Решение № 3088 от 1.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6599/2010 г.

Решение № 3088 от 1.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6599/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на директора на Дирекция "Миграция" към Министерството на вътрешните работи срещу решение № 10 от 1.03.2010 г. по адм. д. № 7362/2009 г. на Административен съд София - град, с което е отменена издадената от него заповед рег. № ЗДМ-740 от 15.09.2009 г. за отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България на Мохамад Уафик Мехио, гражданин на Ливан, роден на х.хх.хххх г., на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България. Твърдят се касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Излагат се доводи за неправилност на изводите на съда, че административният орган не се е съобразил с изискването на § 2 от чл. 9 на Директива 2003/109/ ЕО и е следвало да приложи тази по-благоприятна разпоредба за лицето. Ответният административен орган не е взел становище. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. За да отмени обжалваният акт съдът е приел, че е немотивиран, поради неизпълнение на задълженията на административния орган да изложи и оцени всички относими обстоятелства в нарушение на чл. 54 от ППЗЧРБ, което е достатъчно основание за отменянето му. Изложени са мотиви, че при преценката на конкретния случай следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 9 от Директива 2003/109/ ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, приложима за България, считано от 1.01.2007 г. Решението е правилно като резултат. Безспорни са фактическите обстоятелства, мотивирали издаването на оспорената заповед, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България или друга държава - членка на Европейския съюз за период от 12 последователни месеца (20.09.2005 г. - 28.09.2006 г.). Установено, че Мохамад Уафик Мехио е имал статут на постоянно пребиваващ чужденец в България и не е пребивавал на територията на страната за период от 12 последователни месеца, от 20.09.2005 г. до 28.09.2006 г., като е просрочил този срок с 8 дни. Чужденецът е посочил като причина за отсъствието си военен конфликт между Ливан и Израел през лятото м. юни 2006 г., когато е окупиран Ливан и не е имало изход. Представил е служебна бележка от туристическо дружество, че по време на военните действия между Ливан и Израел през м. юли 2006 г., е направил резервация за пътуване до България, но при тези форсмажорни обстоятелства паспортът е останал в офиса на туристическата фирма в Бейрут до възобновяване на дейността й. Основателно е прието от съда, че се доказват обективни причини за отсъствието с 8 дни над установения в закона срок от 12 месеца, поради наличието на военен конфликт в страната на произход на чужденеца, който препятства излизането му, като не са споделени изводите на административния орган, че не са налице обективни причини. Правилни са изводите на съда, че установените фактически обстоятелства относно пребиваването на лицето в страната от 1994 г., наличие на разрешение за постоянно пребиваване от 2002 г., на собствен бизнес, който в негово отсъствие се управлява от сина му, който също притежава разрешение за постоянно пребиваване в страната, са относими към основанията за издаване на обжалваната заповед. Съгласно разпоредбата на чл. 54 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България, при отнемане или отказ за предоставяне право на пребиваване в Република България, при отказ за продължаване на срока за пребиваване в Република България и при налагането на принудителна административна мярка по чл. 39, т. 2 ЗЧРБ, компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Споделят се изводите на съда, че разпоредбата на чл. 54 има императивен характер и при наличие на посочено в нея обстоятелство административният орган е длъжен да обсъди посочените обстоятелства в мотивите си, поради което следва да съставлява задължителен елемент от мотивите и необсъждането му, съответно немотивирането на заповедта в този смисъл представлява нарушение на административнопроизводствените правила и немотивираност на наложената принудителна административна мярка. Действително националното законодателство не е взело предвид възможността по чл. 9 § 1, в. "в" от директива 2003/109/ ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни и не е предвидило поради особени причини или поради извънредни обстоятелства отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута и в този смисъл не са правилни изводите на съда, че оспорената заповед е издадена в нарушение на посочената разпоредба на директивата, на която по-благоприятна възможност страната се е позовала пред съда, като е представила доказателства за наличие на извънредни обстоятелства. Правилно заповедта е отменена поради липса на мотиви относно обстоятелствата по чл. 54 от ППЗЧРБ. Същото задължение за отчитане на посочените обстоятелства съществува и в разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, в редакцията, действаща към момента на издаване на оспорената заповед. Преценката е свързана със спазването на правата на човека и основните свободи и не е изключена при налагане на принудителната административна мярка при условия на обвързана компетентност. С последващо изменение на ЗЧРБ в чл. 40, ал. 4 от ЗЧРБ (Нова - ДВ, бр. 9 от 2011 г.), изрично е предвидено, че във всички случаи след 6-годишно отсъствие от територията на Република България се отнема предоставеното право на дългосрочно или постоянно пребиваване, което съответства на чл. 9, § 4, изр. второ от директивата. С оглед отмяната на наложената принудителна административна мярка, законосъобразно е отменено и разпореждането за определяне на срок за напускане на страната, издадено на основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ. Воден от изложеното, Върховният административен съд, Седмо отделение,