Решение № 7614 от 17.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8617/2019 г.

Решение № 7614 от 17.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8617/2019 г., II о., докладчик съдията Диана Петкова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационен протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу Решение № 3419/20.05.2019 г. постановено по адм. д. № 292/2018 г. по описа на Административен съд София град/АССГ/, с което е отхвърлен негов протест за прогласяване нищожността на Решение № 799 по Протокол № 91 от 26.10.2006 г. на Столичен общински съвет /СОС/. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на закона, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се доводи, че в противоречие с изискването на чл. 172а ал. 2 АПК оспорения съдебен акт не съдържа мотиви, а доколкото има такива те са вътрешно противоречиви. Сочат се и нарушения на материалния закон съставляващи неправилно тълкуване и приложение на нормите на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 и чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от Закона за общинската собственост /ЗОС/, чл. 53, ал. 3, чл. 71 и чл. 74 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество /НРПУРОИ/ (отм.); и чл. 33 от Закона за собствеността на гражданите. Излагат се съображения за противоречие на оспорения административен акт с целта на закона. Обосновават се съображения за наличието на значим обществен и държавен интерес. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение, след което съдът да постанови ново с което да се прогласи нищожността на решението на СОС, алтернативно делото да се върне за ново разглеждане от АССГ. Претендират се съдебни разноски. По делото е постъпила и частна жалба от Б. Б. и В. Н., лично и в качеството им на представители на Инициативен комитет "Помощ за Стрелбище", подадена чрез процесуалният им представител, с която обжалват Решение № 3419/20.05.2019 г. постановено по адм. д. № 292/2018 г. по описа на АССГ, в частта в която производството по делото е прекратено по отношение на частните жалбоподатели поради липсата на правен интерес. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт в тази му част като постановен в нарушение на закона, на съществени съдопроизводствени правила и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи се, че съдът е постановил своето решение в противоречие с нормите на чл. 120 от Конституцията на РБ и на Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда /т. н. Орхуска конвенция/, ратифицирана със закон приет от НС. Твърди се, че съдът първоначално е конституирал като страни в производството частните жалбоподатели, а с решението съвсем необяснимо го е прекратил. Иска се отмяна на съдебното решение в оспорената му част. В с. з. подателят на касационния протест не се явява и не се представлява. Частните жалбоподатели чрез процесуалният си представител поддържат оплакванията по частната жалба. Ответната страна-СОС, чрез процесуалните си представители поддържат касационния протест в частта относно твърденията за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По останалите възражения изложени в касационния протест и частната жалба не вземат становище в с. з. По делото е представен и писмен отговор от СОС по касационния протест, в който се излагат съображения за основателност на същия. Претендират съдебни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът "НИКМИ"АД чрез процесуалният си представител оспорва изцяло основателността на касационния протест и на частната жалба. Представя писмени отговори в които развива подробни съображения относно становището на ответника. Претендира заплащане на разноски. Прави възражение за прекомерност на възнагражденията на процесуалните представители на СОС. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение както в с. з., така и в писмен вид за наличието на сочените в касационния протест отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационния протест и частната жалба за процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. По касационния протест на прокурор при Софийска градска прокуратура. Разгледан по същество, съдът намира протеста за неоснователен. С обжалваното решение АССГ е отхвърли протеста на СГП подаден на осн. чл. 16, ал. 1, т. 1 и т. 3 във вр. с чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5, чл. 147, ал. 2 и чл. 149, ал. 2 АПК с който се иска прогласяване нищожността на Решение № 799 по Протокол № 91 от 26.10.2006 г. на СОС, с което на осн. чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от ЗОС във вр. с чл. 71 от НРПУРОИ и чл. 21, ал. 1, т. 8 от Закона за местното самоуправление и местната администрация е решено да се замени общински недвижим имот-частна собственост/актуван с Акт за общинска собственост № 1202/31.05.2006 г., вписан в Службата по вписванията с вх. Рег. № 37734, том осми под № 168, им. партида № 373010/, представляващ поземлен имот без планоснимачен номер с площ от 3060 кв. м., реална част от УПИ I-57, 58, 59, 60, общ. от кв. 7 е по плана на м. "Бул. България", отреден за ЖС срещу поземлен имот с пл. № 59 с площ от 374 кв. м. в кв. 7 е, м. "Бул. България-II-ра част" собственост на "НИКМИ"АД по пазарни цени, но не по-ниско от определената пазарна стойност за общински имот в размер на 1 842 120, а цената на частния имот-222 140 лева. За да постанови този резултат съдът е развил мотиви за отсъствие на пороци водещи до нищожност на процесното решение. Посочил е, че всички обосновани в протеста възражения сочат на незаконосъобразност на атакувания административен акт, но не и за нищожност, тъй като последния е издаден от компетентен орган на законово основание, в съответствие с целта на закона, в установената законова форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Решението е валидно, допустимо и правилно. Противно на въведените в касационния процес доводи обжалваното решение отговаря на изискванията на чл. 172а АПК ал. 2, както и на постановените по т. 3 на Постановление № 1/53 г. на Пленума на Върховния съд /незагубило действието си/ указания за формата и съдържанието на решението и присъдата. Решаващата правораздавателна дейност на съда се осъществява чрез установяване на два елемента-на фактически и на правен. Фактическия е пълното и точно установяване на фактите по делото. Правният е подвеждането на фактите към приложимата правна норма. Поради това чл. 172а ал. 2 АПК изисква към решението си съдът да изложи мотиви, в които да посочи становищата на страните, фактите по делото, правните изводи. В случая съдът е спазил сочените изисквания. В мотивировъчната част на решението е даден отговор на важните и съществени въпроси, постановени за решаване по делото. Същото съдържа необходимите фактически правни съображения, изложени пълно ясно и непротиворечиво. От съдържанието му се установява, че съдът е установил фактите и е извършил преценка на същите от гледище на законовите изисквания. В решението са посочени и становищата на страните по спорните въпроси. Тук следва да се посочи, че с оглед разпоредбата на чл. 172а ал. 2 АПК и задължителните указания в цитираното постановление на ВС съдът е задължен да обсъди важните и съществени въпроси в становищата на страните, а не детайлно да изследва несъществените и неотносими към правния спор такива. Изложеното е и в съответствие с параметрите на проверката. Обстоятелството че решаващият съд не е възприел за основателни възраженията изложени в протеста на СГП не означа че липсват мотиви към съдебното решение, при положение че същите са подробно обсъдени. Решението е обосновано. Съдът е изложил фактите установени по делото въз основа на събраните доказателства, както и формираните въз основа на тях правни изводи, които са изложени подробно и аргументирано. Решението е материално законосъобразно. Правилно административния съд приема, че за да бъде нищожен административния акт следва да е засегнат от особено тежък порок, който е пречка актът да породи целените правни последици. Изискванията за действителност на административния акт са той да е издаден от компетентен орган, в пределите на неговата материална и териториална компетентност, в предвидената от закона форма и при наличието на законовите предпоставки за неговото издаване, като същия следва да е издаден и в съответствие с целта на закона. Неспазването на някое от тези изисквания дава основание за оспорване на акта, като основанията за това са изчерпателно посочени в нормата на чл. 146 АПК от т. 1 до т. 5. Наличието на който и да е било от тези пороци, в зависимост от степента на неговото проявление, има за последица унищожаемост или нищожност на административния акт. Основанията за оспорване са конкретни факти във всеки един отделен случай и ако съпоставени с изискванията за законосъобразност на акта, сочат на тяхното нарушаване, тези факти се явяват като юридически факти, които или изключват възникването на целените с акта последици и тогава ще е налице нищожност или ще пораждат право на отмяна, при което ще е налице унищожаемост на административния акт. Съдебната практика и теория споделят виждането, че нищожни са актовете издадени от некомпетентен орган, както и тези постановени при липса на форма или при толкова съществено нарушаване на административно-производствените правила, довело практически до липса на волеизявление. Нарушението на материалния закон като правило касае правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт който изцяло е лишен от законова опора т. ек когато е налице пълна липса на предпоставките на приложимата норма, когато актът е издаден изцяло при липса на законово основание или когато акт не може да бъде въобще с такова съдържание. Превратното упражняване на власт също е порок водещ само до незаконосъобразност като правило и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв административен акт, посоченият порок обуславя нищожност. В съответствие с посочените по-горе критерии и при правилно тълкуване и прилагане на закона АССГ приема, че оспореното решение на СОС не страда от порок, водещ до липса на волеизявление т. е. нищожност. В конкретния случай правилен е извода за това, че решението за замяна на общински имот-частна общинска собственост, с имот собственост на юридическо лице- "НИКМИ"АД е взето от компетентен орган-Столичен общински съвет. Съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗОС (отм.); , в приложимата редакция, на който се позовава и административния орган замяна на имот, частна общинска собственост, на право на строеж, върху имот частна общинска собственост и на правото на строеж в полза на общината, с имот или право на строеж-собственост на държавата, на физически лица или на юридически лица, се извършва с решение на общинския съвет. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 70, ал. 1 НРПУРОИ (отм.); издадена на осн. чл. 8, ал. 2 от ЗОС, приложима към датата на приемане на решението на СОС. Общината се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, предмет на замяната, с АОС № 1202/31.05.2006 г. Правилно съдът е приел, че към датата на решението на СОС не е бил налице висящ процес за собственост между общината и държавата повдигнат със заповед на Областния управител на Област София. Преди всичко тази заповед е последваща на решението на СОС. С нея се оспорва това решение, но производството по образуваното дело № 4945/2006 г. по описа на Софийски градски съд, Административно отделение е прекратено, без съда да се произнесе по същество. Определението е влязло в сила като неоспорено от страните, включително и от Областния управител. Правилно съдът е зачел силата на представения АОС като официален удостоверителен документ съгласно чл. 5, ал. 2 във вр. с ал. 1 ЗОС, чиято истинност не е оспорена по реда на чл. 193 и сл. АПК във вр. с чл. 144 ГПК и има обвързваща съда материална доказателствена сила до доказване на противното относно удостоверените в него факти и обстоятелства. Правилно и след преценка на събраните по делото доказателства, административния съд е приел, че при издаването на оспорвания акт не са допуснати особено съществени процесуални нарушения, които да са довели до опорочаване на самото волеизявление на административния орган. Доводите на подателя на касационния процес за нарушаване на процедурата на чл. 40, ал. 3 ЗОС, а именно липса на волеизявление за откриване на процедурата по замяна, което е основание за нищожност на решението на СОС не се споделят от настоящата инстанция. Преди всичко разпоредбата на чл. 40 на ЗОС в трите си алинеи в приложимата си редакция /ДВ бр. 101/2004 г./ не поставя такова изискване. От анализа на законовите разпоредби може да се направи извод, че решението за замяна е поставено в оперативната самостоятелност на административния орган. Такова изискване не се поставя и в разпоредбите на чл. 70 - чл. 74 от НРПУРОИ /отм./ действала към този момент. Що се каса до разпоредбата на чл. 53, ал. 3 от сочената наредба тя касае случаите на прекратяване на съсобственост между общината и физически и юридически лица, но в касационния протест се твърди, че такава съсобственост не съществува. Нещо повече, даже и искането въз основа на което е отпочнала процедурата по издаване на оспореното решение да е за закупуване на имота-частна общинска собственост, а не за замяна, то преценката да се реализира или не тази сделка е на заявителя. Видно от данните по делото същия не е оспорил нито решението, нито издадената въз основа на него заповед на кмета. Безспорно е, че решението на СОС е издадено без да е приложена процедурата на чл. 74 от НРПУРОИ (отм.); , но административния орган се е обосновал защо счита че не следва да се извършва търг или конкурс и защо дава предимство на реда по чл. 71 от наредбата. Дали тази преценка е била правилна или не е въпрос който би се обсъждал при проверка законосъобразността на решението, а не неговата нищожност. В същност както посочените, така и други нарушения на процедурата/каквито впрочем не се установяват/ биха могли да представляват евентуални основания за незаконосъобразност, но не и и за нищожност. Настоящата инстанция не споделя доводите на подателя на протеста, че са налице нарушения на материалноправните норми, регламентиращи разпореждане с общинско имущество до степен на нищожност. Оспорения акт е издаден на законово основание- чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от ЗОС в действащата редакция, съгласно които е разрешено извършването на замяна на имот-частна общинска собственост, на право на строеж върху имот-частна общинска собственост и на право на строеж в полза на общината с имот или с право на строеж-собственост на държавата, на физически или на юридически лица, като това става с решение на общинския съвет. Въз основа на решението кмета на общината издава заповед и сключва договор. Позоваването на нарушение на чл. 71 от Наредбата като основание за нищожност е неоснователно. Преди всичко видно от същата тя касае не забрана да се извършва замяна при липса на някое от изброените обстоятелства, а урежда случаите на преимущество при някое от тези обстоятелства. От друга страна дали посочените в т. 2 и т. 5 на чл. 71 от Наредбата обстоятелства са били налице или не е въпрос, който преценен в с оглед посоченото по-горе относно критериите за нищожност се отнася към законосъобразността на административния акт. Не налице нищожност, поради несъответствие с целта на закона. Както бе посочено това е порок, водещ до незаконосъобразност и само ако е налице издаване на акт, който води до постигане на цели различни от законоустановените такива, а това в случая не е налице посочения порок води до нищожност. Решението на СОС е взето при наличието на изрично предвидена възможност в закона. Позоваването в протеста на СГП на големия обществен интерес от взетото решение на СОС е относимо към допустимостта на протеста по чл. 16, ал. 3 АПК. Наведените пред първата и пред касационната инстанция доводи за допуснати нарушение при вземане на решението на СОС дори разгледани в тяхната съвкупност не могат до доведат до нетърпимост на оспорения акт в правния мир т. е. до нищожност. В тази връзка следва да се посочи, че е преклудирана възможността да се обследва законосъобразността на решението на СОС, което е влязло в сила далеч преди подаване на протеста на СГП. За последната е съществувала възможността в сроковете по чл. 145 и сл. АПК да оспори законосъобразността на решението, позовавайки се на посочените в протеста нарушения. По частната жалба на Б. Б. и Д. Б., лично и като представители на Инициативен комитет "Помощ за стрелбище". С Решение № 3419/20.05.2019 г. постановено по адм. д. № 292/2018 г. съдът е прекратил производството по отношение на частните жалбоподатели, поради липса на правен интерес, както и на процесуално правоспособност. Решението в тази си част, имащо характер на определение е валидно, допустимо и правилно. Настоящата инстанция счита за неоснователно твърдението поддържано в частната жалба, че в случая намират приложение разпоредбата на чл. 120, ал. 2 във вр. с чл. 56 от Конституцията на РБ както и на Конвенцията за достъп до информация, участието на обществеността в процеса на вземане на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда /Конвенцията/. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е конституционно изискване, изрично посочено в чл. 120, ал. 2 КРБ. Този конституционен принцип е залегнал в чл. 147, ал. 1 АПК. Тези разпоредби определят обжалваемост на всички административния актове, но при задължителното условие, обжалвания акт да засяга лицето. Тълкуването на тези разпоредби води до извод, че правото на оспорване на административните актове е обусловено от наличието на личен и пряк интерес у оспорващия. Интересът е личен и пряк, когато оспорения акт непосредствено засяга правната сфера на оспорващия или създава опасност от непосредствено засягане на негови свободи, права и законни интереси или непосредствено създава задължения за него. В административния процес правото на жалба зависи от въздействието, което административния акт оказва върху правната сфера на лицата. Оспорването цели да премахне негативен правопроменящ, правопрекратяващ или правопогасяващ ефект спрямо конкретния субект. В случая нито една от тези предпоставки не е налице по отношение на частните жалбоподатели. При това положение правилно административния съд е приел е извел извод за недопустимост на жалбата им на осн. чл. 159, т. 4 АПК. Наличието на правен интерес и активна легитимация на ИК"Помощ за стрелбище" не може да се обоснове и с качеството на "засегната общност" по чл. 9, ал. 3 от Конвенцията. Последната съдържа задължение за осигуряване на представителите на общността на достъп до административни или съдебни процедури за оспорване действията или пропуски на частни лица или държавни органи, които нарушават разпоредбите на националното законодателство в областта на околната среда, но в случай че тези субекти отговарят на критериите посочени в националното право т. е. целта е да се гарантират правата на гражданите за достъп до информация и участие при вземане на решения и достъп до правосъдие по въпроси на околната среда /чл. 1 от Конвенцията/. Конвенцията е ратифицирана от РБ със закон и е част от вътрешното право и националния съд разполага с правомощие за преценка при оспорване, направено на основание на същата относно вида на административния акт и има ли той решаващо значение в областта на екологията. В случая предмет на оспорването е решение на СОС за замяна на имот-частна общинска собственост с имот собственост на юридическо лице. Това решение няма отношение към въпросите на околната среда. Освен това въпреки че частните жалбоподатели се позовават на разпоредбите на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, същите не представят никакви доказателства за сформиране на ИК"Помощ за Стрелбище" като местна инициатива по чл. 47 от сочения нормативен акт и за представителната власт на Б. Б. и В. Н. Наред с горното следва да се посочи, че оспорения административен акт е част от сложен фактически състав, който поражда права и задължения единствено за страните по него. Обстоятелството, че частните жалбоподатели са били конституирани като заинтересовани страни по делото и са участвали в него, а с решението си съдът прекратил производство спрямо тях не съставлява порок на съдебния акт. Съгласно чл. 154, ал. 1 АПК съдът следи за правилното конституирани на страните по всяко време на делото, поради което може да ги конституира служебно когато прецени, че същите притежават процесуална легитимация, както и да прекрати производството по отношение на тези за които такава липсва. Обстоятелството че частните жалбоподатели са и податели на Сигнал до СГП за допуснати нарушения при реализиране на сделка по замяна на имот-частна общинска собственост не ги прави легитимни страни в съдебното производство образувано от прокурора срещу решението за замяна. Съгласно разпоредбите на чл. 15, ал. 2 и чл. 109 АПК всеки гражданин или организация, без да има пряк и личен интерес, има право да подава сигнали. Това право обаче е лимитирано до сезиране на компетентните органи. С оглед на изложеното, като е отхвърли подадения протест на прокурор при СГП и е прекратил производството по отношение на частните жалбоподатели, Административен съд София град е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на НИКМИ"АД следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 700 лв. съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и платежен документ, съставляващи договорено и изплатено възнаграждение за адвокат. По делото не са направени възражения за прекомерност на претендираните разноски. Искането за присъждане на разноски на Столичен общински съвет съдът преценява като неоснователно, с оглед изразената позиция на ответната страна, както в писмения отговор, така и в съдебно заседание за отмяна на съдебното решение. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение