Решение № 2 от 28.01.2014 г. на ВКС по к. н. д. № 2223/2013 г.

Решение № 2 от 28.01.2014 г. на ВКС по к. н. д. № 2223/2013 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Производството е образувано по искане на осъдения А. П. Ч. за възобновяване на наказателното производство по внохд № 1940/2013 г. на Софийския градски съд и отмяна на решение № 676/21.05.2013 г. Оплакванията са относими към трите касационни основания, като се иска осъденият да бъде оправдан или делото върнато за ново разглеждане. В съдебно заседание осъденият и неговият защитник поддържат искането по изложените в него съображения. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на съдебния акт установи следното: С присъда от 01.02.2013 г. по нохд № 1163/2012 г. Софийският районен съд признал подсъдимия Ч. за виновен в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК и при основанието по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание три месеца лишаване от свобода, като приложил института на условното осъждане. Осъдил подсъдимия да заплати на Г. Р. 1000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. С решението си Софийският градски съд изменил присъдата, като увеличил наказанието на три години и обезщетението за вреди на 2000 лв. В останалата част потвърдил присъдата. Искането е подадено от надлежна страна в законния шестмесечен срок, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество е основателно. Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е мотивирано основно с довода, че обвинението не е доказано по несъмнен и категоричен начин, поради което изводите относно авторството почиват на предположения. Развити са съображения, че обвинителната теза се крепи единствено на показанията на пострадалия, които са неубедителни и противоречиви. Изразява се несъгласие с мотивите на съда да не кредитира с доверие показанията на свидетелите В., Б. и А. Сочи се неяснота и вътрешна противоречивост на съображенията по приложение на правото. Върховният касационен съд намира, че решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Софийският градски съд не е изпълнил задължението си да направи пълен и обективен анализ на събраните от първата инстанция доказателства и да отговори убедително на възраженията за недоказаност на авторството на престъплението. След като е декларирал съгласие с доказателствения анализ на районния съд и е възпроизвел приетата от него фактическа обстановка, пристъпвайки към отговор на възраженията на защитата въззивният съд е заключил, че противоречия между показанията на пострадалия и тези на свидетелите В., Р., Б. и А. не са налице. Изводът е неверен и се дължи на извращаване на съдържанието на показанията на посочените свидетели. Последните твърдят, че инцидент като описания от пострадалия Р. не е имало въпросната вечер, а не както съдът е приел "че не са видели такова нещо". Като е използвал игра на думи, съдът на практика не е отговорил на възражението и не е мотивирал защо кредитира едни гласни доказателства за сметка на други. Направил е предположение, че В. е едно от двете неустановени лица, участвали в инцидента и поради това не желае да се самоинкриминира, който извод пък не е в корелация с показанията на Р. и полицаите Г. и Б. Пострадалият нито същата вечер пред полицаите, нито в разпитите си на ДП или пред съда е изразявал дори и съмнение за намеса на В. в инцидента. Липсата на анализ на доказателствената съвкупност, без да са обсъдени противоречията между гласните доказателства и без да е даден убедителен отговор на възраженията правят голословно заключението за безспорна установеност на авторството на деянието. Основателно е и възражението, че правните съображения са противоречиви и неясни. На л. 7 от мотивите, разсъждавайки върху обективната съставомерност на извършеното съдът заявява, че деянието не е достигнало фаза на довършено престъпление, а малко по-надолу- " следва да се приеме, че е налице довършено престъпление, а не довършен опит". По отношение наличието на субективна страна е посочил, че умисълът не се доказва самостоятелно, тъй като е "факт от вътрешния мир на дееца" и се извежда от обективната страна на деянието. Това съждение е очевидно невярно, защото едно деяние се квалифицира като престъпление ако е извършено виновно, а вината не се предполага. Тя подлежи на доказване както всеки друг елемент от престъпния състав. Изложените мотиви в съдебния акт, че подсъдимият е действал с ясното съзнание, че предприема самоуправни действия срещу пострадалия и цели да се обезщети за счупеното огледало чрез употреба на физически натиск не могат да се отнесат безусловно към престъплението, за което е признат за виновен. Това създава затруднения при осмисляне на волята на съда относно правната квалификация. Като взе предвид горните съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение