членка сума да бъдат с легализиран превод на български език. Безспорно, издадените в чужбина документи трябва да са в превод на български, тъй като се представят пред български институции. Изискваните документи за възстановяване на сумите не са повече от необходимото, не са дискриминационни и не създават бюрократични пречки, а са с цел, съгласно чл. 7, т. 7 от Директива 2011/24/ЕС да се контролират разходите и са с цел избягване, доколкото е възможно на разхищение на финансови, технически и човешки ресурси. Въведените изисквания за представяне на документите, които са на чужд език в легализиран превод на български език създава яснота относно формата в която трябва да се представят документите като по този начин се цели още избягване на забавяне на производството, което безспорно би се получило, при подаване на множество документи на чужд език, които да следва да се легализират, като част от които в последствие да се окажат ненужни и неотносими към сумата за възстановяване на проведеното лечение. Тук е мястото да се посочи, че съгласно чл. 14 от АПК производствата по този кодекс се водят на български език. Лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от родния си или от друг, посочен от тях, език като в тези случаи се назначава преводач. Документи, представени на чужд език, трябва да бъдат придружени с точен превод на български. Ако съответният орган не може сам да провери верността на превода, той назначава преводач за сметка на заинтересованото лице, освен ако в закон или международен договор е предвидено друго. Разноските за преводача са за сметка на лицето, което не владее български език, ако административното производство е започнало по негово искане, освен ако в закон или международен договор е предвидено друго. Ето защо изискването за представяне на всички изискуеми документи, които са на чужд език да бъдат с легализиран превод на български език е съответно на материалноправните разпоредби. Атакуваните разпоредби са свързани с процедурата по възстановяване на разходи за лечението в чужбина и за предварителното разрешение за лечение в чужбина, поради което въведените изисквания за легализиран превод на българския език на съответните документи напълно съответства на изискванията за производствата пред български административен орган и на целта на закона. В Наредбата е предвидено министърът на здравеопазването да се произнася в срок до 3 месеца, което е в съответствие с чл. 9, т. 3 от Директивата за разумен срок за обработване на документите. Целта на Директивата и Наредбата е свободен достъп на здравноосигурените лица до квалифицирана медицинска помощ. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че оспорената Наредба е издадена в противоречие с Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 09 март 2011 г. за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. По делото е установено, че разпоредбите на посочената Директива са изцяло транспонирани в Наредба № 5 от 2014 г. Твърденията, че разпоредбите на чл. 8, ал. 1, чл. 14, ал. 2 и чл. 16, ал. 2 от Наредба № 5 от 2014 г. противоречат на § 4, ал. 1 от Директива 2011/24/ЕС, са несъстоятелни. Цитираната разпоредба от Директивата посочва трансграничното здравно обслужване да се извършва в съответствие със законодателството на държавата членка по местолечение и касае здравното обслужване там. Разпоредбите от Наредбата се отнасят до условията за възстановяване на разходи за оказаното в трансгранична ситуация здравно обслужване. Съгласно § 7 от Директивата държавата-членка по осигуряването може да наложи на осигуреното лице, поискало възстановяването на тези разходи, същите условия, критерии за допустимост и регулаторни и административни формалности, ако това здравно обслужване е било предоставено на нейна територия. В тази връзка условията, които осигуреното лице следва да спази, ако здравното обслужване е предоставено на страната, не е пречка за движението на пациентите. Не е налице и противоречие между оспорения акт и Конституцията и Закона за здравното осигуряване. Обратно на изложеното в жалбата Наредбата не ограничава правата на здравноосигурените лица, но ги разширява, като им дава възможност да ползват здравни услуги в друга държава-членка, за които след това НЗОК ще им възстанови направените разходи при трансграничното обслужване, което би следвало да се определи като създаване на нови, а не ограничаване на съществуващи права. По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че оспорените текстове от Наредбата са в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, като същите не са в противоречие с разпоредби от по-висок ранг, каквито са наведените в жалбата оплаквания, които не са били обсъдени при първоначалното й разглеждане от първоинстанционния съдебен състав. По изложените съображения, след извършената проверка и при липсата на отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК спрямо оспорвания подзаконов нормативен акт, жалбата срещу последния ще следва да се отхвърли като неоснователна. При този изход на спора и своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по касация, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на министерство на здравеопазването направените пред касационната инстанция разноски в размер на 200,00 (двеста) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК (изм. и доп., Д. вестник бр. 8 от 24.01.2017 г.) вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ и с оглед процесуалните действия от страна на ответника в производството. По изложените съображения и на основание чл. 193, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,